Определение № 99 от 17.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 854/2020 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. А. К., представляван от своята майка и законен представител П. М. К., срещу решение №2769/12.12.2019г. по гр.д.№2046/2019г. на Софийски апелативен съд, 14 граждански състав, в частта му, с която е потвърдено решение №7290/22.11.2018г. по гр.д.№16397/2016г. на Софийски градски съд, I ГО, II състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от касационния жалбоподател против „ЦеЕлЕм Ферцекеринген“, дружество регистрирано в Кралство Нидерландия, иск с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за заплащане на сумата 78 744,37 лв., представляваща разликата от изплатеното му обезщетение до претендираното обезщетение от 200 000 лева за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на баща му А. В. К., настъпила на 06.01.2015г., вследствие на увреждания, получени от ПТП на 13.05.2014г. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касационният жалбоподател счита, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД. Поддържа, че въззивният съд неправилно е преценил тежестта на претърпените от него неимуществени вреди, като не е обсъдил всички релевантни обстоятелства, които са от значение за определяне на справедливо обезщетение, включително не е съобразил социално - икономическата конюнктура в страната към момента на настъпване на увреждането и размера на константно присъжданите обезщетения при сходни правни казуси. Моли да се отмени въззивното решение. Претендира и присъждане на разноски. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за достъп до касация, като сочи като обуславящи следните материалноправни въпроси: 1/ Следва ли съдът при приложението на чл.52 от ЗЗД и спазвайки указанията, съдържащи се в ППВС № 4/23.12.1968г., при определяне на справедливо обезщетение за причинени на невръстно дете неимуществени вреди от преждевременна и неочаквана смърт на родител да се съобрази с обстоятелството, че израствайки, детето неминуемо все по – ясно ще осъзнава тежката, мъчителна и непреодолима загуба, която го е сполетяла и с напредването на възрастта все по – силно ще усеща и осъзнава липсата на своя родител?; 2/ Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди, причинени на невръстно дете от преждевременна смърт на родител, да вземе предвид, наред с указаните в ППВС № 4/23.12.1968г., и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица, и икономическата конюнктура в страната? По първия въпрос се позовава на практиката на ВКС, обективирана в ППВС №4/23.12.1968г. и решение №158/28.12.2011г. по т.д. №157/2011г. на ВКС, I т.о. Твърди, че вторият въпрос е разрешен в противоречие с решение № 99/08.10.2013г. по т.д. №44/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 619/2011г. на ВКС, II т.о. и решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, II т.о. Касационният жалбоподател също се позовава и на предпоставката по чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, като твърди, че обжалваното решение е постановено при очевидна неправилност. Ответникът „ЦЛМ Ондерлинге Ферцекеринг Маатшаппей“, дружество, регистрирано в Кралство Нидерландия, оспорва жалбата, като твърди липса на посочените основания за допускане на касационен контрол по чл.280 от ГПК, съответно на правилност на обжалваното решение. Претендира и присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страната, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от Б. А. К. иск по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./, въззивният съд е констатирал, че ищецът е роден 28 дни преди смъртта на баща му А. В. К., който около половин година е търпял изключителни страдания вследствие уврежданията, получени от ПТП на 13.05.2014г. Съобразил е събраните гласни доказателства и е приел, че детето е лишено от грижите на родния му баща в съвсем невръстна възраст и, макар че няма ясен спомен за него, загубата му ще даде отражение върху психиката и емоционалното му състояние. Споделил е съображенията на първоинстанционния съд, че предвид невъзможността на ищеца да изгради емоционална връзка с пострадалия, интензитетът на моралните страдания не е толкова силен, колкото при дете, в чиито живот бащата е присъствал и е имало възможност да съпреживее с него моменти от детството. При определяне на размера на обезщетението решаващият съд е съобразил и социално - икономическите условия в страната към релевантния момент и практиката на съдилищата по аналогични случаи. Приел е, че справедливото по чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от Б. А. К. неимуществени вреди възлиза на 120 000 лв. Счел е за безспорно установено, че ответното застрахователно дружество е заплатило доброволно сумата от 121 255,63 лв. С оглед на това въззивният съд е приел за правилен извода на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска, като е изтъкнал, че с полученото плащане ищецът е компенсиран за неимуществените вреди в приетия за справедлив по смисъла на чл.52 от ЗЗД размер. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Формулираните от касационния жалбоподател материалноправни въпроси са свързани с приложението на принципа за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД. Същите са относими към предмета на конкретното дело, образувано по предявен иск по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, но не се доказва наличието на релевираната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В ППВС № 4/25.05.1961г., ППВС № 4/23.12.1968г. и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК /решение №186.14.02.2017г. по т.д. №1501/2015г. на ВКС, II т.о., решение №93/23.06.2011г. по т.д. №566/2010г. на ВКС, II т.о., решение №158/28.12.2011г. по т.д. №157/2011г. на ВКС, I т.о. и други/ са дадени разяснения, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Като критерий за размера на обезщетението в случай на причинена смърт практиката възприема момента на настъпване на смъртта, възрастта и общественото положение на загиналия, действителното съдържание на отношенията между починалия и лицето, което търси обезщетение. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност. По проблема за значението на социално – икономическите условия в страната към момента на деликта, включително и нормативно определените лимити на застрахователно покритие, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди е налице постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, II т.о., решение № 1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 619/2011г. на ВКС, II т.о., решение №25/03.04.2009г. по т.д. №504/2008г. на ВКС, I т.о., решение №95/24.10.2012г. по т.д. №916/2011г. на ВКС, I т.о., решение №23/25.03.2014г. по т.д. №1154/2013г. на ВКС, II т. о, решение №157/28.11.2014г. по т.д. №3040/2013г. на ВКС, II т. о, решение №242/12.01.2017г. по т. д. № 3319/2015г. на ВКС, II т. о. и други, съгласно която при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяна на обезщетенията момент. Застъпено е разбирането, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно и водещо значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към момента на увреждането. В настоящия случай, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от малолетното дете, въззивният съд е съобразил изяснените в практиката на ВКС критерии и е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства от значение за установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливостта, като отчитането им не е формално, а поотделно е разгледано всяко едно от тях и е съобразено комплексното им отражение върху психическото и емоционално състояние на ищеца. Решаващият състав е изследвал релевантните за спора доказателства относно създадените приживе взаимоотношения между бащата и детето, отчел е възрастта на увредения и на починалия, изследвал е бъдещото проявление на внезапната и ранна смърт на родителя върху процеса на израстване на ищеца, съобразил е и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Наведените в изложението съображения, че въззивният съд не е преценил в съвкупност всички релевантни за спора обстоятелства, съставляват касационни основания по чл.281, т.3 от ГПК за нарушение на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, които са относими към правилността на въззивното решение и не подлежат на преценка в производството по чл.288 от ГПК. Следва да се има предвид и факта, че разликата в размерите на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани от съдилищата, произтича не от неточното прилагане на закона, поради трудности по приложението на установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливост, а от разликата във фактите и обстоятелствата, доказани по всеки отделен случай с различни доказателства и в различен обем. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване поради твърдяната в изложението очевидна неправилност на въззивния акт. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая обжалваното решение не е засегнато от тези пороци. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи по спорния въпрос за размера на справедливото обезщетение не са направени при особено съществени нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован. Отделно от това, касационният жалбоподател не е заявил обстоятелства, относими към очертаните хипотези на очевидна неправилност на въззивното решение. Приложното поле на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК следва да бъде ясно обосновано, тъй като същото не е тъждествено на касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК, изложени в касационната жалба, и е независимо от въпросите, поставени в изложението по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол на въззивното решение. При този изход на спора на ответника следва да бъдат присъдени разноски в размер на 3 700 лв., съобразно представеното доказателство за уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд