Определение № 50 от 09.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1896/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Чевермето“ ЕООД срещу решение № 150 от 13.03.2025 г., постановено по в.т.д. № 749/ 2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6-ти състав, с което е обезсилено решение № 822 от 10.06.2024 г., постановено по т.д. № 2225/ 2022 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-9 състав, и е прекратено производството по делото. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от „Чевермето“ ЕООД срещу „Национален дворец на културата – Конгресен център София“ ЕАД иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че не съществува вземане на ответника към ищеца за получаване на сума в размер на 65 002, 48 лв., представляваща наемна цена, дължима за периодите от м. 03.2020 г. до м. 05.2020 г., за м. 12.2020 г., от м. 01.2021 до м. 09.2021 г. и от м. 01.2022 г. до м. 02.2022 г., съгласно договор за наем, сключен на 01.08.2018 г. В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Касаторът счита, че за него е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, по който да бъде признато за установено спрямо ответника, че той не дължи наемна цена за конкретно посочен в исковата молба период от време съгласно сключен договор за наем. Това е така, защото ответникът претендира, че за него е възникнало вземане към ищеца за получаване на наемна цена за този период, а последният оспорва това, като заявява, че в негова тежест не се е породило изобщо такова задължение. Налице е спор между страните по наемния договор и по въпроса дали задължението за заплащане на тези вноски от наемната цена е погасено към момента. Касаторът заявява, че изрично се е позовал в процеса на това, че извършените от него плащания на суми в изпълнение на договора за наем следва да се отнесат за погасяване на задължения, възникнали по тази сделка, които обаче са различни от тези за наемна цена, които са предмет на предявения отрицателен установителен иск. Посочва, че е направил изрични изявления кои конкретни задължения погасява с всяко плащане на суми по договора в съставените за това платежни нареждания, но ответникът не се е съобразил с това и с получените парични средства е извършил погасяване на оспорените от ищеца задължения за наемни вноски. С оглед на това счита за неправилен изводът на въззивния съд, че предявеният в процеса иск е недопустим. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване е поставен един въпрос, като е направено позоваване на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът поддържа и основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по касация „Национален дворец на културата – Конгресен център София“ ЕАД е подал отговор на касационната жалба, в който заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че то е правилно. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че предмет на разглеждане е иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от „Чевермето“ ЕООД срещу „Национален дворец на културата – Конгресен център София“ ЕАД, за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сума в размер на 65 002, 48 лв., представляваща наемна цена за ползване на недвижим имот - обект „Ресторант“ /сегашен ресторант „Чевермето“/, находящ се на етаж -1 в административната сграда на НДК с адрес: [населено място], пл. България № 1, начислена за периодите от м. 03.2020 г. до м. 05.2020 г., за м. 12.2020 г., от м. 01.2021 до м. 09.2021 г. и от м. 01.2022 г. до м. 02.2022 г., дължима по договор за наем, сключен на 01.08.2018 г. Извършил е проверка за това дали е налице една от абсолютните процесуални предпоставки за допустимост на всеки един установителен иск, която е наличието на правен интерес от търсената с този иск защита. Счел е, че между страните по делото не е налице спор дали наемните вноски, предмет на предявения отрицателен установителен иск, се дължат, тъй като те са платени от ищеца и с това е погасено задължението му за тях. Констатирал е, че в тази насока са твърденията както на ищеца, така и на ответника, като плащането на спорните наемни вноски се установява и от събраните доказателства. Въззивният съд е приел, че след като ищецът се позовава на това, че е платил определена парична сума за наемна цена, която не се дължи, той може да защити правата си чрез предявяване на осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за нейното връщане. Когато едно материално право може да бъде защитено чрез осъдителен иск, както е в случая, липсва правен интерес от предявяване на установителен иск за неговата защита. Ето защо за ищеца липсва правен интерес от търсената с отрицателния установителен иск защита. Наличието на правен интерес от предявяване на този иск не произтича и от неправилното осчетоводяване на извършените плащания при ответника, което ищецът иска да бъде коригирано, тъй като това не засяга неговата правна сфера. Предвид изложеното въззивният съд е заключил, че предявеният отрицателен установителен иск е недопустим, което прави недопустимо първоинстанционното решение, с което съдът се е произнесъл по неговата основателност, и то трябва да бъде обезсилено, а производството по делото прекратено. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя следния въпрос, който заявява, че е разрешен в обжалваното решение и че е обусловил изводите на съда за недопустимост на предявения отрицателен установителен иск: Може ли наемателят по договор за наем да защити интереса си чрез предявяване на отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК или трябва да предяви осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на вече платени от него суми за периодите от Ковид пандемията, когато са налице следните предпоставки: - в договора е включена клауза, че всяко едно извършено плащане от страна на наемателя се отнася за погасяване на най-старото изискуемо и ликвидно задължение, независимо от посоченото основание в документа за плащане, - наемателят не плаща изцяло или 50 % от наемите за периоди от Ковид пандемията, защото счита, че поради налаганите ограничения за ресторантите не ги дължи, но плаща пълни наеми през останалото време, а наемодателят фактурира на наемателя пълни наеми за всички периоди, отчита задължения на наемателя за плащането им и с превежданите от наемателя средства погасява тези отчитани от него задължения, въпреки написаното друго основание в платежните нареждания?. Формулираният от касатора въпрос се отнася до процесулните правила, регламентиращи възникването и надлежното упражняване на правото на иск и по конкретно до една от положителните процесуални предпоставки за възникване на правото за предявяване на установителен иск, която е наличието на правен интерес от търсената с него защита. Ето защо този въпрос има характера на процесуалноправен. Той е разгледан от въззивния съд в обжалваното решение, в което изводът за недопустимост на решението на първоинстанционния съд е основан на преценката за недопустимост на отрицателния установителен иск, за разглеждане на който е образувано делото, поради липса на правен интерес за ищеца от търсената с него защита. Следователно по отношение на посочения въпрос е осъществено общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. В Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г., постановено по тълк.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, са дадени разяснения по въпросите за правния интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права, както и за правния интерес от предявяване на установителен иск за защита на правото на собственост и други вещни права в хипотезата, когато ищецът разполага с възможността да предяви и осъдителен иск за същото право. Част от тези разяснения са принципни, поради което трябва да се приеме, че намират приложение при разрешаване на въпроса за правния интерес от предявяване на установителен иск за защита на всяко субективно материално право. В тълкувателното решение е посочено, че правният спор накърнява не само спорното право, което едната страна претендира, но и правната сфера на другата страна, която затова отрича претендираното право, защото то засяга определени нейни права. Правният интерес от решаване на правния спор винаги произтича от конкретните обстоятелства, в които спорът се изразява и чрез които всеки от спорещите твърди, че се засяга правната му сфера. Този, който отрича спорното право, е равнопоставен участник в правния спор и първи може да предяви този иск, който в най-пълна степен е в състояние да защити правната му сфера. В случаите на отрицателен установителен иск такава защита би се постигнала чрез отричане със сила на пресъдено нещо на претендираното от ответника право. Ако с решението по предявен отрицателен установителен иск бъде установено несъществуването на спорното право, което ответникът претендира, защитната функция на процеса е по отношение на субективното право на ищеца, чието съществуване и реализация са били засегнати от отреченото със съдебното решение право. В тълкувателното решение е пояснено още, че разликата между осъдителния и установителния иск не е в различието между субективните права, които са техен предмет, а в интереса, който поражда нуждата на ищеца от защита. Преценката на съда относно допустимостта на установителния иск зависи не от вида на спорното право, а от степента на засягането, което състоянието на спора предизвиква в правната сфера на ищеца. Правен интерес от предявяване на установителен иск ще е налице, когато конкретното засягане на правната сфера на ищеца изисква защита чрез установяване на правото със сила на пресъдено нещо. С оглед на това са дадени указания, че са налице хипотези, при които установителният иск би се оказал допустим, въпреки възможността да бъде предявен осъдителен иск с предмет същото право. В Решение № 99/ 10.07.2024 г. по т.д. № 2648/2022 г. по описа на ВКС, I т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, е разрешен въпрос за допустимостта на иск за нищожност на правна сделка, който е прието, че има характера на отрицателен установителен иск, като за да бъде направено това са съобразени описаните указания, дадени в Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г., постановено по тълк.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, касаещи допустимостта на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права, което означава, че тези указания са счетени за приложими при преценката за наличие на правен интерес от предявяване на всеки един отрицателен установителен иск, имащ за предмет различно право. По въпроса за това кога е налице правен интерес от предявяване на установителен иск и конкретно на отрицателен установителен иск е постановена и практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК. В Решение № 133/ 22.11.2011 г., постановено по т.д. № 17/2011 г. по описа на ВКС, I т.о., е прието, че установителният иск е допустим, само когато с установителното решение ще се постигне целеният резултат и не ще се наложи да се води след това друг иск. Правният интерес от установителния иск предполага оспорване на претендираното от ищеца право или претендиране на отричано от него право. В Решение № 65/ 19.05.2010 г., постановено по т.д. № 757/2009 г. по описа на ВКС, I т.о., на което се позовава касаторът, е посочено, че правен интерес за ищеца да предяви отрицателен установителен иск, с който се цели да се установи размера на задължението му по създадено с ответника правоотношение по сключен между тях договор, е налице, когато съществува спор между страните по този въпрос. От мотивите на обжалваното решение е видно, че въззивният съд е счел, че е сезиран с иск, с който се иска да бъде признато за установено в отношенията между страните по делото, че не съществува парично вземане на ответника, като наемодател, да получи от ищеца, като наемател, наемна цена за определен период от време по сключен между тях договор за наем. Той е съобразил и това, че в исковата молба ищецът е въвел твърдения, че е престирал парични суми на ответника в изпълнение на свои задължения, възникнали по този наемен договор, които ответникът е отнасял за погасяване на оспорените в процеса задължения за наемна цена. Въз основа на тези факти съдът е направил извод, че ищецът няма правен интерес да предяви отрицателен установителен иск за установяване несъществуването на паричното вземане за наемна цена, защото може да защити правата си срещу неоснователната претенция на ответника за възникване на това вземане чрез осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Настоящият съдебен състав счита, че предвид този извод на въззивния съд, постановеното от него решение трябва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствието му с разрешенията, дадени в цитираното тълкувателно решение и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, по поставения от касатора и конкретизиран от съда въпрос относно правния интерес за наемателя от предявяване на отрицателен установителен иск срещу наемодателя за установяване несъществуването на парично вземане за наемна цена по сключен договор за наем за определен период от неговото действие, при изложени твърдения за извършени от наемателя плащания по този договор. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава и на специалното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, без обаче да излага конкретни съображения защо счита обжалваното решение за очевидно неправилно, които да са различни от оплакванията в касационната жалба за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК. Доколкото въззивното решение се допуска до касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, то не следва да бъдат разглеждани доводите на касатора за осъществяване на това основание. По правилността на обжалвания въззивен акт касационният съд ще се произнесе с решението, което ще бъде постановено по реда на чл. 290 ГПК, с оглед заявените оплаквания за това в касационната жалба. Предвид извода, че решение № 150 от 13.03.2025 г., постановено по в.т.д. № 749/ 2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6-ти състав, следва да бъде допуснато до касационно обжалване, на касатора трябва да бъдат дадени указания да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба, която съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, е в размер на 1 300, 05 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение