Определение № 3565 от 08.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1725/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 583/13.02.2024 година, подадена по пощата на 12.02.2024 година, от Т. В. Т., срещу решение № 230/28.12.2023 година на Окръжен съд Силистра, постановено по гр. д. № 385/2023 година. С обжалваното въззивно решение съставът на Окръжен съд Силистра е потвърдил първоинстанционното решение № 260 001/19.01.2023 година на Районен съд Дулово, постановено по гр. д. № 716/2022 година, с което са отхвърлени както предявеният от Т. В. Т. срещу Н. Н. Н., Д. А. Н., М. И. Н., Ц. И. Р. и Р. К. Р. иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД за обявяване на относително недействителни спрямо него на предварителен договор за продажба на недвижим имот от 23.10.2017 година, сключен между Н. Н. Н. и Д. А. Н.; на договор за продажба на недвижим имот от 19.12.2017 година, обективиран в нотариален акт №, т., per. №, д. № 1295/2017 година на К. Г. К.-нотариус с район на действие района на Районен съд Д., вписан под № в регистъра на Нотариалната камара, сключен между Н. Н. Н., като продавач и Д. А. Н., като купувач и на договор за продажба от 02.02.2018 година, обективиран в нотариален акт №, т., per. №, д. № 110/2018 година на горепосочения нотариус, сключен между Д. А. Н. и М. И. Н., като продавачи и Ц. И. Р., като купувач, така и предявените от Т. В. Т. срещу същите ответници евентуалните искове за прогласяване на нищожността на двата договора за продажба на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 от ЗЗД и на основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 5 от ЗЗД. В подадената от Т. В. Т. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от него искове да бъдат разгледани и евентуално уважени в поредността им на съединяване. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Силистра по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и по ал. 2,пр. 1 и пр. 3 от ГПК. Ответниците по подадената касационна жалба Ц. И. Р. и Р. К. Р. са подали отговор с вх. № 1419/12.04.2024 година, с който са изразили становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 230/28.12.2023 година на Окръжен съд Силистра, постановено по гр. д. № 385/2023 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено. Ответникът по подадената касационна жалба Н. Н. Н. е подал отговор с вх. № 1459/16.04.2024 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 230/28.12.2023 година на Окръжен съд Силистра, постановено по гр. д. № 385/2023 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено. Ответниците по подадената касационна жалба Д. А. Н. и М. И. Н. са подали отговор с вх. № 1407/11.04.2024 година, с който са изразили становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 230/28.12.2023 година на Окръжен съд Силистра, постановено по гр. д. № 385/2023 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено. Последните два отговора обаче са подадени след изтичането на установения за това срок. Т. В. Т. е бил уведомен за обжалваното решение на 16.01.2024 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е вх. № 583/13.02.2024 година, като е подадена по пощата на 12.02.2024. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Окръжен съд Силистра е изложил съображения, че пред първоинстанционният съд Т. В. Т. бил предявил искови претенции против ответниците Н. Н. Н., Д. А. Н., М. И. Н., Ц. И. Р. и Р. К. Р., с искане да бъдели прогласени за недействителни по отношение на него: договор за продажба на недвижим имот от 19.12.2017 година, обективиран в нотариален акт №, т., per. №, д. № 1295/2017 година на К. Г. К.-нотариус с район на действие района на Районен съд Д., вписан под № в регистъра на Нотариалната камара; предварителен договор за продажба от 23.10.2017 година и договор за продажба от 02.02.2018 година, обективиран в нотариален акт №, т.I, per. №, д. № 110/2018 година на горепосочения нотариус. В условията на евентуалност, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 от ЗЗД и чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД се искало същите договори да бъдат прогласени за нищожни поради противоречие на закона, поради заобикаляне на закона, поради накърняване на добрите нрави, и поради привидност на договарянето. Пред първоинстанционния съд били представени доказателства, от които се установявало, че Т. В. Т. бил кредитор на ответника Н. Н. Н. по силата на изпълнителен лист от 22.05.2019 година, издаден по гр. д. № 208/2018 година по описа на Районен съд Силистра, въз основа на който последният му дължал сумата от 27 000.00 лева и въз основа на който било образувано изпълнително дело № 529/2019 година по описа на Г. П. Г.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Окръжен съд Силистра, вписан под № в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители, като към момента на първоинстанционното производство дългът възлизал на 45 985.00 лева. Установено било също, че Н. Н. Н. бил собственик на два земеделски имота, които продал на Д. Н. първоначално с предварителен договор от 23.10.2017 година, а впоследствие с окончателен договор от 19.12.2017 година, обективиран с нотариален акт №, т., per. №, д. № 1295/2017 година на К. Г. К.-нотариус с район на действие района на Районен съд Д., вписан под № в регистъра на Нотариалната камара за сумата от 5000.00 лева. Впоследствие, на 02.02.2018 година новият собственик Д. А. Н. и съпругата му М. И. Н. били продали имотите на Ц. И. Р., като продажбата била обективирана в нотариален акт №, т., per. №, д. № 110/2018 година на К. Г. К.-нотариус с район на действие района на Районен съд Д., вписан под № в регистъра на Нотариалната камара, за сумата от 3000.00 лева. Т. В. Т., считал, че с първата продажба Н. Н. Н. съзнателно го бил увредил в качеството му на кредитор. Твърдял, че въпреки, че гр.д. № 208/2018 година по описа на Районен съд Силистра, по което било постановено решение № 74/18.03.2019 година и бил издаден на 22.05.2019 година изпълнителен лист, въз основа на който било образувано изпълнително производство, е било образувано след сключване на посочените договори, Н. целял да го увреди, тъй като на 19.12.2017 година последният е получил отправената към него покана в 08. 41 щожаемост по чл. 33 от ЗЗД), ако такъв иск бил предявен. Само наличието на нееквивалентност на насрещните престации според представата на съда не било достатъчно, за да се стигнело до извода, че договорът бил нищожен поради противоречие с добрите нрави. Известна обективна нееквивалентност била допустима, тъй като свободата на договаряне предполагала преценката за равностойността на престациите да се извършва от страните с оглед техния интерес. Следващата степен на нееквивалентност на престациите можело да представлява договор, сключен при явно неизгодни условия и ако страната била в състояние на крайна нужда, при който порокът щял да бъде унищожаемост по чл.33 от ЗЗД. При най-високата степен на нееквивалентност на престациите съществувало такова съотношение, че едната от тях била незначителна и практически нулева. В случая цената на процесните имоти веднъж била определена на 18 000.00 лева в предварителния договор от 06.07.2017 година между Т. В. Т. и Н. Н. Н., впоследствие тя била посочена като 5000.00 лева в предварителния договор от 23.10..2017 година и договора от 19.12.2017 година и 3000.00 лева в договора от 02.02.2018 година. Освен това, от данните по делото било установено, че за половината от процесните имоти К. Р. Я. бил получил сумата 14 625.00 лева, поради което и Т. В. Т. правел резонният извод, че цената по договора от 19.12.2017 година била поне 29 250.00 лева, което спрямо вписаната от 5000.00 лева, я правело намалена почти 6 пъти. От друга страна, в обявата, по която се твърдяло,че била закупена земята на 02.02.2018 година, било посочено, че се продава за 39 000.00 лева, а в договора била посочена като продажна цена 3000.00 лева или 13 пъти по-ниска. Дори да се приемело, че било имало някакво договаряне след осъществяване на контакт по обявата, в резултат на който цената да била намалена, такова драстично сриване било нелогично не само спрямо обявата, но и спрямо предходните цени за имотите. Въпреки това, въззивният съд считал,че в случая не можело да се изведе точен критерии за пазарната цена на имотите нито към декември 2017 година, нито през февруари 2018 година, още по-малко за юли 2017 година. Силната колебливост на пазара на недвижимите имоти, спецификата на земеделските земи в различните региони и драстичната разлика в цените им на тази база, както и липсата на експертиза по делото, която да дадела обоснован отговор за средната пазарна цена през различните етапи, лишавала съда, който и без това нямал специални знания по материята, от коректив на база, на който да извършел преценка за наличието на нищожност на договорите поради нарушение на добрите нрави. По тези съображения въззивният съд считал, че не била доказана нищожност на процесните договори и поради нарушение на добрите нрави. Настоящият съдебен състав намира, че касационната жалба на Т. В. Т. е недопустима в частта й, с която въззивното решение се обжалва в частта му, с която са отхвърлени предявените от касатора против Н. Н. Н., Д. А. Н., М. И. Н., Р. К. Р. и Р. К. Р. евентуални искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 от ЗЗД и чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД за прогласяване на нищожността на договор за продажба на недвижим имот от 19.12.2017 година, обективиран в нотариален акт №, т., per. №, д. № 1295/2017 година и договор за продажба от 02.02.2018 година, обективиран в нотариален акт №, т., per. №, д. № 110/2018 година на К. Г. К.-нотариус с район на действие района на Районен съд Д., вписан под № в регистъра на Нотариалната камара. Не всички съдебни решения подлежат на касационно обжалване, съгласно действащата към момента на подаването на жалбата правна уредба на същото. Такова обжалване е изключено за съдебните решения по чл. 280, ал. 3 от ГПК. Съгласно чл. 296, т. 1 от ГПК тези решения влизат в сила от момента на обявяването им от въззивния съд, като от този момент пораждат предвиденото в чл. 297, чл. 298 и чл. 299 от ГПК действие. С оглед на това тези спорове подлежат на разглеждане в двуинстанционно производство, като постановеното по тях от въззивната инстанция съдебно решение се ползва със сила на пресъдено нещо и разрешения с него спор не може да бъде пререшаван, включително и по пътя на касационния контрол, като подадената срещу това решение касационна жалба подлежи на връщане по силата на чл. 286, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по трудови спорове, с изключение на решенията по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ и по искове за трудово възнаграждение и обезщетения по трудово правоотношение с цена на иска над 5000.00 лева. Съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 във връзка с т. 2 от ГПК при искове за съществуване, за унищожаване или разваляне на договор, който има за предмет недвижим имот, какъвто е този по настоящето производство, цената на иска се определя от данъчната оценка на имота. В случая общата данъчна оценка на имотите, предмет на всеки един от двата оспорвани договора е 3020.60 лева, като данъчната оценка на първия от имотите е 1664.30 лева, а на втория е 1356.30 лева. Тази обща оценка представлява цената на всеки един от исковете за нищожност на горепосочените два договора, като видно от данните по делото не се касае до един общ иска за нищожност. От установената с разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК необжалваемост на въззивните решения има едно изключение, а именно на касационно обжалване подлежат въззивните решения по исковете за собственост и други вещни права, върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Касае се до изключение, поради което разпоредбата не може да бъде тълкувана разширително. Същевременно от нея е видно, че касационното обжалване е допустимо за въззивните решения, по които предмет на иска е правото на собственост или друго право върху недвижим имот. Изключението не намира приложение за искове, които имат друг предмет, като например искове за нищожност, унищожаемост или разваляне на основанието за придобиване на правото на собственост върху недвижимия имот, макар и те да дават косвено отражение върху правото на собственост. Последните искове са облигационни такива, като не се приравняват на искове за собственост, което изрично е видно от разпоредбите определящи цената на тези искове. Цената на исковете за нищожност, унищожаемост или разваляне на основанието за придобиване на правото на собственост върху недвижимия имот се определя по реда на чл. 68, ал. 1, т. 4 от ГПК, докато цената на исковете за собственост се определя по реда на чл. 69, ал. 1, т. 2 от ГПК. Извършеното в чл. 69, ал. 1, т. 4 от ГПК препращане към чл. 69, ал. 1, т. 2 от ГПК, в случаите когато договорът има за предмет недвижим имот, няма за цел да приравни двата вида искове-т. е. всички да се считат като искове за собственост, а само да посочи начина, по който се определя цената на иска. Тези искове биха подлежали на касационно обжалване, независимо от това, че цената им е под 5000.00 лева, в случаите когато са съединени за разглеждане в едно производство с иска за собственост по реда на чл. 210, чл. 211, чл. 212 или чл. 213 от ГПК, в какъвто смисъл е посоченото в чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК „и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост“. В останалите случаи касационното обжалване ще е изключено, тъй като тези искове имат предмет, различен от правото на собственост или друго вещно право върху недвижим имот, макар че постановените по тях решения могат да намерят косвено отражение върху правото на собственост или ограниченото вещно право. Затова предявените по делото искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 от ЗЗД и чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД не са с цена над 5000.00 лева всеки един от тях, като същевременно не е налице предвиденото в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК изключение, тъй като не са налице предявени искове за собственост, с които облигационните искове за нищожност на договора са съединени като преюдициални. Поради това обжалваното решение е влязло в сила по отношение на тези искове и подадената против него в тази му част касационна жалба е недопустима и като такава трябва да се остави без разглеждане в тази част, а образуваното въз основа на нея производство да бъде прекратено. Обстоятелството, че в решението на Окръжен съд Силистра е посочено, че подлежи на касационно обжалване и в тази му част не води до друг извод. Възможностите за обжалване на съдебните актове и предпоставките за това да изрично предвидени в