Определение № 1622 от 28.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 2846/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано е по частна касационна жалба на „ИНТЕРАМЕРИКЪН ПРОПЪРТИ ЕНД КЕЖЪЛТИ ИНШУРЪНС КО. С.А.“, [населено място], Република Гърция, срещу определение № 2322 от 17.09.2024 г. по ч.гр.д. № 531/2023 г. на Софийски апелативен съд. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С определението, предмет на обжалване, състав на Софийски апелативен съд е потвърдил определение № 267409 от 11.10.2022 г. по гр.д. № 831/2018г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение молбата на дружеството касатор по чл. 248 ГПК за изменение на определение № 264464 от 29.06.2022 г., постановено по същото дело, в частта за разноските. За да постанови този резултат, въззивният състав установил от данните по делото, че от К. К. срещу дружеството е предявен иск с правно основание чл. 432 КЗ за присъждане на обезщетение за вреди, настъпили вследствие ПТП, като в хода на процеса ищецът починал и съдът конституирал на негово място наследниците му по закон – съпругата му С. К. и децата му В. С., П. З. и П. С.. В указаните срокове единствено съпругата на починалия ищец заявила, че поддържа иска, а останалите конституирани наследници не били открити въпреки положените усилия, поради което исковата молба спрямо тях била върната и производството – прекратено на основание чл. 129, ал. 3 от ГПК. Застрахователят поискал разноски за прекратяването на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, което искане е оставено без уважение с аргумент, че разноски се присъждат с окончателния съдебен акт съобразно правилото на чл. 81 ГПК, доколкото това е моментът, в който се определя доколко е основателна предявената претенция и съответно може да се приложи принципът на пропорционално разпределение на разноските по правилата на чл. 78 ГПК. Подчертано е, че разноски в хипотезата на правоприемство в процеса, възникнало по силата на закона при смърт на страната /по чл. 227 ГПК/, са дължими без значение проявената от наследниците процесуална активност, но е посочено, че производството по чл. 248 ГПК не е самостоятелно, а само коректив по отношение на акта, постановен във вече проведеното исково производство, предвид което за него не се разпределят разноски между страните, независимо от изхода на спора. Частната касационна жалба е допустима като подадена в срок, срещу подлежащо на обжалване, валидно въззивно определение. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В изложението за допускане до касационно обжалване са формулирани въпросите: 1. „В хипотезата на частично прекратяване на исковото производство разноските следва ли да се определят съразмерно на прекратената част със съдебния акт, с който се извършва частичното прекратяване?“, 2. „Определението, с което се прекратява производството за част от вземането, въведено като предмет на делото, явява ли се акт по см. на чл. 81 ГПК относно частта от вземането, с която съдът се десезира, или следва разноските във връзка с прекратената част от спорното право да се присъждат с друг съдебен акт?“, 3. „Когато производството е прекратено по отношение на някои от кумулативно субективно и/или обективно съединените главни искове на някои от ищците, а продължава по главните искове на други от ищците, с кой съдебен акт по смисъла на чл. 81 от ГПК следва да се реши въпросът за разноските, направени във връзка с исковете, по отношение на които производството е прекратено?” Първият въпрос е обосноваван в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в oпределение № 234/24.06.2020 г. по т. д. № 1958/2019 г. на ВКС, II т.о. Въпрос втори е обоснован в същата хипотеза като произнесен от въззивния в противоречие с определение № 417/16.07.2015 г. по ч. т. д. № 2480/2014 г. на ВКС, I т. о. и определение № 3413/08.11.2023 г. по ч. гр. д. № 4456/2023 г. на ВКС, IV г.о.. Твърди се по въпрос трети наличие на касационното основание за достъп по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на безпротиворечива съдебна практика на българските съдилища, която да му дава изричен отговор, а както се вижда от обжалваното определение – налице е и неправилна, според частния касатор, практика, която следва да бъде преодоляна. На самостоятелно основание се поддържа и очевидна неправилност на обжалвания акт – основание за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 2 ГПК. В обосноваване за защитната си теза частният касатор поддържа, че определението, с което частично се прекратява исковото производство, е акт, с който приключва делото пред съответната инстанция по смисъла на чл. 81 ГПК и в случая застрахователя има право на разноски като ответник по иска съобразно правилото на чл. 78, ал. 4 ГПК. Счита за ирелевантно обстоятелството, че производството по делото продължава с участието на единствения наследник на ищеца, тъй като основателността на нейната претенция не би рефлектирала на правото му на разноски с оглед десезирането на съда с исковете на останалите наследници и предвид наследствената квота на съпругата на починалия ищец. Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни постановки, правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му, чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда. Частният касатор не обосновава наличие на предпоставките за допускане на жалбата му до касационен контрол. Формулираният от частния касатор първи въпрос не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК съобразно възприетата с тълкувателната практика дефинитивност на общото основание. Въпросът не е съобразен със спецификата на конкретния случай, а е формулиран общо в хипотезата на частично прекратяване на исковото производство и отговорността на ищеца за разноски съобразно общото правило на чл. 78, ал. 4 ГПК. В тази посока въззивният състав не е развил мотиви, обусловили решаващите му изводи за оставяне на частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК на първоинстанционния съд без уважение. Посочено е, че актът по чл. 129, ал. 3 ГПК не е финализиращ акт по смисъла на чл. 81 ГПК и не подлежи на допълване по реда на чл. 248 ГПК. Извън това необосновано е и допълнително поддържаното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с oпределение № 234/24.06.2020 г. по т. д. № 1958/2019 г. на ВКС, II т.о. Процесуалноправният въпрос, по който е допуснато касационно обжалване в цитирания акт, е за дължимостта на разноски в частното производство. Съставът на ВКС е съобразил константната практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 81 ГПК в частните производства, когато 1/ те самите слагат край на делото по материалноправния спор или 2/ макар и да не са такива, след тях не се следва продължаване на съдебния спор. Отделно от това, в релевираното определение се касае за хипотеза на частично десезиране по предявените искове за присъждане на обезщетения за имуществени вреди с оттегляне на искове, като размерът на исковата претенция се намалява, но страните остават същите. Вторият въпрос е неотносим към производството, тъй като е общ и неуточнен във връзка с осъщественото процедиране на състава, респективно на страните. В конкретния случай десезирането не е за част от вземането на ищеца, а е налице прекратяване на производството спрямо част от конституираните на страната на починалия ищец наследници по реда на чл. 227 ГПК. Дори и да се изведе относим въпрос, частният касатор не обоснова наличие на допълнително поддържаното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с цитираните съдебни актове на касационната инстанция, тъй като в същите се третира различна правна проблематика. В определение № 417/16.07.2015 г. по ч. т. д. № 2480/2014 г. на ВКС, I т. о. е прието, че определението по чл. 214, ал. 1 ГПК, с което се прекратява производството за част от вземането, въведено като предмет на делото, поради намаление на размера на иска, се явява акт по см. на чл.81 ГПК относно частта от вземането, с която съдът се десезира. Този процесуален въпрос не се отнася до отговорността за разноски с оглед процесуалната легитимация на страните. С определение № 3413/08.11.2023 г. по ч. гр. д. № 4456/2023 г. на ВКС, IV г.о. е даден отговор на въпроса следва ли да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение при обективно съединени в условията на евентуалност искове, когато производството по евентуалния иск е прекратено, но производството по главния иск все още продължава – в случая не са налице обективно съединени в условията на евентуалност искове. Третият въпрос, макар и засегнат в мотивите на обжалваното определение, не кореспондира с решаващите изводи на въззивната инстанция. В тази връзка и доводите на частния касатор, дори и да беше поставен въпрос и адекватен на него въведен допълнителен критерий, щяха да са относими само към част от решаващите изводи, недостатъчна за да бъде преодолян крайният правен резултат, поради което и самостоятелно не биха могли да обосноват основание за допускане на определението до касационно обжалване. Страната е поддържала и основание по чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК. За да е налице допълнително поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторът следва да установи, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е посочване текста на основанието, нито разбирането на страната по въпроса, с оглед защитната й теза, нито оплакванията за неправилност на акта, които по принцип са ирелевантни към основанията за допускане на касационно обжалване. Така постановеното определение не може да се квалифицира като очевидно неправилно по смисъла на самостоятелното основание за достъп до касация по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Видно от мотивите на въззивния съд, при постановяването му не са допуснати груби нарушения на правилата на формалната логика, нито е приложен несъществуващ закон, нито е налице превратно приложение на закона. Оплакванията на частния касатор за допуснати закононарушения и необоснованост представляват единствено основания по чл.281 т.3 ГПК, неподлежащи на проверка в етапа по селектиране на касационните жалби, поради което не могат да обосноват допускане на исканото касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение