Определение № 3754 от 27.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1522/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 1517/27.02.2023 г., подадена от П. С. А. и Й. А. А., чрез адвокат Ц. Л., срещу решение № 4 от 13.01.2023 г. по гр. д. № 20223000500445/2022 г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 395 от 30.03.2022 г. по гр. д. № 1057/2021 г. на Окръжен съд – Варна.

С потвърденото първоинстанционно решение е прието за установено по предявените от Б. Б. Б. срещу П. С. А. и Й. А. А., че ищцата е собственик на 7/8 ид. ч. от недвижим имот - апартамент № 25, с идентификатор ***** по КК на [населено място], находящ се в [населено място], [улица], вх. Б, ет. 5, със застроена площ от 85.98 кв.м, ведно с прилежащото избено помещение, находящо се под ап. № 3, както и с 2.97161 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, на основание наследяване от В. А. Б., починала на 29.11.2012 г., а тя - чрез договор за покупко-продажба по време на брака си с А. А. Б., признати за собственици с нот. акт № 176, том 5, дело № 2243/1967 г., и са осъдени ответниците да предадат на ищцата владението на 7/8 ид. ч. от гореописания недвижим имот.

Въззивният съд е съобразил в решението си, че Б. Б. Б. е предявила срещу П. С. А. и Й. А. А. иск с правно основание чл. 108 ЗС, основан на твърдения, че в качеството й на наследник на Б. А. Б. - неин баща, починал на 30.03.2012 г., дядо й А. А. Б., починал на 18.06.1992 г., и баба й В. А. Б., починала на 29.11.2012 г., е собственик на 7/8 ид. ч. от описания по-горе имот. Същият бил придобит от В. А. Б. и съпруга й А. А. Б. по силата на договор за покупко-продажба, съгласно нот. акт № 176/1967 г.; след смъртта си А. Б. бил наследен от сина си Б. Б., чиито наследници се явяват ищцата и съпругата му С. П., и от съпругата си В. Б.; последната починала след сина си Б. Б., поради което била наследена от Б. Б.. В резултат на тези правоприемства ищцата се легитимира като собственик на 7/8 ид. ч. от имота, като тези й права се оспорват от ответниците - майка и син, които владеят същия имот без да притежават противопоставими й права, и са предприели действия за неговата продажба.

От своя страна, ответниците са се позовали на нотариално завещание от В. А. Б., настъпило наследствено правоприемство след смъртта на А. А., починал на 24.08.2014 г., и извършено дарствено разпореждане от П. А. в полза на сина й Й. А. с придобитите от нея по завещанието и по наследяване от съпруга й права в размер на 3/4 ид. ч. от процесния апартамент. Навели са твърдения, че към датата на смъртта си В. Б. е била едноличен собственик, тъй като със саморъчно завещание от 05.04.1990 г. съпругът й А. Б. й е завещал цялото си движимо и недвижимо имущество.

Въззивният съд е приел, че по делото не съществува спор по установената от събраните доказателства фактическа обстановка: по силата на договор за покупко-продажба съпрузите А. А. Б. и В. А. Б. са били собственици на спорния недвижим имот, за което обстоятелство е съставен нот. акт № 176, том V, д. № 2243/1967 г. Бракът им е прекратен със смъртта на А. Б., починал на 18.06.1992 г., а негови наследници по закон са преживялата съпруга В. Б. и синът му Б. Б.. Последният е починал на 30.03.2012 г., оставяйки за наследници съпругата си С. Ж. Б. и дъщеря си Б. Б. Б.. В. Б. е починала на 29.11.2012 г., след сина си Б. Б., поради което и на основание чл. 10, ал. 1 ЗН неин наследник по закон е Б. Б..

Апелативен съд – Варна е приел за установено и че със саморъчно завещание от 05.04.1990 г., обявено на 22.10.2014 г. по молба на П. А. и вписано в СВ под № 151, том XI, д. № 16430/19.12.2014 г., А. А. Б. е завещал на съпругата си В. Б. „всичкото си движимо и недвижимо имущество, пари, ценности, влогове и застраховки“, която от своя страна, с нотариално завещание от 03.08.2012 г., нот. акт № 5, том I, д. № 5/2012 г. на нотариус с peг. № 465, е завещала на А. Й. А. и П. А. цялото си движимо и недвижимо имущество, което притежава към датата на смъртта си. А. А. е починал на 24.08.2014 г., след завещателката си, и е оставил наследници по закон съпругата и сина си - П. С. А. и Й. А. А.. С договор за дарение, сключен с нот. акт № 25, том II, д. № 258/2018 г. на нотариус с peг. № *, П. А. се е разпоредила с придобитите по наследство 3/4 ид. ч. от процесния апартамент в полза на сина си. За доказване правата на собственост в нотариалното производство са били представени горепосочените нот. акт № 176/1967 г. и завещания.

Въззивният съд е приел, че визираните завещания са своевременно оспорени от Б. Б., като по отношение на саморъчното завещание на А. Б. възраженията са относно неговата автентичност (същото не е написано и подписано от завещателя), а по отношение на нотариалното завещание на В. Б. е предприето оспорване по смисъла на чл. 43, ал. 1, б. „а“ ЗН, с твърдения, че към датата на съставянето му завещателката не е могла да разбира свойството и значението на действията си, поради което същото е унищожаемо. Тези оспорвания са приети от първоинстанционния съд за неоснователни, като относно изводите му липсват наведени оплаквания пред втората съдебна инстанция.

Съдът е посочил, че в хода на процеса, в съдебно заседание от 05.11.2021 г., в което е била изслушана свидетелката В. М. А., Б. Б. е навела ново възражение срещу нотариалното завещание на В. Б., а именно за нищожност поради несъвместимост по смисъла на чл. 584, т. 3 ГПК на участвалата и като свидетел в нотариалното производство В. М. А., явяваща се първа братовчедка на завещателката, на основание чл. 584, т. 3 ГПК. Намерил е доводите за недопустимост на това възражение като преклудирано и за нарушено право на защита, наведени във въззивната жалба, за неоснователни. Визирал е, че съгласно разпоредбата на чл. 147 ГПК до приключване на съдебното дирене страните могат да навеждат твърдения за нови обстоятелства и да сочат нови доказателства, които не са могли да узнаят, посочат и представят своевременно. Това означава и въвеждането в предмета на спора на нови защитни възражения, когато същите се основат на тези нови обстоятелства или доказателства. Съдът е посочил, че в случая възражението е основано на обстоятелство за роднинска връзка между завещателката и участвалата като свидетел при съставяне на нотариалното завещание В. М. А., разпитана като свидетел по настоящия спор, която при снемане на самоличността й в съдебното заседание от 05.11.2021 г. е посочила, че е първа братовчедка на наследодателката В. Б.. Твърдения от страна на А., че това обстоятелство е било известно на В. Б. към провеждане на първото по делото съдебно заседание, не са наведени, а от данните по делото могат да се направят изводи, че Б. Б. не е познавала роднинския кръг на баба си, поради което същото съставлява новоузнато обстоятелство по смисъла на чл. 147 ГПК - в представения от нея в съдебното заседание от 05.11.2021 г. договор за доброволна делба такава родствена връзка не е посочена; свидетелката е допусната при условия на призоваване по искане на Б. Б., като изрично сочи в показанията си, че не я познава, родителите на последната са били разведени отдавна и не знае дали Б. е ходила при баба си; за това, че родителите на Б. са били разделени отдавна и че контактите с баба й по бащина линия са били редки, сочи и свидетелката И. Г.. По тези съображения Апелативен съд – Варна е направил извод, че посоченото възражение за нищожност на процесното нотариално завещание е направено в срок, при ненастъпила преклузия за обстоятелствата, на които се основава. В срок е било направено и доказателственото искане от страна на Б., чиято е доказателствената тежест за доказване на твърдяната несъвместимост, за издаване на съдебно удостоверение за снабдяване с удостоверение за родствени връзки, което доказателство е представено и прието от съда в следващото съдебно заседание. Ето защо е счел цитираното удостоверение за родствени връзки за допустимо доказателство; същото не е оспорено от насрещните страни и удостоверява, че свидетелката В. М. А. и В. А. Б. са в родствена връзка по съребрена линия от четвърта степен.

Въззивният съд е изложил, че разпоредбата на чл. 24 ЗН по императивен начин определя формата на нотариалното завещание - нотариален акт, съставен при извършването на разписани в поредност действия от нотариуса, завещателя и двамата свидетели, като липсата на който и да е от изискуемите се елементи или нарушена поредност води до нищожност на нотариалното завещание съгласно чл. 42, б. „б“ ЗН. Ето защо е приел и че изискването за участие на двама свидетели при извършването на нотариалното завещание е част от неговата форма.

Във въззивното решение е прието, че безспорно Законът за наследството се явява специален относно уредбата на нотариалното завещание и същият не поставя специфични изисквания относно свидетелите. Именно поради това по отношение на тях намират приложение общите правила на нотариалните производства относно т.нар. инструментарни свидетели, съдържащи се в ГПК, в т.ч. и ограничението, въведено в чл. 584, т. 3 ГПК — невъзможност в нотариалното производство да бъдат свидетели лица, които се намират със завещателя или нотариуса в посочените в чл. 575 ГПК отношения. По този въпрос въззивният съд е съобразил практика на ВКС по чл. 290 ГПК. Според Апелативен съд - Варна родството по съребрена линия от четвърта степен е сред основанията за несъвместимост. С оглед на това и предвид изложеното, че участието на свидетелите е елемент от формата на нотариалното завещание, нарушаването на разпоредбата на чл. 584, т. 3, във вр. с чл. 575 ГПК означава липса на изискуем се свидетел, което от своя страна има за последица неспазване на предписаната от закона форма за действителност на нотариалното завещание, обуславящо неговата нищожност на основание чл. 42, б. „б“ ЗН, във вр. с чл. 24 ЗН, и независимо, че неспазването на нормата на чл. 584 ГПК не е сред общите основания за нищожност на нотариалните удостоверявания (чл. 576 ГПК). Поради участие в нотариалното завещание на свидетел, по отношение на който е налице несъвместимост, съдът е намерил за основателно възражението на Б. Б. за нищожност на извършеното от наследодателката й В. Б. завещателно разпореждане в полза на П. А. и съпруга й (наследодател на ответниците по исковата молба). Посочил е, че това прави безпредметно и обсъждането на приетото за разглеждане от него своевременно направено от Б., но неприето от първоинстанционния съд, възражение по чл. 30 ЗН за възстановяване на запазената й част от наследството на В. Б..

Относно възражението по чл. 30 ЗН срещу извършеното завещание от А. Б. в полза на съпругата му В. Б., направено от Б. Б. в качеството й на наследник на Б. Б., също прието за разглеждане във въззивната инстанция, Апелативен съд – Варна е намерил, че доколкото завещателното разпореждане е универсално и е безспорно между страните, че приживе завещателят не е извършвал дарствени разпореждания в полза на прекия й наследодател, то действително запазената част на последния е била накърнена. Посочил е, че по аргумент от даденото в т. 4 от ТР № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС разрешение обстоятелството, че Б. Б. не е приел наследството по опис, е без значение за основателността на това възражение. Приел е за основателен обаче довода, че правото да се иска възстановяване на запазената част от наследството на А. Б. е погасено по давност, като е съобразил, че саморъчното завещание е обявено и вписано на 19.12.2014 г., от който момент съгласно ППВС № 7/1973 г. е започнал да тече 5-годишният давностен срок.

Предвид гореизложеното, въззивният съд е формирал извод, че Б. Б. е доказала претендираните от нея права на собственост върху процесния апартамент. Макар поради извършеното завещателно разпореждане от А. Б. баща й да не е придобил по наследяване права, които след смъртта му да са наследени от нея, то в качеството й на единствен наследник по закон на баба си В. Б., едноличен собственик на процесния имот на основание прекратената СИО и като универсален наследник по завещание на съпруга си А. Б., Б. Б. се легитимира като титуляр на правото на собственост в пълен обем. П. А. и А. А. не притежават противопоставими права, тъй като поради нищожността на нотариалното завещание вещнопрехвърлителният ефект не е настъпил, съответно след смъртта на А. А. не са придобити права по наследяване, респ. П. А. не е транслирала каквито и да било права с извършеното в полза на Й. А. дарение.

Съдът е посочил, че възражение за придобиване на процесния имот от ответниците по исковата молба въз основа на давностно владение не е заявявано в срока по чл. 131 ГПК. Изложил е, че по своята същност възражението за придобивна давност е правоизключващо, основава се на съществуващи и известни на ответника факти, поради което и няма съмнение, че следва да бъде направено най-късно с отговора на исковата молба, освен ако страната не е могла да стори това поради допуснати процесуални нарушения (каквито в случая не са налице). Въвеждането на новото възражение за нищожност на нотариалното завещание поради неспазена форма, респ. приемането за разглеждане на възраженията по чл. 30 ЗН от втората съдебна инстанция, не възстановяват, респ. не са основание за даване на нов срок за въвеждане на нови правоизключващи възражения, неотносими към предмета на възражението за нищожност или възраженията по чл. 30 ЗН.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за недопустимо, евентуално за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2, предл. трето ГПК.

Жалбоподателите формулират следните п роцесуалноправни и материалноправни въпроси:

1. Осигурил ли е съдът равенство на страните в гражданския процес и съдействие за установяване на истината, ако в доклада по делото не е включил направено възражение за нищожност на сделка (нотариално завещание), по което възражение се е произнесъл с решението;

2. Ако основанието за нищожност произтича от факти, които не могат да се установят пряко от самата сделка, следва ли страната да е посочила в срок конкретните факти и доказателства, от които нищожността се извежда, при спазване на установените в ГПК преклузии;

3. Следва ли неспазването на разпоредбите, установяващи форма за действителност, да е видимо от самата сделка;

4. Спазен ли е принципът на състезателното начало, ако съдът не е информирал страните преди устните състезания, че ще разгледа въпрос за нищожността на правна сделка, че може да зачете правните последици на нищожната сделка и ако не е дал възможност да изразят становище по този въпрос, и евентуално да посочат нови доказателства;

5. Длъжен ли е съдът да уведоми страните с нарочно определение, ако при представяне на доказателства в хода на производството, за първи път се открива нищожността, и длъжен ли е да им даде възможност да изразят становище и да посочат доказателства;

6. Длъжен ли е въззивният съд да процедира по реда, предвиден в ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, и да осигури справедлив процес, когато първата инстанция не е изпълнила предвидените в горецитираното тълкувателно решение задължения и не е уведомила страните с нарочно определение, че при представяне на доказателства в хода на производството, за първи път се открива нищожността, и не е дала възможност да се изрази становище и да се посочат доказателства;

7. Длъжен ли е въззивният съд да процедира по реда, посочен в т. 2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ако по делото надлежно са въведени фактите или има доказателства, от които сам установява основанията за нищожност на сделката, относима към правата на страните, ако първоинстанционният съд не е процедирал по този ред;

8. Длъжен ли е въззивният съд да процедира по реда, посочен в т. 2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ако по делото фактите или доказателствата, от които се установяват основанията за нищожност на сделката, относима към правата на страните, не са били въведени надлежно;

9. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в съвкупност всички доказателства за всички правнорелевантни факти, включително писмени такива, и да посочи кои факти приема за установени и кои за недоказани;

10. При липсата на доклад по реда на чл. 146 ГПК от първостепенния съд, обхващащ всички релевирани възражения на ищеца, длъжен ли е въззивният съд да направи правна квалификация на същите, наново да разпредели доказателствената тежест и да даде указания за предприемане на процесуални действия по посочване на доказателства;

11. Може ли при липса на доклад по реда на чл. 146 ГПК от първостепенния съд, обхващащ новоузнатите обстоятелства за ищеца, и при обосновано оплакване във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд да обсъжда в решението си доводи за новоузнати факти, които ищецът е въвел в първата инстанция след настъпила преклузия, и да основава крайните си изводи на тях, без да изследва предварително какви са били обективните или субективни причини за неузнаването им преди преклузията, като причините за неузнаването им остават неизследвани и от двете инстанции;

12. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички направени възражения на страните по делото и да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност.

По въпроси №№ 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11 се твърди противоречие на въззивното решение с приетото в ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК, а евентуално – и по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, поради грубо нарушение на общите принципи на правото, на императивни процесуални правила, гарантиращи на страната правото на справедлив съдебен процес.

По въпрос № 12 се излага, че въззивният съд е основал изводите си на произволно избрани доказателства, като е игнорирал напълно устните изявления на насрещната страна, както и събраните писмени доказателства: договор за доброволна делба, справка от Имотен регистър и нотариално заверена декларация, относно въпроса представляват ли родствените връзки новоузнато обстоятелство, прието след преклузията. Сочи се противоречие с практиката на ВКС за задълженията на въззивния съд да се произнесе по всички направени възражения на страните по делото и да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност (решение № 221/08.02.2016 г. по гр. д. № 1453/2015 г. на ВКС, I г. о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 92/16.03.2012 г. по гр. д. № 980/2011 г. на ВКС, II г. о., решение №198/10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 107/25.06.2019 г. по гр. д. №2737/2018 г. на ВКС, ІІІ г. о.).

13. Установената в чл. 584, т. 3 ГПК несъвместимост на инструментарните свидетели по отношение на завещателя, който се явява по смисъла на чл. 572 ГПК единственото лице - страна и участник в нотариалното производство по съставяне на нотариално завещание, приложима ли е и когато липсва основната предпоставка за прилагането й: липса на документ за самоличност на непознати на нотариуса лица;

14. Представлява ли неспазване на формата на нотариално завещание по чл. 24 ЗН, което завещание е подписано от двама свидетели, ако впоследствие се установи близко родство между един от свидетелите и завещателя, след като материалният закон в разпоредбата на чл. 24 ЗН не поставя ограничения за близко родство относно свидетелите, а от друга страна е била спазена процедурата на нотариалното удостоверяване, в която близкото родство със свидетелите е несъвместимо само тогава, когато страна или участник нямат документ за самоличност;

15. Несъвместимостта на свидетел в нотариалното производство, посочена в чл. 584, ал. 3 ГПК, води ли до нищожност на нотариалните удостоверявания по смисъла на чл. 576 ГПК.

Жалбоподателите твърдят, че по този въпрос има противоречива практика, свързана с въпроса дали несъвместимостта по чл. 584 ГПК води до нищожност по смисъла на чл. 576 ГПК - в мотивите на решение № 126/17.05.2017 г. по гр. д. № 98/2017 г. на ОС - Добрич и в мотивите на посоченото от въззивния съд решение № 79/03.08.2022 г. по гр. д. № 4315/2021 г. на ВКС, І г. о.

16. Допустимо ли е, когато единствената предпоставка за допускане на свидетели в нотариалните производства предвижда липса на документ за самоличност на непознати на нотариуса лица (по арг. от чл. 578, ал. 5, изр. трето ГПК), то правната норма за несъвместимостта на свидетели по чл. 584, ал. 3 ГПК, недопускаща такива да бъдат роднините по възходяща и низходяща линия, по съребрена линия до четвърта степен (по арг. от чл. 575, ал. 1 ГПК), прилагана спрямо страна или участник в нотариалното производство (по арг. от чл. 572 ГПК), който се явява без документ за самоличност, да се прилага разширително и спрямо страна участник - завещател, който се явява със своя документ за самоличност в производство по съставяне на нотариално завещание, като едновременно с това специалната разпоредбата на чл. 24 ЗН не установява ограничения на родствените връзки към свидетелите, участващи в нотариалното завещание;

17. Налице ли е липса на форма по смисъла на чл. 42, б. „б“ ЗН, във вр. с чл. 24 ЗН, когато завещанието е подписано от двама свидетели, но само единият свидетел е бил в несъвместима родствена връзка със завещателя, без да е бенефициент по завещанието.

Относно въпросите от № 13 до № 17 жалбоподателите се позовават на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, евентуално – чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Излагат, че съдебната практика е единна по отношението за спазването на императивната норма за формата на завещанието по чл. 24 от ЗН, но се срещат противоречиви тълкувания как точно се отразяват близките родствени връзки между свидетели и завещател върху действителността на нотариално завещание. Същевременно по тези въпроси не се установява налична към момента конкретна задължителна практика на ВКС, която да дава категоричен и безусловен отговор.

18. Ако констатацията на съда за родствена връзка е от значение за решаването на спора, следва ли да представлява произнасяне по преюдициален въпрос в мотивите на съдебното решение, така както констатацията на съда за нищожност на правна сделка, която е от значение за решаването на спора, е произнасяне по преюдициален въпрос в мотивите на съдебното решение;

19. На какви критерии, обективни и субективни, следва да отговарят новоузнатите обстоятелства и може ли съдът да прави служебна констатация по арг. от чл. 147 ГПК;

20. Има ли служебно начало при преценката дали обстоятелствата са новоузнати, във връзка с установяване на нищожността на правна сделка;

21. Ако родствените връзки са преюдициален въпрос за нищожността на правна сделка, следва ли служебно съдът да открие специално производство за установяваването им;

22. Допустимо ли е съдът да приема ново доказателствено искане, след настъпила преклузия, и да издава съдебно удостоверение за снабдяването му на страна, направила доказателственото искане в съдебния процес след настъпила преклузия, след като тази страна притежава извънсъдебна законна възможност да се снабди с такова удостоверение по всяко време, както и да го представи своевременно в съдебния процес;

23. Следва ли наследник по закон, който е активно легитимиран и притежава пряка извънсъдебна законна възможност, съгласно чл. 5, ал. 1 от Наредба № РД-02-20-6 от 24 април 2012 г. за издаване на удостоверения въз основа на регистъра на населението, да се снабдява с удостоверение за родствени връзки чрез доказателствено искане в съдебния процес за издаване на такова удостоверение и да се позовава, че роднинските връзки на неговия наследодател са новоузнато обстоятелство, поради което представянето на това доказателство не се обхваща от настъпила преклузия;

24. Ако се претендира право на възражение за нищожност на завещание след преклузията, поради новоузнато обстоятелство, кой следва да докаже, че твърденията за новоузнаване са верни: страната, която се позовава на новоузнатото обстоятелство, с оглед разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, че всяка страна трябва да докаже фактите, от които черпи благоприятни за себе си правни последици, или съдът може служебно да извежда от данните по делото самостоятелни изводи, че обстоятелството е новоузнато, въпреки че няма доказване в този смисъл от заинтересованата страна.

За въпросите от № 18 до № 24 се твърди, че те са съществени, тъй като от отговора им пряко зависи преценката за основателността на предявения иск. По така поставените въпроси липсва съдебна практика, като изясняването им е от важно значение за еднаквото и точно прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Евентуално се сочи очевидна неправилност на въззивното решение.

Насрещната страна е депозирала отговор на касационната жалба, в която се излагат съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на цитираното тълкувателно решение е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Настоящият съд счита, че всички въпроси, свързани с преклудиране на възражението за нищожност на завещателното разпореждане, извършено от В. Б., предвид участието като свидетел по него на В. М. А., не могат да обусловят допускане на касационно обжалване. Това е така, защото в случая е налице задължителна съдебна практика - ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. и ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г., и двете на ОСГТК на ВКС, както и практика по чл. 290 ГПК - решение № 208/08.11.2016 г. по гр. д. № 1290/2016 г. на ВКС, І г. о. (даденото в него разрешение е относимо и към настоящия казус). В първото тълкувателно решение е прието, че при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Поради това, когато за приложението на тази императивна материалноправна норма е необходимо събирането на доказателства, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), въззивният съд следва служебно да събере тези доказателства, дори ако във въззивната жалба не е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение. Според второто тълкувателно решение, съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Визирано е, че когато без да е направено възражение за нищожност от страните, по делото са събрани доказателства, от които тя може да се установи, по силата на чл. 235, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да ги обсъди и даде правна квалификация на установените от тях факти. Същевременно в решение № 208/08.11.2016 г. по гр. д. № 1290/2016 г. на ВКС, І г. о. е прието, че съгласно тълкуването, дадено в т. 1 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, при проверка правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори нейното нарушение да не е въведено като основание за обжалване, като това е приложимо и по отношение изискването за форма на нотариалното завещание, установено в чл. 24, ал. 2 ЗН.

От така изложеното следва, че Апелативен съд - Варна не е действал в противоречие със закона, задължителната съдебна практика и практиката по чл. 290 ГПК, произнасяйки се в решението си относно нищожността на завещанието на В. Б. на основание чл. 42, б. „б“, във вр. с чл. 24, ал. 1 ЗН, след като при разпита на допуснатата до разпит свидетелка В. А., участвала като свидетел и при съставяне на нотариалното завещание, е било установено, че тя е първа братовчедка на завещателката. Същият е следвало да стори това независимо дали ищцата се е позовала на тази нищожност и позоваването е в сроковете по ГПК. В случая установените в последния преклузии не намират приложение. В тази връзка следва да се отбележи, че допускането и разпитът на свидетелката са станали при спазване правилата и сроковете на ГПК; същото се отнася и до приетото удостоверение за родствена връзка рег. № АУ118048ВН/16.11.2021 г.

Горното обуславя недопускане на касационно обжалване по въпроси №№ 2, 3, 11, 19, 20, 22, 23 и 24.

Въпроси №№ 1, 4, 5, 6, 7 и 8 и 10 от изложението, като цяло са свързани с тезата на жалбоподателите за допуснати от съда процесуални нарушения при разглеждане и произнасяне по визираната по-горе нищожност на нотариалното завещание, довели до накърняване правото им на защита.

Действително, в ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че констатацията на съда за нищожност на правна сделка, която е от значение за решаването на спора, е произнасяне по преюдициален въпрос в мотивите на съдебното решение. За да бъде спазен принципът на състезателното начало, страните следва да са информирани преди устните състезания, че съдът ще разгледа въпроса за нищожността и може да не зачете правните последици на нищожната сделка или на нейни отделни клаузи, както и да имат възможност да изразят становище по този въпрос и евентуално да посочат доказателства. Когато нищожността е видима от представените с исковата молба или с отговора на исковата молба доказателства, първоинстанционният съд е длъжен да отрази в доклада по делото, че ще се произнесе по нищожността, и да изпълни задължението си по чл. 146, т. 2 и 5 ГПК. При пропуск или при представяне на доказателства в хода на производството, от които за пръв път се открива нищожността, съдът е длъжен да уведоми страните с нарочно определение, като им даде възможност да изразят становище и посочат доказателства. Въззивният съд е длъжен сам да установи основанията за нищожност на сделката, относима към правата на страните, ако по делото надлежно са въведени фактите или има доказателства, от които тя произтича, като съдът процедира по реда, посочен в т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

В настоящия казус, обаче, тези въпроси се явяват ирелевантни за изхода на спора и не могат да обусловят допускане на касационно обжалване. Още пред първоинстанционния съд П. А. и Й. А. са били запознати с възражението на насрещната страна за нищожност на нотариалното завещание на основание чл. 42, б. „б“, във вр. с чл. 24, ал. 1 ЗН и неколкократно са взели становище по него; същите нито пред Окръжен съд - Варна, нито пред въззивния съд са оспорили факта на родство между завещателката и свидетелката В. А., не са оспорили представеното в това отношение удостоверение на [община], издадено по данни от регистъра на населението, и не са поискали събиране на доказателства в обратен смисъл. Поддържаната от тях теза по делото е, че установеното родство не влияе на действителността на нотариалното завещание. Следователно, жалбоподателите не са били поставени в процесуална изненада и в по-неблагоприятно положение от насрещната страна, правото им на защита не е било нарушено.

По въпроси №№ 9 и 12 Апелативен съд - Варна е процедирал съобразно закона и установената съдебна практика, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея. В конкретния казус въззивният съд е отговорил на доводите във въззивната жалба и е обсъдил всички събрани доказателства, като е сторил това не формално, а задълбочено, и е направил съответните правни изводи.

Доколкото по делото пред първоинстанционния съд П. А. и Й. А. са били наясно със заявеното в съдебното заседание от 05.11.2021 възражение за нищожност на завещателното разпореждане и за събирането на доказателства по него, не са оспорили факта на родство, както и представеното в този смисъл удостоверение от [община], като и пред въззивния съд не са направили доказателствени искания за установяване липсата на посочената родствена връзка между двете лица, то процесуалната им защита очевидно не е била нарушена от действия/бездействия на съдебните състави от двете инстанции.

Въпроси №№ 18 и 21 са неотносими към решаващите мотиви на въззивния съд и за изхода на правния спор.

Настоящият съдебен състав на ВКС, ІІ г. о. намира, че следва да допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния обобщен въпрос (въз основа на въпроси №№ 13-17 от изложението): Нищожно ли е нотариално завещание на основание чл. 42, б. „б“ ЗН, във вр. с чл. 24, ал. 1 ЗН поради неспазена форма, ако е налице несъвместимост на свидетел съгласно чл. 584, т. 3 ГПК.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,