Определение № 3649 от 21.11.2023 г. на ВКС по д. № 1554/2023 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на П. Л. и В. Л. срещу въззивното решение на Окръжен съд Варна по гр.д. №2187/22 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното решение са уважени предявените от С. С. срещу касаторите искове, както следва: 1. по чл.44, вр. с чл.26, ал.2, пр.3 ЗЗД - за прогласяване нищожността на упълномощителната сделка, обективирана в пълномощно №3770/29.05.12 г., с което Д. С. упълномощил ответницата да продаде/ дари или замени описания в решението недвижим имот, на осн. чл.590, ал.1, вр. с чл.580, т.1 и чл.576 ГПК и 2. по чл.42, ал.2 ЗЗД – за обявяване недействителността на договор за продажба на недвижим имот по нот. акт №.../... г., от ... г., с който ответницата П. Л., като пълномощник на Д. С., продала имота на себе си, поради липса на представителна власт, до размер на наследствената на ищеца Ѕ ид. част от имота. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторите се позовават на чл.280, ал.1,т.1 и 3 и ал.2 ГПК. Твърдят, че въззивното решение е недопустимо, защото делото е повторно заведено - въпросът за валидността на процесните правни сделки е поставен в производството за делба на недвижимите имоти, водено между същите страни и там следва да се реши със СПН, както и въпросът за правото на собственост върху делбените имоти. В този смисъл според касаторите е р.№112/14 г. по гр.д. №1394/14 г. на ВКС, второ гр. отделение. Евентуално намират, че въпросът за допустимостта на производството по исковете е от значение и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради разрешаването му в горепосочения смисъл с р. по гр.д. №98/22 г. на Варненски РС и необходимостта да се формира уеднаквена практика на съдилищата за процесния и сходни с него случаи. Въпросът: Дали непосочването на часа и мястото на нотариалното удостоверяване води до нищожност на нотариалното действие, когато заверката на подпис и съдържание на пълномощното е извършена извън кантората на нотариуса?- според касаторите е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – р. по гр.д. №4157/21 г. на трето гр. отделение, р. по гр.д. №652/10 г. на трето гр. отделение, опр. по ч.гр.д. №5020/21 г. на първо г.о. и опр. по гр.д. №3595/17 г. на четвърто г.о.. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение по делото е допустимо и правилно и го е потвърдил при съвпадане на решаващите му изводи по съществото на спора с тези на първата инстанция. ВКС намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска по довода за неговата вероятна недопустимост – първоинстанционният и въззивният съд са приели, че исковете са допустими, в съответствие с практиката на ВКС – р. по гр.д. №4619/14 г. на първо г.о. Там е посочено, че съдебното производство за делба е уредено от закона като особено исково производство, в което могат да бъдат повдигани и разрешавани от делбения съд спорове между съделителите относно правоотношения, обуславящи възникването и съществуването на съсобственост, участниците в нея и техните права, едно от които е собствеността. В съдебната практика и в правната доктрина няма колебание, че споровете между сънаследниците във връзка с имуществената общност могат да бъдат заявени за разглеждане по общия исков ред в отделно производство, а предявяването им за съвместно разглеждане в рамките на делбеното производство е една правна възможност, а не императивно изискване. В случая, за разлика от посоченото в мотивите на р. по гр.д. №1394/14 г. на второ г.о. на ВКС и опр. по гр.д. №98/22 г. на РС - Варна, не се твърди и установява делбеното производство да е приключило с влязло в сила решение / по съвпадащи твърдения на страните е висящо пред въззивната инстанция/, поради което възражението на ответниците за преклудиране на процесните спорове и недопустимост на постановеното за разрешаването им първоинстанционно решение е неоснователно, както е приел и въззивният съд. По същите съображения въззивното решение по споровете не е вероятно недопустимо и не е налице това осн. по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на обжалването му. По втория от въпросите въззивният съд е приел за установено, че удостоверяването на подписа и съдържанието на пълномощното е извършено извън нотариалната канцелария, без посочване на часа и конкретното място на извършване на действието. На осн. чл.590, ал.4, вр. с ал.1, вр. с чл.580, т.1 ГПК едновременното нотариално удостоверяване на съдържанието и подписите на частен документ се извършва с надпис върху документа, който следва да съдържа годината, месеца, деня, а когато е необходимо – часа и мястото на издаването му. В случая посочването на часа и мястото е необходимо по см. на закона, защото нотариалното удостоверяване се извършва в хипотезата на изключението по чл.573, ал.3 ГПК, вън от канцеларията на нотариуса, при посочените в разпоредбата предпоставки. В чл. чл.576 ГПК е посочено, че нотариалното действие е нищожно, когато при извършването му е нарушено императивното изискване на чл.580, т.1 ГПК, както е в случая. Упълномощителната сделка е нищожна поради липса на предписаната от закона форма, установена в чл.37, ал.2, вр. с чл.18 ЗЗД и изискваща нотариално удостоверяване на подписа на упълномощителя и съдържанието на пълномощното, извършени едновременно. Затова искът по чл.42, ал.2 ЗЗД е уважен до размер на Ѕ ид.ч. от продадения имот. Касационно обжалване на въззивното решение следва да се допусне по втория от поставените правни въпроси, поради твърдяното противоречие с част от цитираната практика на ВКС – р. по гр.д. №4157/21 г. на трето г.о. Останалите сочени от касаторите актове не са практика на ВКС по см. на чл.280, ал.1 ГПК/ опр. по гр.д. №3595/17 г. на четвърто г.о., постановено по реда на чл.288 ГПК/ – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК или са неотносими към спора / р. по гр.д. №652/10 г. на трето г.о. и опр. по ч.гр.д.№5020/21 г. на първо г.о./, за което е възразил в отговора си и ответникът по жалба.. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.