Определение № 285 от 11.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1873/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба (с вх. № 19397 от 28.Х.2020 г.) на С. В. И. от София, подадена против решение № 2133 на Софийския апелативен съд, ГК, VІІ-и с-в, от 2.ІХ.2019 г., постановено по гр. дело № 5832/2018 г., с което – на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 44 ЗЗД и чл. 535 ТЗ - е било признато за установено, че той дължи на Н. А. А., ЕГН [ЕГН] сума в размер на 15 000 EUR (петнадесет хиляди евро), като дължима по издаден от него на 15 юли 2010 г. запис на заповед, за което поемателят по менителничния ефект А. е бил снабден по реда на чл. 417 ГПК със заповед за изпълнение, издадена на 3.Х.2012 г. по ч. гр. дело № 39759/2012 г. по описа на СРС, ІІ ГО. Оплакванията на касатора И. са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение в нарушение на материалния закон, поради което той претендира отменяването му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който предявеният от А. положителен установителен иск да бъдел отхвърлен в предявения по делото негов размер, вкл. ведно с присъждане на всички направени от ответника по тази претенция разноски за производството по чл. 422, ал. 1 ГПК /във вр. чл. 417 ГПК/. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата, изготвено от негов адвокат от АК-П. (с персонален номер [ЕГН]), подателят й С. И. обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на всички допълнителни предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че в атакуваното въззивно решение съставът на въззивния съд не бил обсъдил следните два материалноправни въпроса, „имащи отношение към правилното решаване на спора, а именно“: 1./ „Допустимо ли е при оттегляне в хода на съдебното производство на пълномощията от адвокат, същият да претендира пълния размер на договореното възнаграждение, независимо, че същото е било договорено за цялостно водене на делата, за които е упълномощен процесуалния представител?“; 2./ „Не противоречи ли на основни принципи на договорното право и на добрите нрави претендиране на пълния размер на адвокатско възнаграждение, когато е налице само частично изпълнение по договора, за което частично изпълнение е изпълнено задължението за заплащане на адвокатско възнаграждение?” По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Н. А. А. от София, същият действащ и като адвокат от САК с личен номер [ЕГН], писмено е възразил както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му: като правилно /обосновано и законосъобразно/. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, касационната жалба на С. В. И. от София, ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните: За да отмени изяло решението на първостепенния съд и да уважи в пълния му размер предявеният от адвокат Н. А. от САК положителен установителен иск въз основа на документ по чл. 417 ГПК, във вр. чл. 535 ТЗ, въззивната инстанция е приела, че твърденията на ответника по тази претенция С. В. И., че бил оттеглил пълномощието си от ищеца по процесните дела, не е основание за приемане, че не дължи сумите по същите, тъй като при неоснователно оттегляне адвокатът има право на възнаграждението в пълнен размер (чл. 26, ал. 2, предл. 1-во от Закона за адвокатурата), докато при основателно оттегляне се дължи възнаграждение само за положения труд (чл. 26, ал. 2, предл. 2-ро ЗА). Констатирано е било в тази връзка, че по делото няма ангажирани от ответника настоящ касатор доказателства за основателност на действията му като упълномощител. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че нито един от 2-та правни въпроса, формулирани в изложението на касатора по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата, няма естеството на такъв, който да е обуславящ за изхода по конкретното дело. Това следва и от представата на касатора, че по тези въпроси нямало проведено обсъждане от състава на въззивния съд, но без в жалбата да е поддържано оплакване за допуснати от последния съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Погрешното отъждествяване от касатора на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, от една страна, с основания за допустимост на касационния контрол – от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния. Ето защо, с оглед така установената липса на главното основание за допустимост на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, безпредметно се явява обсъждането налице ли е някоя от релевираните от касатора И. допълнителни предпоставки за това /в случая всички по т.т. 1-3 на същия законов текст/. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение