Определение № 1480 от 24.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4322/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. Ф. Д., чрез адв. А. и адв. Ц., срещу въззивно решение № 112 от 17.06.2025 г., постановено по гр. д. № 52/2025 г. на Апелативен съд - Бургас, с което е потвърдено решение № 1071 от 17.12.2024 г. по гр. д. № 251/2023 г. на Окръжен съд – Бургас за отхвърляне на предявените от нея срещу Я. В. Щ. и Н. Я. Д. искове, съответно с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за замяна на недвижими имоти, сключен във формата на нотариален акт № * том *, нот. д. № ***/2001 г. поради противоречие с добрите нрави, и по чл. 34 ЗЗД за връщане на даденото по него.

В касационната жалба са релевирани оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на решението поради постановяването му в нарушение на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, както и това по чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК за очевидна неправилност.

Като решени в противоречие с практиката на ВКС в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК се поставят следните въпроси:

1. „Въззивният съд ограничен ли е от посоченото във въззивната жалба във връзка с прилагането на императивна правна норма“. Твърди се разрешаването му в противоречие с постановките от т.1 на Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

2. По въпроса „за критерия за нееквивалентност на престациите по договор за замяна като основание за прогласяване на неговата нищожност поради сключването му в противоречие с добрите нрави“ се поддържа въззивното решение да противоречи на приетото с решение № 277 от 26.01.2015 г. по гр. д. № 1962/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., с което при съотношение в стойността на насрещните престации от 4:1 договор за замяна бил прогласен за нищожен.

3. За задължението на въззивния съд, съблюдавайки изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, в рамките на предмета на въззивната проверка, да обсъди събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните и да изложи в решението си ясни, пълни и безпротиворечиви мотиви“. Според жалбоподателката, въззивното решение е в противоречие със задължителната съдебна практика, формирана с тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.2, както и с казуалната практика на ВКС, израз на която са решение № 419 от 27.06.2024 г. по гр. д. № 1262/2023 г. на ІІІ г.о., решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ІV г.о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ІV г.о., решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на І т.о. и решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ІІ т.о.

4. По въпроса “следва ли въззивният съд да обсъди всички относими доказателства и всички направени от страните доводи и възражения, както и да обоснове защо приема едни и не приема други относими към спора доказателства“ са изложени съображения за несъобразяване на въззивния съд с многобройната цитирана в изложението съдебна практика.

Като попадащи в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, се поставят и въпросите:

1.„Кога е значително несъответствието на престациите при договор за замяна“, с оглед ясното установяване на количествен критерий, който да регламентира максимално допустимото, над което несъответствието ще се счита за значително.

2. „Чия е доказателствената тежест за установяване целта за сключване на договор за замяна при значителна нееквивалентност на престациите“ и „какви са последиците, ако съдът счете за недоказана целта за сключване на договора“. Допускането на касационното обжалване по този въпрос е аргументирано с отсъствие на съдебна практика по неговото решаване.

3.Отново при твърдения за липса на практика е поставен и въпросът за „възможността на съда да обяви за частично нищожен сключен в нарушение на добрите нрави договор за замяна“.

Ответниците по касация Я. В. Щ. и Н. Я. Д., чрез пълномощника си адв. Т., оспорват касационната жалба по съображения, изложени в депозирания писмен отговор по чл. 287 ГПК.

Върховният касационен съд, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съобрази следното:

За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете за нищожност на атакувания договор за замяна поради нееквивалентност на престациите, накърняваща добрите нрави, и за връщане на даденото по него, въззивният съд е приел от фактическа страна, че на 11.06.2001 г. с нотариален акт за замяна № ***/2001 г. бащата на ищцата Б. Д. – Ф. Д. (починал през 2021 г.), заедно с нейната баба Д. Д. (починала през 2003 г.) и първият ответник Н. Д., прехвърлили на втория ответник Я. Щ. собствената си четириетажна сграда в [населено място] и дворното място, в което е построена, съобразно притежаваната от всеки част, а в замяна получили незастроен имот в [населено място], общ. К., като договорили Щ. да доплати 101 379.50 лв. като уравнение. Относно твърдяната липса на еквивалентност между така уговорените престации съдът е съобразил заключението на вещото лице по приетата съдебно-техническа експертиза, според което към датата на замяната сградата в [населено място] и мястото, в което е построена, са били с данъчна оценка от 102 364.50 лв. и пазарна цена от 623 985 лв., а замененият имот в [населено място] е с данъчна оценка от 985 лв. и пазарна цена в размер на 4 460 лв. Като взел предвид размера на уговореното доплащане от заменителя Щ., съдът е констатирал, че замяната, сключена по данъчните оценки на двата имота, би била приблизително равноценна, а по пазарните им цени стойностното съотношение помежду им е 6:1. Същото съотношение на пазарната цена между имотите по двете престации е определено и в заключението на съдебно-икономическата експертиза. Възражението, че уговореното доплащане не е било извършвано, съдът е отхвърлил като неоснователно, тъй като то касае изпълнението на един валиден договор, а не недействителността му.

От правна страна въззивният съд е препратил към разясненията, дадени с тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, че добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, неписани правила, които съществуват като общи принципи или произтичат от тях, един от които е принципът на справедливостта. Приел е, че правните последици на процесната замяна са съвместими с него, тъй като в случая е налице нееквивалентност на престациите, но тя не е драстична. Посочил е, че еквивалентността на престациите не е единственият критерий, който следва да бъде съобразен при преценката за действителността на договора, а следва да се вземат предвид и целта, която страните са преследвали с него, както и дали той удовлетворява допустими от закона техни интереси. В тази връзка въззивният състав е намерил свидетелските показания на св. Щ., с които ответниците се домогвали да установят дарствено намерение при замяната, за неубедителни. Аргументирал е подробно защо не възприема и показанията на св. А., която си обяснява разликата в цената на имотите със задължения на прехвърлителката Д. към търговска банка по онова време. В заключение е достигнал до извод, че от установеното по делото не следва еднозначен извод за нищожност на договора за замяна на предявеното правно основание – чл. 26, ал. 1, пр.3 ЗЗД поради нееквивалентност на престациите, която не е драстична.

При тези изводи на въззивния съд настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения:

Обжалваното решение не е очевидно неправилно. Хипотезата чл. 280, ал. 2 ГПК на очевидна неправилност е налице, когато неправилността на решението е толкова съществена, че може да се установи несъмнено и единствено от съдържанието на съдебния акт, без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл. 281, т. 3 ГПК. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или когато е приложена несъществуваща /вкл. отменена/ правна норма, както и при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В конкретния случай такива квалифицирани форми на неправилност не се установяват. Съдът се е произнесъл по иска за нищожност така, както е предявен – до размера на дела от заменения имот, който ищцата би получила по наследство от своя баща. Съдът не е разглеждал хипотезата на частична недействителност, нито е формирал извод, че сделка, която противоречи на морала, може да бъде нищожна само отчасти. Въззивният съд в съответствие с трайната съдебна практика е отчел, че с процесния договор за замяна всеки от тримата съсобственика е прехвърлил своите части от съсобствения имот в [населено място] и въз основа на това правилно е приел, че за ищцата, като наследник на един от тях, е налице правен интерес да води иск за нищожност само до размера на своите права на собственост, но не и по отношение на частите на останалите съсобственици, тъй като в тази част атакуваният договор не засяга нейни материални права. Когато само един от съсобствениците предяви иск за нищожност на целия договор, този иск, като предявен в нарушение на императивната процесуална забрана на чл. 26, ал. 2 ГПК, а следователно - и поради липса на признат от закона правен интерес, е недопустим в частта му, с която нищожността се претендира досежно идеалните части на останалите съсобственици, които не са предявили иска като обикновени другари (в този смисъл са решение № 314 от 16.04.2009 г. по гр. д. № 6430/2007 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 296 от 05.11.2013 г. по гр. д. № 48/2013 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 397 от 03.10.2012 г. по гр. д. № 1604/2011 г. на ВКС, ІV г.о. и др.).

От въпросите, за които се твърди противоречие с практиката на ВКС, първият, третият и четвъртият следва да бъдат разгледани заедно в тяхната съвкупност, тъй като и трите са процесуалноправни, а са и релевантни за изхода на спора. Те касаят пределите на компетентност на въззивната съдебна инстанция при ограничен въззив, както и задължението на въззивния съд да обсъди събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните и да изложи в решението си ясни, пълни и безпротиворечиви мотиви. Последователната и непротиворечива (вкл. цитираната в изложението) практика на ВКС приема, че въззивният съд не е ограничен от посоченото в жалбата, когато трябва да приложи императивна правна норма. Той разглежда спора по същество, като е длъжен да изложи собствени мотиви, в които да обсъди всички относими и допустими доводи и възражения на страните, като посочи кои от тях са основателни и кои не са. Въззивното решение не се отклонява от това разбиране. Съдът е обсъдил подробно възраженията във въззивната жалба и е обосновал изводите си, като е взел предвид всички събрани по делото доказателства, които е подложил на самостоятелна преценка и задълбочен анализ. Несъгласието на жалбоподателката с формираните крайни изводи не представлява основание за допускане на касационно обжалване, а се свежда до оплаквания за неправилност, попадащи в хипотезата на чл. 281, т. 3, предл. 1 ГПК, които не могат да бъдат разглеждани в селективната фаза на касационното производство по реда на чл. 288 ГПК.

Въззивното решение не противоречи на решение № 277 от 26.01.2015 г. по гр. д. № 1962/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., в което не е разглеждан въпросът за критериите, според които нееквивалентността на престациите по договор за замяна може да е основание за прогласяване на неговата нищожност поради сключването му в разрез с добрите нрави. С цитираното решение е даден отговор на въпроса, следва ли да се обяви за окончателен предварителен договор, който е сключен от продавач, който не е собственик на имота, предмет на договора, като със същото е отхвърлен иск по чл.19, ал. 3 ЗЗД. Същевременно богата е казуалната практика на ВКС, която приема, че критерият в тази хипотеза не е само количествен, като във всеки конкретен случай на всестранна преценка подлежат всички факти и обстоятелства, относими към изясняване на действителните отношения между страните по сделката и волята им за постигане и удовлетворение на допустим от закона интерес. Независимо от това, напълно обосновано въззивният съд е приел, че в конкретния случай уговореното доплащане е изравнявало стойността на заменените имоти по тяхната данъчна оценка. След като самият закон допуска по волята на страните един недвижим имот да бъде валидно прехвърлен и на цена под данъчната му оценка (в този случай данъците и таксите по прехвърлянето се плащат по данъчната оценка), то очевидно е, че и по количествен критерий насрещните престации не са до такава степен неравностойни, че да обуславят начална и пълна недействителност на договора поради непримиримо, дълбоко и явно накърняване на добрите нрави.

Касационното обжалване не може да се допусне и по въпросите, поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По първия от тях, последователна е съдебната практика, според която нищожност на двустранен и възмезден договор поради противоречие с добрите нрави при нееквивалентност на престациите е налице, когато нееквивалентността е толкова значителна и явна, че насрещната престация е практически нулева (в този смисъл решение № 452 от 2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г. на ВКС, IV г. о., решение № 24 от 2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 50029 от 2023 г. по гр. д. № 2279/2022 г. на ВКС, I г. о., решение № 738 от 2024 г. по гр. д. № 3516/2023 г. на ВКС, III г. о. и др.). При преценката си дали са накърнени добрите нрави съдът е необходимо да изследва действителната обща воля на страните, формирана от всичките им уговорки, като отчита взаимната им връзка и целта на договора. Безпротиворечиво в практиката е установено и разбирането, че при договори между роднини еквивалентността следва да се преценява наред с други етични съображения и отношенията помежду им, според конкретния случай. При постановяване на решението си въззивният съд не се е отклонил от посочената съдебна практика. За да намери договорът за действителен, съдът е отчел, че с оглед всички установени по делото обстоятелства насрещните престации не са толкова драстично несъответстващи си една на друга, за да обосноват извод за противоречие с доброите нрави, съобразявайки целта на договора и обстоятелството, че заменителите са се сродили. В пълно съответствие със съдебната практика апелативният съд е заключил, че неизплащането на уговореното уравнение на разликата в насрещната престация по договора за замяна е основание за неговото разваляне, но не и за нищожност. Както изрично е прието в решение № 1297 от 20.10.2006 г. по гр. д. № 535/2006 г. на ВКС, ІV г.о., при сключен двустранен договор за замяна на недвижими имоти неплащането на разликата в цената на заменените имоти не е основание за обявяването на договора за нищожен, а е основание за неговото разваляне. В същия смисъл са решение № 31 от 01.03.2018 г. по гр. д. № 1532/2017 г., г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 156 от 10.02.2021 г. по гр. д. № 2451/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о. и мн. др.

Вторият от същата група въпроси се отнася до разпределението на доказателствената тежест в процеса и последиците от недоказване на твърдяни от страната факти и по-специално – за действителните отношения и намерения на страните. Освен, че по носенето на доказателствената тежест има богата съдебна практика, която изключва хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК, този въпрос не обуславя решаващите изводи на съда. По третият въпрос, може ли съдът да обяви за частично нищожен договор, противоречащ на добрите нрави, съдът изобщо не е дал отговор. Това прави същият неотносим, поради което той също не отговаря на общия селективен критерий според указанията, дадени в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК.

По изложените съображения касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

При този изход на спора ответниците по касация имат право да искат разноските, направени от тях в касационното производство, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, но тъй като такива не са претендирани от тях, същите не следва и да им бъдат присъждани.

Водим от горното, Върховният касационен съд, трето гражданско отделение,