Определение № 665 от 02.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 80/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Рая К. К. и И. К. К., чрез процесуален пълномощник, против решение № 248/23.10.2019 г. по в. гр. д. № 212/2019 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 82 от 28.02.2019 г., постановено по гр. д. № 638/2018 г. по описа на Русенския окръжен съд, за отхвърляне на иска с правно основание чл.226 ал.1 КЗ /отм./, предявен срещу ЗК ЛЕВ ИНС АД, за заплащане на застрахователно обезщетение за разликата над присъдените 3000 лв. до претендираните 200 000 лв. за всеки от касаторите, за претърпени от тях неимуществени вреди от смъртта дядо им Д. Ц. Н., починал в резултат на ПТП, настъпило на 21.04.2015 г. В касационната жалба се излага, че решението страда от материално-правна и процесуалноправна незаконосъобразност и е необосновано. По подробно изложени съображения се моли за неговата отмяна и за уважаване на предявените искове в пълен размер, ведно с лихви и разноски. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните въпроси, като разрешени от въззивния съд при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК: 1/ Съобразени ли са присъдените суми по делото със задължителната практика на ВС и ВКС относно размера на дължимите обезщетения за репарация на претърпените неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя; 2/ Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя. Сочи се и практиката, на която въззивното решение противоречи – ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и решения на ВКС по чл.290 ГПК. Против касационната жалба е постъпил писмен отговор в срока по чл. 287 ГПК от страна на ЗК ЛЕВ ИНС АД, чрез процесуален пълномощник, с мотивирано становище, че липсват предпоставките на закона за допускане на касационно обжалване на съдебния акт, евентуално – че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид доводите във връзка с приложението на чл.280 ал.1 ГПК и материалите по делото, констатира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирани страни, в законоустановения преклузивен срок по чл.283 ГПК, против подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Не са налице обаче предпоставките за допускане на исканото обжалване, по следните съображения: Съставът на въззивния съд е приел, че по отношение на ищците – внуци на пострадалото лице, се прилага т.1 от ТР № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС, според което материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/25.05.1961 г. и № 5/24.11.1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. С решение № 92/17.11.2020 г. по т.д.№ 1275/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о. и въз основа на цитираното тълкувателно решение е разяснено и наблегнато, че обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на лицата, очертан в двете пленумни постановления, се присъжда само по изключение. Предпоставките, за да се приложи това изключение, са: 1/ Създадена особено близка връзка между починалия и претендиращия обезщетението и 2/ Действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка. Особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка е налице, когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността между починалия и претендиращия обезщетението е станала изключително силна, т.е. такава, каквато се предполага, че е привързаността между починалия и най-близките му, активно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди съгласно Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969г. на Пленума на Върховния съд. Посочените предпоставки следва да са осъществени за всички лица, претендиращи обезщетение за неимуществени вреди, извън кръга на лицата в двете постановления, в т.ч. и за роднините – братята и сестрите, бабите/дядовците и внуците. При преценката за наличието им в тази хипотеза обаче следва да се отчете обстоятелството, че традиционно за българския бит отношенията между посочените роднини се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Поради това, за да се приеме, че между изброените роднини е налице особено близка връзка, необходимо е, освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на близост, по-голяма от нормалната за съответната родствена връзка. Такова обстоятелство например, относимо към връзката между бабите/дядовците и внуците, представлява отглеждането на внуците от бабата/дядото поради различни причини (заболяване или смърт на родителя/родителите; работа в чужбина, дезинтересиране на родителя/родителите и др.), а за връзката между братята и сестрите – израстването им сами като деца поради продължително отсъствие на родителите за работа в чужбина (решение № 372 от 14.01.2019 г. по т. д. № 1199/2015 г. на ВКС, II т. о.). В конкретния случай съставът на въззивния съд от фактическа страна е приел, че ищците били много привързани към дядо си – прекарвали ваканциите си при него на село, той ги научил да карат колело, рисували заедно, правили хвърчила, отделял свободното си време преимуществено на децата, водил ги и ги вземал от училище. Съдът е заключил, че между пострадалия и внуците му е съществувала силна привързаност и трайна, дълбока емоционална връзка, макар да не са живеели в общо домакинство, поради което внезапната му кончина им причинила болки и страдания, които надхвърлят по интензитет обичайните негативни емоционални преживявания при родствена връзка от този вид и е справедливо същите да бъдат обезщетени за смъртта му. Горните обстоятелства обаче сочат на наличието на нормална за българската традиция духовна и емоционална близост между дядо и внуци, характеризираща се с взаимна обич и подкрепа, а не за изключителност на отношенията, обуславящи търпенето на вреди, по-големи от обичайните. С оглед изложеното, вторият материалноправен въпрос, формулиран от касаторите, макар да има принципно значение за изхода на спора, не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, относима към конкретните правоотношения, и не може да обуслови извод за основателност на претенцията за достъп до касация. Първият въпрос от друга страна касае изцяло правилността на изводите на въззивния съд по конкретното дело, поради което не отговаря на изискванията на закона да представлява правен въпрос, по който исканото обжалване да се допусне - в т.см. указанията на т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Предвид изложеното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение