Определение № 2495 от 30.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2697/2023 г.

Образувано е по частна касационна жалба на Н. Г. И., Ц. Б. Ц. и Г. Б. Ц. действащи чрез адв. А. Г. от АК – В., против определение № 1732 от 05.05.2023 г. по в.ч.гр.д. № 927/2023 г. на ОС - Варна, с което е потвърдено определение № 3605/22.03.2023 г. по гр.д.№ 3496/2023 г. на РС – Варна за спиране на основание чл. 229, ал.1, т.4 ГПК производството по делото до приключване на гр.д. № 10995/2022 г. по описа на РС – Варна. С частната касационна жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение на въззивния съд, тъй като съдът не е преценил правилно кой спор е преюдициален – този по иска по чл. 19, ал.3 ЗЗД или този по петиторните искове по чл. 108 ЗС и чл. 109 ЗС, предмет на настоящото производство. С приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се сочи наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по един въпрос: „Кой процес се явява преюдициален при едновременно разглеждане в съд на спор по чл. 19, ал.3 ЗЗД и спор по чл. 108 ЗС относно същия имот?“, по който въпрос се твърди въззивното определение да е постановено в противоречие със задължителните разяснения, обективирани в т.7а на Тълкувателно решение по тълк.д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС. В срока по чл. 276, ал.1 ГПК насрещната страна В. Н. Я. не е депозирала отговор. Частната жалба е допустима, подадена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице, спазени са и другите изисквания за допустимост на частната жалба. Като взе предвид данните по делото, настоящият състав на ВКС намира следното: Настоящото производство е образувано по искова молба (подадена като насрещна искова молба по гр.д.№ 10995/2022 г. на РС-Варна) от Н. И., Ц. Ц. и Г. Ц. против В. Я., с правно основание чл. 108 от ЗС, 109 от ЗС и чл. 59 от ЗЗД. Ищците са заявили против ответницата иск за предаване на владението върху 62.25 кв.м. ид.ч./реални части от ПИ № *** по КК на [населено място], обособени като открити паркоместа с №№ 2, 3, 4, 5 и 6, както и за осъждане на ответницата да преустанови неоснователните си действия, с които пречи на ищците да упражняват правото си на собственост върху същата част от имота, където са разположени тези паркоместа, като премахне бариерата и нейната конструкция, монтирана между сгради с идентификатори с №№**** и **** на северната граница на ПИ № ***, и за осъждане на ответницата да заплати сумата в общ размер на 5650 лева, представляваща обезщетение за ползване без основание на частта от имота, за която са отредени посочените паркоместа за периода от 08.12.2021 г. до 17.11.2022 г. С определение от 16.03.2023 г. по гр.д.№ 10995/2022 г. е разделена насрещната искова молба за разглеждане в друго производство и по нея е образувано гр.д.№ 3496/2023 г. на РС-Варна, като по гр.д.№ 10995/2022 г. е оставена за разглеждане исковата молба на В. Я. против Н. И., Ц. Ц. и Г. Ц. с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД С определение № 3605/22.03.2023 г. по гр.дело № 3496/2023 г., първоинстанционният съд е спрял производството по делото на основание чл.229, ал.1, т.4 от ГПК до приключване на производството по гр.д. № 10995/2022 г. по описа на ВРС, IX състав, което друго дело е образувано по искова молба на В. Я. против Н. И., Ц. Ц. и Г. Ц. с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителен договор от 09.07.2020 г. с предмет прехвърляне собствеността върху обособени като открити паркоместа с №№ 1, 2, 3, 4, 5 и 6 в ПИ № *** по КК на [населено място], съгласно определението от 16.03.2023 г. по гр.д.№ 10995/2022 г. за разделяне на насрещната искова молба за разглеждане в друго производство. За да постанови определението си въззивният съд е приел, че за да бъде уважен предявения иск по чл. 108 ЗС ищците следва да установят, че са собственици на имота, че ответникът упражнява фактическата власт върху имота и че тази фактическа власт е без правно основание. Въззивният съд е посочил, че ако предварителния договор бъде обявен за окончателен по реда на чл. 19, ал.3 ЗЗД решението ще има действие за в бъдеще и купувачът ще се счита собственик на имота от този момент, който факт съдът ще е длъжен да съобрази съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК като обстоятелство, водещи до извод за отричане на правата на ищците по иска за собственост. им, Прието е, че обявяването по съдебен ред на предварителния договор за окончателен ще се противопостави успешно на правото им на собственост и ще изключи правата им върху имота за напред, а воденето на двете дела успоредно ще предизвика ненужно нови съдебни процеси, ако исковете по двете дела се уважат. По тези съображение е прието, че спорът по гр.д. № 10995/2022 г. по описа на РС - Варна се явява преюдициален и правилно производството по гр.д.№ 3496/2023 г. по описа на ВРС, ІХ състав е било спряно. Съставът на Върховния касационен съд, Гражданска колегия намира, че не е налице соченото от касаторите-частни жалбоподатели основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното определение по поставения от тях въпрос. Въпросът е обусловил извода на въззивния съд, но по него не се установява наличието на специалното основание за селекция, а именно противоречие със соченото като съдебна практика решение по т.7а на ТР № 1/ 2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. С това решение по т.7а по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е даден отговор на въпроса подлежи ли на обжалване определението, с което не се приема за разглеждане в общ процес на предявен инцидентен установителен иск заедно с главния иск или с насрещен иск, какъвто настоящият случай не се явява, поради което и поставеният от касаторите въпрос не разкрива сходство с решението по т.7а на горепосоченото тълкувателно решение. Действително, в мотивите към решението по т.7а на горепосоченото тълкувателно дело е изяснено съотношението на обусловеност на едно главно спорно правоотношение от друго спорно между същите страни преюдициално правоотношение-предявено последното с инцидентен установителен иск, но тези мотиви отново нямат отношение към настоящия спор и решаващите мотиви на въззивния съд. В случая въззивният съд не е преценявал наличието на спор относно принадлежността правото на собственост към момента на предявяване на исковата молба на В. Я. по чл.19, ал.3 ЗЗД, а е преценявал последващото конститутивно действие на решението по иска по чл.19, ал.3 ЗЗД и считането на ищеца по този иск за собственик занапред- от влизането на това решение в сила като факт от значение за изхода на спора по иска по чл.108 ЗС с оглед нормата на чл.235, ал.3 ГПК, т.е. не е бил налице спор между страните относно собствеността на ищците по насрещния иск за собственост като преюдициален спор относно спора за обявяване на предварителния договор за окончателен. Ето защо соченото решение по т.7а от ТР № 1/2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС се явява неотносима съдебна практика в случая и не може самостоятелно да обуслови допустимост на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не се установяват пороци на обжалвания съдебен акт, които да обуславят служебно допускане касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. Страните не са направили искане за разноски, поради което съдът не дължи произнасяне по такива по чл.81 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.