закона. Разпоредбите за това са императивни и установените с тях правила не могат да бъдат променяни нито по споразумение на страните в производството, нито от съда. Затова погрешното посочване от съда, че постановения от него акт подлежи на обжалване и в тази му част не създава възможност за това, ако такава не е предвидена в закона. Тъй като не подлежи на касационно обжалване в тази си част решението на Софийски градски съд е влязло в сила на датата, на която е постановено и не подлежи на последващ инстанционен контрол. С оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК подадената от Т. В. Т. касационна жалба е допустима в частта й, с която решението на Окръжен съд Силистра се оспорва в частта му относно иска по чл. 135 от ЗЗД, доколкото съгласно т. 3 от ТР № 2/09.07.2019 година, постановено по тълк. д. № 2/2017 година на ОСГТК на ВКС в подобен случай се счита, че е предявен един иск за обявяване на относителната недействителност на цялата поредица от сделки. Затова цената на такъв иск следва да бъде определена от сбора на цената на всички оспорвани сделки, който сбор в случая е 6041.20 лева. Касаторът Т. В. Т. твърди, че решението на Окръжен съд Силистра следва да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК, а именно поради евентуалната му нищожност. Последната се обосновава с това, че в съдебния състав е участвала съдия Л. С.. Същата при първоначалното предявяване на исковата молба в Районен съд Силистра била издала на Т. удостоверения за установяване адресите и родствените връзки на ответниците и за получаване на данъчни оценки на имотите, а по-късно го е задължила да представи все още неполучените данъчни оценки и да впише исковата молба. Впоследствие приела, че делото не е подсъдно на Районен съд Силистра, поради което го прекратила и изпратила по подсъдност на Районен съд Дулово. От тези обстоятелства касаторът извежда доводи за основания за отвод на съдия С. по чл. 22, ал. 1, т. 5 от ГПК и тъй като това не било направено за нищожност на постановеното с нейно участие съдебно решение. Прекратяването на производството по делото и изпращането му по подсъдност на друг съд обаче не е равнозначно на решаването му по смисъла на посочената разпоредба, което е произнасянето по съществото на спора, а не по процесуални въпроси свързани с движението на делото. Именно такива въпроси са били разрешавани от съдия Л. С., поради което и за нея не са били налице основания за отвод по смисъла на чл. 22, ал. 1, т. 5 от ГПК, поради което и наведените от Т. В. Т. доводи в тази насока са неоснователни. Още повече, че дори и такива основания да биха били налице то липсата на отвод не води до нищожност на постановеното решение. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Т. В. Т. е поискал обжалваното въззивно решение на Окръжен съд Силистра да бъде допуснато до касационен контрол по въпросите за това придобиването на имот в съпружеска имуществена общност изключва ли нищожност поради привидност на купувача или на цената, ако заявеният за купувач съпруг не е водилия преговорите съпруг и ако съпругът-купувач е придобил на много по-ниска цена от обявената пред другия съпруг такава? и за това нищожни ли са сделките при наличието на прикрита цена, с която се нарушава фиска поради извършено данъчно облагане по привидната цена и поради относима към привидната цена декларация по чл. 9 от ЗННД?. Искането за допускане на касационното обжалване по тези два въпроса се обосновава с твърдения за наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Също така за втория от тях се твърди и че е налице практика, обективирана в решение № 22/04.11.2021 година, постановено по гр. д. № 1743/2020 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., която според касатора е неправилна и трябва да бъде преодоляна. В производството, по което е постановено посоченото решение ищецът е твърдял, че договорът е нищожен, поради сключването му в нарушение на закона, защото е договорена цена на продажбата в размер на реалната пазарна оценка, но в нотариалния акт е посочена по-ниска, като по този начин обективно са платени публични задължения в размери по-ниски от реално дължимите. Съдът е приел, че твърдението по естеството си е за частична симулация в клауза от договора-че реално договорената цена е по-висока от посочената. Дори и да е така, причината е без значение с оглед хипотезата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Без значение е каква е действителната пазарна цена на имота, нито дали действително уговорената по продажбата е по-висока от посочената в договора. Дори и да се установи наличието на дисимулираната цена, последицата е не нищожност на договора като цяло, а се следва погасяване на задължения към фиска. Действителната клауза относно цената (прикритата) замества привидната (чл. 17, ал. 1 от ЗЗД). Така посочените два въпроса обаче не обосновават допускането на въззивното решение на Окръжен съд Силистра до касационен контрол. Същите са относими към предявените по делото искове за нищожност на договорите, в която част обаче въззивното решение е влязло в сила, като не са във връзка с предявения иск по чл. 135 от ЗЗД, по отношение на който касационното производство е допустимо. Това следва от обстоятелството, че за да е налице хипотезата на чл. 135 от ЗЗД увреждащата сделка трябва да е действителна, тъй като ако е нищожна, тя не може да предизвика имуществено разместване, а оттам и да увреди кредитора. Хипотезата на чл. 135 от ЗЗД е приложима и когато имаме относителна симулация по отношение на вида на сделката или на страните по нея. В тези случаи не само трябва да бъде установена нищожността на сделката чрез иск по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 5 от ЗЗД, но и чрез такъв по чл. 17, ал. 1 от ЗЗД да се установят действителните отношения между страните по сделката и именно с оглед на тези отношения се преценява дали е налице относителна недействителност по смисъла на чл. 135 от ЗЗД. По делото обаче са били предявени два иска по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 5 от ЗЗД за прогласяване на нищожността на двата договора за продажба, без да са били предявявани искове по чл. 17, ал. 1 от ЗЗД за който и да е от тях. Във връзка с горното следва да бъде преценен посочения в изложението на Т. В. Т. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпрос за това допустимо ли е писмено направено признание да се отрече чрез устно изявление от процесуален представител на страната, направила признанието пак чрез него?. Въпросът е поставен във връзка с посоченото в подадения Д. А. Н. отговор на исковата молба, че той е купувач и по двата договора за продажба. В случай, че това действително е било установено по делото, то преценката за знанието за увреждането би трябвало да се преценява само с оглед на Н.. Във връзка с това касаторът се позовава на решение № 249/27.12.2011 година, постановено по гр. д. № 1037/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о., като твърди, че е налице хипотезата на чл. 280, ал 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В посоченото решение е прието, че доказателственото значение на извънсъдебното признание на факти, когато е обективирано в писмена форма се следва от закона-чл. 180 ГПК. Частен документ, подписан от лицето, което го издава, съставлява доказателство, че съдържащото се изявление е направени именно от това лице. Т.е. всеки неоспорен (или при недоказано оспорване) частен писмен документ от гледна точка на подписан документ, е автентичен, а доколкото не е спорен от гледна точка на съдържание, то този документ е истински и следва да се зачете формалната му доказателствена сила относно съдържащото се признание. Само по себе си „признанието“ на факт писмено или устно, за разлика от съдебното признанието на иска, не налага неговото доказване с други доказателствени средства, но като елемент на доказателствения материал по делото, следва да се цени от съда в рамките на всички събрани доказателства. Когато съдържащото се в документа изявление е направено при физическа или психическа принуда и се иска установяване на принудата, не се касае до същинско оспорване на документа в хипотеза на чл. 193-чл. 194 ГПК. Самото писмено изявление има доказателственото значение на признание на факт, но ако същото е направено извън съдебно на страната-автор не може да бъде отречена възможността да бъде оборено изявлението, ако е направено под натиск (физическа или психическа принуда), с допустимите от закона доказателствени средства. Когато се касае до отношения между бивши съпрузи, за установяване на определение обстоятелства, съдът може да допусне и събирането на гласни доказателства. От това е видно, че с решението си съставът на ВКС не се е произнасял по поставения от касатора въпрос. Същевременно в същото е прието, че признанието на факт следва да се цени от съда с оглед на всички събрани доказателства. Това произтича от чл. 175 от ГПК, който ясно сочи, че направеното от страна или от неин представител признание на факт се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. Само по себе си признанието може да бъде вярно или невярно, поради което съдът не е обвързан от него, а трябва да провери достоверността му с оглед на всички доказателства по делото и ако от тях се установява нещо различно от признатото да не го възприема. Още повече, че посоченото решение на ВКС е постановено при наличието на един ищец и един ответник, която хипотеза се различава от тази в настоящето производство, в която страните по двата договора са задължителни необходими другари по иска за нищожност-ТР № 7/13.01.2023 година, постановено по тълк. д. № 7/2020 година на ОСГТК на ВКС. В последния случай намира приложение правилото на чл. 217 от ГПК, че ако фактическите твърдения на другарите относно общите факти си противоречат, съдът ги преценява във връзка с всички обстоятелства по делото, което сочи, че твърдения на един от другарите относно фактите, какво представлява и признанието на определен факт, може да не бъдат приети от съда. С оглед на това посоченото в отговора на исковата молба по делото на една от страните относно даден факт или факти, в конкретния случай не задължава съда да го възприеме, в каквато насока е поставения от Т. В. Т. въпрос. Поради това този въпрос не обуславя допускането на въззивното решение на Окръжен съд Силистра до касационен контрол. Наред с вече посочените в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Т. В. Т. е поискал касационното обжалване на решението на Окръжен съд Силистра да бъде допуснато и по въпросите за това длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства и факти, съдържащи се в тях и установени чрез тях, като ги прецени в тяхната взаимна връзка? и за това наличието на само косвени доказателства може ли да постигне категоричност на доказването?. По отношение на тези въпроси се навеждат доводи за наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК като се сочи противоречие с решение 134/05.08.2018 година, постановено по гр. д. № 3482/2018 година и решение № 60 301/17.01.2022 година, постановено по гр. д. № 479/2021 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Във второто от тях е прието, че в съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. При пренасяне на спора пред въззивната инстанция последната има аналогични задължения, тъй като съгласно указанията в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС,което не е загубило сила и при действието на ГПК от 2007 година, нейната правораздавателна дейност е тъждествена с тази на първата инстанция, представлява нейно продължение и изисква извършване в същата последователност на всички процесуални действия, насочени към постановяване на решението по съществото на спора. Мотивите на съда следва да изразяват решаваща, а не проверяваща дейност. Като решаваща инстанция по същество въззивният съд е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Същевременно в първото е прието, че съдебното решение следва да бъде основано на приетите за установени обстоятелства по делото, като при спор относно фактите, в мотивите съдът обосновава изводите си кои факти приема за осъществили се и кои не и въз основа на какви доказателства, извършвайки преценка на достоверността и доказателствената сила на всяко от доказателствата, съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост. В конкретния случай съставът на Окръжен съд Силистра е обсъдил всички събрани в хода на производството доказателства и установените въз основа на тях факти, поради което не се е отклонил от посочената от касатора практика на ВКС. Също така въззивният съд не е приемал, че доказването на намерението и знанието за увреждане може да става само с преки, но не и с косвени доказателства. Затова той не се е отклонил от установената с първото от посочените по-горе две решения на ВКС, а също така и с решение № 266/18.03.20212 година, постановено по гр. д. № 2472020 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. практика, че доказването на тези обстоятелства може да става както с преки, така и с косвени доказателства, отчитайки връзката между установените с последните факти. При извършването на тази преценка въззивният съд, че тези доказателства не установяват наличието на знание у приобретателите по двата договора за увреждането на кредитора по категоричен (достатъчно убедителен) начин, т. е. касае се не до изключване на определени доказателства от кръга на преценката на съда, а до извод дали същите установяват фактите, за които са представени съобразно законовите изисквания за това. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът е поискал въззивното решение на Окръжен съд Силистра да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от касатора твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Силистра. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и ал. 2, пр. 1 и пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 99/18.03.2024 година на Окръжен съд Русе, втори граждански състав, постановено по гр. д. № 78/2024 година, по подадената срещу него от НАП [населено място], касационна жалба с вх. № 4543/19.04.2024 година и такова не трябва да се допуска. С оглед на изхода на делото Т. В. Т. ще трябва да заплати на Ц. И. Р. и на Р. К. Р. сумата от по 1500.00 лева на всеки един от тях, представляваща адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. Всеки от тях е упълномощил собствен адвокат за представителство пред тази инстанция, като законът не поставя изискването двамата съпрузи (каквито са Ц. И. Р. и Р. К. Р.) задължително да бъдат представлявани от общ адвокат. Възможно е двамата на имат различни виждания за защитата на правата си, поради което всеки от тях има възможност да ангажира собствен адвокат за тази защита. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение