Определение № 357 от 29.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 361/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. П. К., представляван от пълномощника си адв. В. Щ., срещу решение № 5861 от 16.11.2023 год. по въззивно гр. д. № 10841/2023 год. на Софийския градски съд, с което се потвърждава решението от 13.06.2023 год. по гр. д. № 46287/2020 год. на Софийския районен съд за отхвърляне на предявения от касатора против Столична община иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата 8 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди от травма на левия крак, получена на 23.06.2020 год. при стъпване в изронена част от асфалта при слизане от трамвай № 10 на спирката на площад „Македония“ в гр. София, както и на сумата 200 лева – обезщетение за имуществени вреди от същия инцидент, представляващи разходи за медицински преглед и ортеза.

За да постанови решението въззивният съд е приел, че описаният в исковата молба механизъм на получаване на претърпяното от ищеца увреждане не е доказан по делото. Посочил е, че изслушаните свидетелски показания, а както и снетата анамнеза в представената по делото медицинска документация, са основани на твърденията на самия ищец относно мястото и начина на настъпване на инцидента, поради което не представляват достоверни доказателства за тяхното установяване. Протокол за ПТП от органите на МВР не е съставен, нито има данни за обаждане от ищеца на тел. 112, като не са ангажирани доказателства и относно наличието на дупка – изронена част от асфалта на трамвайната спирка към датата на увреждането. Представеният в тази връзка снимков материал не може да се установи кога и къде е заснет. Воден от тези съображения въззивният съд е споделил извода на районния за това, че ищецът не е установил верига от факти, които да водят до несъмнен извод, че травмата на ищеца е получена вследствие неизпълнение на задълженията на служителите към ответната община по поддръжка на общинските пътища.

Според касатора, решението на въззивния съд е неправилно поради нарушаване на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила или необоснованост, а също така и е недопустимо като решено в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд на РБ в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на касационната инстанция, като разрешаването на правния спор е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В изложението към жалбата си касаторът се позовава на съдебна практика във връзка с реда за установяване на трудови злополуки, способите за доказване в гражданското съдопроизводство, причинно-следствената връзка като елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане и установения в чл. 52 ЗЗД критерий за определяне на обезщетенията за неимуществени вреди по справедливост. Счита, че произнасянето на въззивния съд разкрива признаците на очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, както и на предпоставките за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Конкретно формулирани са два правни въпроса, както следва:

1. „ Задължително ли трябва да се доказват трудовите злополуки, случили се при хипотезата на чл. 55, ал. 2 КСО и за които няма съставена декларация по чл. 57 КСО и разпореждане по чл. 60 КСО с преки гласни доказателства /свидетелски показания/ “;

2. „ Ако злополуката не е настъпила при хипотезата на чл. 55, ал. 2 КСО задължителни ли са преките свидетели за нейното доказване, а са достатъчни само другите събрани писмени и гласни доказателства след като не могат да бъдат осигурени по обективни или субективни причини преки свидетели? “.

Ответната Столична община, представлявана от гл. юрисконсулт В. С., оспорва жалбата в писмен отговор в срок със становище за отсъствие на предпоставки за допускане на касационно обжалване, съответно за неоснователност на същата.

Върховният касационен съд, състав на II г. о., след извършена проверка, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. По наведените доводи в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК намира следното:

Не се констатират пороци на обжалваното съдебно решение, които да налагат допускането му до касационно обжалване поради вероятна недопустимост по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Процесуална недопустимост на съдебното решение е налице, когато е разгледан спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледан непредявен иск или съдът се е произнесъл при ненадлежно сезиране или упражнено право на иск – по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното упражняване на правото на иск или жалба. В случая нито се установява, нито се твърди от касатора наличието на порок от посочената категория.

Касационно обжалване не следва да бъде допуснато и в приложното поле на хипотезите по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като не е удовлетворено заложеното в задължителните постановки на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК изискване за формулиране на конкретен правен въпрос, който да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Поставените в изложението два правни въпроса касаят приложението на конкретни разпоредби от Кодекса за социално осигуряване, които биха имали значение при евентуален спор за дължимостта на обезщетение за трудова злополука по чл. 200 КТ, какъвто иск в случая не е предявен и не е разглеждан от въззивната инстанция. За да отхвърли предявения иск за ангажиране отговорността на ответника в качеството му на възложител на работата по стопанисване и поддръжка на общинските пътища на територията на Столична община, въззивният съд не се е позовал на наличието или липсата на издадено разпореждане за обявяване на настъпилия инцидент за трудова злополука. Противно на твърденията на касатора, такъв въпрос изобщо не е обсъждан в мотивите към обжалваното решение, както и липсва правно съждение в смисъл, че механизмът на получаване на едно травматично увреждане може да бъде установяван единствено посредством показанията на свидетели - преки очевидци на инцидента. Напротив, възприета е принципната възможност за установяване на един факт при условията на пълно и главно доказване само и единствено чрез косвени доказателства, стига обаче от техния съвкупен анализ във връзка с останалите обстоятелства по делото да се създава сигурно убеждение в истинността на съответното твърдение – условие, което съдът в разглежданата хипотеза е намерил за неосъществено. Тази преценка се извършва с оглед особеностите на всеки конкретен случай по вътрешно убеждение на съдебния състав, разглеждащ делото и не подлежи на проверка за обоснованост в хода на настоящото производство по предварителна селекция на касационните жалби. Ето защо и не може да бъде споделена тезата на касатора за произнасяне в противоречие с постановките на цитираните съдебни решения по чл. 290 ГПК по гр. д. № 4578/2015 год., IV г. о., № 921/2010 год., IV г. о., № 502/2011 год., III г. о. и № 3530/2008 год., IV г. о.

При отрицателния извод за установеност на твърденията относно място и начин на получаване на описаното в исковата молба увреждане искът подлежи на отхвърляне, без да се изследват останалите елементи от фактическия състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД. Следователно цитираната съдебна практика във връзка с причинно-следствената връзка като елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане и установения в чл. 52 ЗЗД критерий за определяне на обезщетенията за неимуществени вреди по справедливост е неотносима към конкретните решаващи съображения на въззивния съд и не се обсъжда от настоящата инстанция.

Доводът за очевидна неправилност, аргументиран с оплакването за неотчитане от страна на съда на обстоятелството, че ответникът не е подал отговор на исковата молба, а я е оспорил едва в първото по делото открито съдебно заседание, също е неоснователен. Съгласно приетото в практиката на касационната инстанция, неподаването на писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК не преклудира правото на ответника да оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава, както и да изрази становище по представените от ищеца доказателства. Липсата на отговор не води до основателност на иска, нито освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК – в този смисъл решение № 290 от 15.08.2011 год. на ВКС по гр. д. № 1211/2010 год., I г. о., решение № 27 от 16.04.2014 год. на ВКС по т. д. № 1893/2013 год., II т. о.

Що се отнася до представените с касационната жалба фотоснимки, същите не могат да бъдат взети предвид при произнасяне от настоящата инстанция с оглед установената от закона преклузия за попълване на делото с доказателства - чл. 146, ал. 3 ГПК.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,