Определение № 50035 от 30.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2906/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ж. Д. Н. и В. Г. Д. срещу решение № 260003 от 24.01.2022 г. на Окръжен съд – София, постановено по в. гр. д. № 759/2020 г., с което е потвърдено решение № 124 от 07.08.2020 г., постановено по гр. д. № 2030/2018 г. по описа на РС – гр. Ботевград,в частта му, с която са отхвърлени предявените от Ж. Д. Н. и В. Г. Д. против М. Т. М. и М. Ц. М., починал в хода на въззивното производство и заместен в процеса от наследниците си по закон Т. М. Ц., М. Ц. Ц. и М. Т. М., участваща в делото и на собствено основание, искове с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на ответниците да премахнат лятна кухня, ведно с пристроения към нея клозет, разположена на границите между УПИ ** и УПИ , в кв.*, по плана на [населено място], [община], както и за премахване на санитарен възел, находящ се в УПИ **, обслужващ постройката "лятна кухня", свеждане на покривната конструкция на лятната кухня до ниво под прозореца на жилищна сграда в УПИ откъм северната фасада на същата сграда и премахване на комина върху покривната конструкция на лятната кухня, който е в непосредствена близост до прозорец на жилищната сграда в УПИ на северната фасада на същата жилищна сграда, с които пречат на ищците да упражняват правото си на собственост върху УПИ ** в кв.1 по плана на [населено място].

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1. В случаите, в които с договор за прехвърляне право на собственост във формата на нотариален акт, определена постройка е изключена от предмета на сделката и изрично е посочено, че тази постройка остава в собственост на прехвърлителя по сделката, то тогава така сключеният договор представлява ли валидно вещноправно основание на праводателя да държи постройка в чужд имот по смисъла на чл. 63 ЗС? В същата хипотеза договорът за прехвърляне на право на собственост, в който постройката е изключена от предмета на същия договор, представлява ли валидна сделка с вещноправен транслативен ефект, по силата на която праводателят получава вещното право да държи постройка в чужд имот по смисъла на чл. 63 ЗС?

2. Може ли имот, който няма самостоятелно предназначение, а е функционално и конструктивно свързан с основната жилищна сграда като второстепенна постройка на допълващо застрояване към сградите на основното застрояване, да бъдат предмет на сделка с вещноправен ефект? Сочи се произнасяне на съда в противоречие с ТР 1/2020г. на ОСГТК на ВКС, ТР 44//18.05.1971г. на ОСГК на ВС и с решение № 80/27.07.2018г. по гр.д. № 3114/2017г. на ВКС, II- ро г.о.

3. Какво трябва да бъде съдържанието и в каква форма следва да бъде дадено съгласието на ищеца за създаване на състояние, което му създава пречка да упражнява своите права по смисъла на чл. 109 ЗС ? Следва ли това съгласие да представлява изрично волеизявление на ищеца, стигнало конкретно до знанието на ответника, в хипотезата на иск по чл. 109 ЗС? Сочи се произнасяне на съда в противоречие с решение № 243/23.10.2012г. по гр.д. № 197/2012г. на ВКС, II- ро г.о. и с решение № 34 от 24.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5239/2014 г., I - во г.о.

4. Длъжна ли е въззивната инстанция да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство и в частност следва ли въззивната инстанция да развие свои мотиви по предявения евентуален иск, когато е намерила, че предявеният главен иск е неоснователен? Поддържа се противоречие на изводите на съда с решение № 212/01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, II- ро т.о.

5. При възражение за упражняване на инцидентен съдебен контрол върху законосъобразността на административен акт по чл.17 от ГПК, необходимо ли е административният акт да бъде оспорен по реда на чл. 193 ГПК като официален документ по смисъла на чл. 179 ГПК? По този въпрос се поддържа противоречие с ТР № 5/2011г. на ОСГК на ВКС.

Ответниците по касационната жалба Т. М. Ц. и М. Т. М., чрез адв. Г. Д., с подадения отговор на жалбата, изразяват становище за неоснователност на същата, липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Ответникът по касационната жалба М. Ц. Ц. не е подал отговор.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима- подадена е в срок, от страна по делото /ответник по иска/ срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване.

За да потвърди първоинстанционното решение в частта му, с която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на ответниците да премахнат лятна кухня, ведно с пристроения към нея санитарен възел, разположена на границите между УПИ ** и УПИ , в кв.*, по плана на [населено място], [община], както и за премахване на санитарен възел, находящ се в УПИ **, свеждане на покривната конструкция на лятната кухня до ниво под прозореца на жилищна сграда в УПИ ** откъм северната фасада на същата сграда и премахване на комина върху покривната конструкция на лятната кухня, съдът е приел за установено от фактическа страна следното:

С договор за покупко-продажба от 04.02.1993 г., оформен с нотариален акт №**г., ищцата В. Н. и съпругът й Д. Д. /починал на 06.04.2008 г., оставяйки за наследници по закон съпругата си и дъщеря си - ищцата Ж. Н./ са придобили собствеността върху УПИ в кв.**, по плана на [населено място], заедно с построената в него масивна жилищна сграда. В договора изрично е посочено, че поземленият имот се продава без построената в него лятна кухня, върху която продавачите запазват собствеността си. Във връзка с възражението на ищците относно пропуска на районния съд да се произнесе инцидентно по валидността на тази сделка, въззивният съд е приел за неоснователно възражението за недействителност на договора от 04.02.1993 г. на поддържаното от ищците основание. Изложени са мотиви, че въпросът действителен ли е договор за покупко-продажба с обект второстепенна постройка или сграда на допълващо застрояване, които постройки нямат самостоятелно значение, а следват основния имот, възниква, ако такъв обект е предмет на договора. В случая, видно от съдържанието на нотариалния акт, съгласие между продавачите и купувачите за прехвърляне правото на собственост върху лятната кухня, не е формирано.

Въззивният съд е приел също, че по силата на договор за покупко-продажба от 17.03.2011 г., оформен с нотариален акт №** г., ответниците придобили правото на собственост върху УПИ , в кв.* по плана на [населено място]. С договор за дарение, оформен с нот. акт № **г. ответниците придобили собствеността върху 1/6 ид. ч. от построената в УПИ ХIХ-994 лятна кухня, а с договор за покупко-продажба, оформен с нотариален акт №** г. придобили собствеността върху останалите 5/6 ид. ч. от лятната кухня.

За безспорно е прието, че УПИ ** и УПИ , са били част от един общ имот, който през 1964 г. е застроен с жилищна сграда, а през 1973 г. и с лятна кухня, след което през 1993 г. е разделен на два УПИ. Във връзка с оплакванията във въззивната жалба за липса на произнасяне по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК от страна на районния съд относно законосъобразността на заповед №43 /22.01.1993 г. на Кмета на [община], с която е одобрено разделянето на парцел на два самостоятелни парцела - и УПИ ** в, е прието, че произнасянето на гражданския съд за валидност и материална законосъобразност на административен акт следва да е предпоставено от релевирано и поддържано в срок възражение на страната, с което оспорва материалната законосъобразност на административния акт, каквото в случая не е налице.

Въз основа показанията на разпитаните свидетели М. М. и В. М. е прието за установено, че родителите на свидетеля М. са притежавали имота преди разделянето му и са го застроили с жилищна сграда и лятна кухня, състояща се от две стаи и санитарен възел с покрив, покрит с керемиди. След разделянето на имота и след сделката с ищците в процесната лятна кухня останала да живее майката на свидетеля М., която живяла там до 2011 г., когато имотът бил продаден на ответниците. Взаимоотношенията между ищците и майката на свидетелката М. били много добри.

От показанията на свидетеля С. Б., съдът е приел за установено, че през 2017г. той е ремонтирал покрива на лятната кухня по поръчка на ответниците, запазвайки изцяло конструкцията на стария покрив. След разговор със собственика на къщата, до която била залепена лятната кухня, свидетелят преработил покрива, който покривал част от прозорец на къщата, като махнал два реда цигли и изтеглил покрива към лятната кухня.

Въз основа показанията на Г. М. съдът е приел за установено, че покривът на лятната кухня обхващал част от прозореца на къщата на ищците.

Съдът е приел за установено също, че със заповед №ДК-02-ЮЗР-09 от 01.06.2016г. на Началника на РДНСК - Югозападен район е отказано издаването на заповед за премахване на строеж "лятна кухня", като в мотивите към заповедта е посочено, че изградената през 1973 г. лятна кухня не е нанесена на плана, не съответства на издадените за нея строителни книжа по отношение на размерите си в план и височина, вида на покривната конструкция, архитектурното разпределение, изграждането на пристройка (санитарен възел) към нея, което я определя като незаконен строеж. Налице е и несъответствие в действителното ситуиране на сградата спрямо дадената "виза" и строителна линия. С разделянето на поземления имот през 1993 г. регулационната линия е прекарана през лятната кухня, като входът й остава откъм УПИ **, а санитарният възел - в съседния УПИ **. Строежът попада в двата имота, като е разположен върху регулационната линия между тях. В становище на главния архитект на [община], е посочено, че за строеж "лятна кухня" може да се счита, че са приложими разпоредбите на &16, ал. 1 от ПР на ЗУТ, тъй като е бил допустим по правилата и нормативите, действали по време на изграждането му (1973 г.). Лятната кухня е застроена на нормативно допустими отстояния от границите на имота, като е разположена зад жилищната сграда, допряна до нея.

Въз основа заключенията на съдебно-техническата експертиза /основно и допълнителни/ е прието за установено, че съгласно действащата регулация към 1973 г. лятната кухня и жилищната сграда са в един парцел и тя е допълващо застрояване към жилищната сграда. По сега действащата регулация лятната кухня е изградена на страничната граница на УПИ ** и съседния УПИ **. Извършен е ремонт на покрива на лятната кухня с нови материали, като формата му е запазена, няма надзид на кота таван, няма повдигане на кота било, а има хоризонтиране на същия и в единия край е повдигнат с 15-20 см.

При така приетата за установена фактическа обстановка въззивният съд е направил извод за неоснователност на иска, като на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционния съд. Изложени са мотиви, че процесната лятна кухня, собственост на ответниците, представлява незаконен строеж в режим на търпимост, но тя не пречи на ищците да упражняват в пълен обем правото си на собственост, тъй като установеното фактическо положение е съществувало години и всяка една от страните при придобиване на правото на собственост го е възприела лично и се е съгласила с него. Местоположението и видът на лятната кухня не са променени от момента, в който ищците са придобили правото на собственост върху съседния имот до сега. Направен е извод, че съществуването на лятната кухня не създава пречки на ищците да упражняват в пълен обем правото си на собственост върху УПИ **** и построената в него жилищна сграда. Според въззивния съд установените по делото факти сочат, че извършеният ремонт на покрива на лятната кухня не е довел до промяна във външното очертание в хоризонтално или вертикално отношение. Съдът е посочил, че от показанията на свидетеля Б., извършил ремонта на покрива й, се установява, че действията по отремонтиране са били съгласувани с ищците и щом те са дали съгласие за създаване на състоянието и то е съобразено с тяхната воля, дори да им създава пречки да упражняват своите права, искът по чл. 109 ЗС е неоснователен, защото липсва причинна връзка между поведението на ответниците и създаденото ново положение.

С оглед на тези мотиви на съда в обжалваното решение, не са налице поддържаните от касаторите основания на чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Първият и вторият правен въпрос не са от обуславящо значение за крайния изход на спора. Според приетото в т.3 от Тълкувателно решение № 4 от 6.11.2017 г. на ВКС по т. д. № 4/2015 г., ОСГК, за уважаването на иска с правно основание чл. 109 ЗС е необходимо ищецът да докаже, че е собственик на имота и че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие /действие или бездействие/, както и че това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените /чл. 50 ЗС/. В случая въззивният съд се е произнесъл по тези въпроси, като искът е отхвърлен не поради това, че съдът е приел, че ответниците са собственици на тези постройки, а защото е направен решаващ извод, че ползването им от ответниците във вида, в който са, не е неоснователно действие, пречещо на ищците да упражняват в пълен обем правото си на собственост, защото е налице съгласие на ищците със създаденото положение.

На същото основание не следва да се допуска касационно обжалване и по петия правен въпрос относно инцидентния съдебен контрол за законосъобразност на административен акт, осъществяван по реда на чл. 17 ГПК. Дали заповедта от 1993г. за изменение на регулационния план е законосъобразна или не по никакъв начин не може да рефлектира върху изводите на съда относно наличието на предпоставките за уважаване на предявения в настоящето производство негаторен иск, за разрешаването на който съдът дължи произнасяне относно това доколко ползването от ответниците на спорните постройки е неоснователно действие, пречещо на ищците.

Първият от въпросите, формулирани в т.3 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК / Какво трябва да бъде съдържанието и в каква форма следва да бъде дадено съгласието на ищеца за създаване на състояние, което му създава пречка да упражнява своите права по смисъла на чл. 109 ЗС?/ е обуславящ за крайния изход от спора, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, посочена от касатора.

По първото дело /гр.д. № 197/2012г. на ВКС, II- ро г.о./ съдът се е произнесъл по спор, при който етажен собственик е бил лишен от възможността да ползва обща част, както и от достъп до обекта си, като е прието, че ако това положение се дължи не на осъществено от ответника въздействие върху общата част, а на начина, по който е изградена сградата вследствие на допуснато по реда на чл. 154, ал. 5 ЗУТ изменение в одобрения инвестиционен проект след издаване на разрешението за строеж, искът по чл. 109 е неоснователен поради липса на причинна връзка между противоправното състояние и поведението на ответника. За изменението в одобрения инвестиционен проект е било дадено нотариално заверено съгласие от всички заинтересувани лица, вкл. от самия ищец.

В решение № 34 от 24.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5239/2014 г., I г. о. е било установено, че при изпълнение на строителството на сградата е допуснато отклонение от одобрените проекти, като липсват данни ищците да са възразили пред държавната приемателна комисия при приемане на сградата. Направен е извод, че няма неоснователното действие, довело до накърняване правото на собственост на ищеца, ако ищецът е дал съгласие за създаване или узаконяване на състоянието, което твърди, че му пречи.

На първо място сочените от касатора решения са постановени при фактическа обстановка, различна от настоящата. Наред с това по двете дела е прието, че искът по чл.109 ЗС е неоснователен, когато ищецът е дал съгласие за създаване на състоянието и то е съобразено с неговата воля, но не е прието, че законът изисква това съгласие да е дадено в конкретна задължителна форма и съдържание. Ето защо и липсва противоречие между приетото в тези решения на ВКС и изводите на въззивния съд, според който ищците са дали съгласие за създаване на състоянието и то е съобразено с тяхната воля.

Вторият въпрос, поставен в т.3 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК /Следва ли съгласието да представлява изрично волеизявление на ищеца, стигнало конкретно до знанието на ответника, в хипотезата на иск по чл. 109 ЗС?/ не е във връзка с решаващите изводи на съда и не може да обоснове до допускане на касационно обжалване. Въззивният съд не е приел, че основание за отхвърляне на иска е съгласието на ищеца за създаване на състоянието, пречещо му да упражнява правото си на собственост да е стигнало до знанието на ответника, а изводите на съда са, че е необходимо да има такова съгласие. Искът е отхвърлен, защото според въззивния съд съгласие е дадено, а правилността на тези изводи не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по четвъртия правен въпрос, който не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, посочена от касаторите. Въззивният съд е направил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, като на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение и в съответствие с разпоредбата на чл. 269 ГПК се е произнесъл по наведените във въззивната жалба доводи. Имайки предвид, че предмет на главния иск е премахване изцяло на лятната кухня и санитарния възел, а предмет на евентуалната претенция е премахване на санитарния възел, снижаване на покрива на лятната кухня и премахване на комина й, то формирането на извод, че искът за премахване на цялата лятна кухня е неоснователен, поради липса на неоснователно действие на отмветниците, включва в себе си и произнасяне по евентуалните претенции, касаещи части от нея. Във въззивната жалба не са въведени конкретни доводи досежно евентуалния иск, по които съдът да е дължал произнасяне и да не се е произнесъл.

Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ГПК и ЗС в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани

Не са налице и останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

С оглед изхода на спора касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на Т. М. Ц. и М. Т. М. по 400 лв. на всеки един от тях, представляващи направени разноски в касационното производство.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение