Определение № 201 от 23.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2732/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Б. Б. от [населено място], подадена чрез процесуалния й представител адв. А. Ч. от САК, срещу решение № 261542/09.03.2021 г, постановено по в. гр. дело № 935/2020 г. на СГС, ГО, Трети „В“ въззивен състав, с което е потвърдено решение № 182665/02.08.2019 г. по гр. дело № 65385/2018 г. на СРС, 47 състав, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателката срещу Агенция за държавна финансова инспекция (посочена в решението като Агенция за държавен финансов контрол) и Г. М. Н. - директор на Агенцията за държавна финансова инспекция (АДФИ), искове по чл. 71. ал. 1, т. 1 от Закона за защита от дискриминацията за установяване по отношение на ответниците, че е извършена дискриминация по отношение на А. Б. Б. по време на работата й в Агенция за държавна финансова инспекция (посочена в решението като Агенция за държавен финансов контрол) на длъжност „Заместник директор“. В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е нищожно и неправилно, постановено в противоречие с процесуалния и материалния закон. Ответникът по касационната жалба Агенция за държавна финансова инспекция, със седалище в [населено място], оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез процесуалния представител адв. Г. Г.. Счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Претендира разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС. Постъпил е писмен отговор и от другия ответник - Г. М. Н. - директор на Агенцията за държавна финансова инспекция, чрез адв. Г. Г., в който изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира следното: В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3 ГПК са посочени касационните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК. С обжалваното въззивно решение е прието, че ищцата е била назначена на длъжност „Заместник директор“ в Агенция за държавна финансова инспекция (АДФИ) по силата трудов договор № 155 от 07.12.2016 г., при осем часов работен ден, с основна месечна заплата посочена в чл. 3 от договора. Договорът е сключен със срок за изпитване от 6 месеца и срок на предизвестие за прекратяване от 30 дни, еднакъв за двете страни. Със Заповед № ФК-09-121 от 12.12.2016 г., Заповед № ФК-09-45 от 23.03.2017 г. и допълнителна Заповед № ФК-09-60 от 11.04.2017 г. на ответника Г. Н., в качеството му на директор на АДФИ, са очертани правомощията на ищцата с оглед заеманата от нея длъжност. На 25.02.2018 г., в продължение на заявен от ищцата интерес, последната получила покана за участие в курс за обучение на тема „Борба с международната организирана престъпност“, организиран от Европейския център за изследвания в областта на сигурността „Джордж Маршал“ в Гармиш-Партенкирхен, Федерална Република Германия. Кореспонденцията е препратена на ответника Г. Н., в качеството му на директор на АДФИ, който й отговорил, че благодари за информацията за предприетата инициатива и оставя последващите действия на нейната преценка в рамките на нейната компетентност. На 14.03.2018 г. е подписала Анекс № 1 към трудов договор № 155/07.12.2018 г., с който безсрочният й трудов договор е уреден като срочен, със срок до 07.12.2018 г. и се прекратява не с предвиденото в договора предизвестие, а с изтичане на уговорения срок. Всички останали условия са непроменени. В периода от 03.04.2018 г. до 27.04.2018 г. ищцата е ползвала разрешения й със Заповед № 205/26.03.2018 г. платен годишен отпуск за участие в обучение на тема „Борба с международната организирана престъпност“, организиран от Европейския център за изследвания в областта на сигурността „Джордж Маршъл“ в Гармиш-Партенкирхен, Федерална Република Германия. За преминатото обучение ищцата е получила сертификат. На 25.04.2018 г. е издадена Заповед № ФК-09-80 на Директора на АДФИ, с която Заповед № ФК-09-45 от 23.03.2017 г. и допълнителна Заповед № ФК-09-60 от 11.04.2017 г., са отменени и на ищцата са възложени същите функции, които следва да се изпълняват „при необходимост“. В период от 25.06.2018 г. до 06.07.2018 г. ищцата замества ответника, в качеството му на директор на АДФИ, въз основа на Заповед № ФК-09-103 от 18.06.2018 г., като на 03.07.2018 г., по време на заместването, изготвя становище във връзка с подаден сигнал за извършване на финансова инспекция на „АЕЦ Козлодуй – Нови мощности“ ЕАД, в което излага, че дружеството не е субект на такава, във връзка с което между нея и ответника Г. Н., когото замества, възниква конфликт. На 05.07.2018 г. А. Б. разговаря с началника на политическия кабинет на Министъра на финансите като инициира провеждане на среща между нея, ответника и Министъра на финансите, която да се проведе на 09.07.2018 г. В периода от 23.07.2018 г. до 27.07.2018 г. ответникът, в качеството си на Директор на АДФИ, ползва платен годишен отпуск, за времето на който със Заповед № ФК-09-124 от 18.07.2018 г., отменена със Заповед № ФК-09-126/19.07.2018 г., е възложено същият да бъде заместван от Главния секретар на АДФИ. На 18.07.2018 г. на ищцата е изпратена Заповед № ФК-09-120 от 18.07.2018 г. на Директора на АДФИ, с която се отменя Заповед № ФК-09-80 на Директора на АДФИ и на нея се възлага изпълнение на експертни и аналитични дейности и изпълнение на дейности „при необходимост“. С жалба рег. № 04-19-223 от 26.07.2018 г. до Министъра на финансите чрез Директора на АДФИ, ищцата оспорва, на основание чл. 81 и чл. 83 АПК, законосъобразността и целесъобразността на Заповед № ФК-09-120 от 18.07.2018 г., в която жалба е изложено, че заповедта е незаконосъобразна и нецелесъобразна, тъй като понижава ефективността в работата на Агенцията и създава несигурност и напрежение, при липса на откритост, поради което ищцата възразява срещу възлагане на функции на Главния секретар на АДФИ и ограничаване на нейните функции. В периода от 27.07.2018 г. до 25.08.2018 г. А. Б. ползва отпуск поради временна неработоспособност съгласно болничен лист № Е. от 30.07.2018 г., който е представен в АДФИ на 31.07.2018 г. На 09.08.2018 г. до ищцата е изпратени писмо с изх. № 16-13-65 от 09.08.2018 г., изходящо от Министъра на финансите, подписано за него от Заместник-министъра на Министерство на финансите, във връзка с нейната жалба срещу Заповед № ФК-09-120 от 18.07.2018 г., в което е взето становище, че заповедта е издадена от Директора на АДФИ в качеството му на работодател и в рамките на неговора работодателска компетентност, поради което не е годен предмет на оспорване по реда на чл. 81, ал. 1 АПК. На 16.08.2018 г. ищцата е изпратила до електронен адрес електронно писмо, в което благодари за обажданията във връзка със здравословното й състояние и коментира „различни слухове и спекулации с името й“. Излага и впечатленията си относно служител В. Х. - Д. и неин брат Директор на ОД на МВР – Стара Загора, в това число и коментира професионалните качества на същата. По делото е представена и електронна кореспонденция за периода от 27.06.2018 г. до 21.08.2018 г., в която ищцата е завила искане изпращането на определена кореспонденция до служебния й адрес да бъде преустановено и впоследствие е заявила питане налице е ли е проблем във връзка с получаването на поща, защото е спряла да получава отказаната от нея по-рано кореспонденция. На 24.08.2018 г. е изготвена Докладна записка с изх. № 04-19-248 от 24.08.2018 г. от Директора на АДФИ до Министъра на финансите, в която е направено предложение за освобождаване на ищцата от длъжност на Заместник-директор на АДФИ, в която е изложено, че ищцата е демонстрирала липса на лидерска компетентност, невъзможност за работа в екип, компетентност за преговори и убеждаване, неспазване на правила за поведение, посочени в Етичния кодекс на служителите на АДФИ, като е посочено, че „понякога се държи недобронамерено с колегите, има склонност да подценява приноса им и демонстрира ниска степен на толерантност към чуждото мнение...“. В докладната записка е посочено, че са налице оплаквания от служители на Агенцията. След изтичане на ползвания от ищцата отпуск поради временна неработоспособност, на 27.08.2018 г. тя се явила на работа, където й е връчена Заповед № 266 от 27.08.2018 г. на директора на АДФИ за прекратяване без предизвестие, по преценка на директора на АДФИ, на трудовото й правоотношение, считано от същия ден. На 03.09.2018 г. ищцата изпратила Сигнал с вх. № 16-13-65 от 03.09.2018 г. до Министъра на финансите с копие до Министър-председателя на Република България, в който прави искане за установяване на фактите и обстоятелствата, довели до издавана на Заповед № ФК-09-120 от 18.07.2018 г. на Директора на АДФИ, с която се отменя Заповед № ФК-09-80 на Директора на АДФИ, като е направено оплакване, че трудовото й правоотношение е било прекратено поради субективни причини вследствие на подаден от нея сигнал. В сигнала е изложена цялата хронология на събитията, предмет на настоящото производство. На 04.10.2018 г. ищцата получила от Министъра на финансите отговор на сигнал с вх. № 16-13-65 от 03.09.2018 г., в който е посочено, че същият има характер на жалба срещу прекратяване на трудовото й правоотношение и е счетен за неоснователен, като ищцата е уведомена, че по жалбите й срещу заповедите на Директора на АДФИ е налице произнасяне от страна на министъра на финансите, както и от началника на кабинета на министър-председателя на Република България. Въззивният съд е посочил, че законодателството не съдържа легална дефиниция на понятието „дискриминация“, но от законовите разпоредби следва извода, че законодателят разглежда като такава несправедливото и по-неблагоприятното отношение към един или повече членове на определена група хора в сравнение с други хора по определени критерии. Съгласно чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр., забранена е всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. Различното по-неблагоприятно третиране или положение към дадено лице или група лица трябва да е обусловено от признак по чл. 4 от закона. Ето защо, не е достатъчно да се установи неблагоприятно третиране на определено лице в конкретен случай, а е необходимо да се докаже, че то е извършено заради някой от обсъжданите признаци, като следва да е налице и пряка причинно-следствена връзка между неблагоприятното отношение и причината за него. За да е налице нарушение по ЗЗДискр. следва да се установи не какво да е по-неблагоприятно третиране на лице или група от лица, а по-неблагоприятно третиране въз основа на критерий, изрично формулиран в ЗЗДискр., друг закон или международен договор, по който държавата е страна. По силата на чл. 9 от Закона в производство за защита от дискриминация, след като страната, която твърди, че е жертва на дискриминация, докаже факти, от които може да се направи извод, че е налице дискриминация, ответната страна трябва да докаже, че правото на равно третиране не е нарушено. Това е специално правило, при което ако решаващият орган приеме, че има достатъчно факти, от които може да се направи извод, че е налице дискриминация доказателствената тежест се размества и в тежест на ответника е да докаже, че не е нарушил правото на равно третиране. С оглед на приетата по делото фактическа обстановка, съдът е приел, че по делото не са установени факти, които да установяват по начин, покриващ стандарта на чл. 9 ЗЗДискр., вероятност за наличие на дискриминация, т. е не е доказана предпоставката, обръщаща разпределението на доказателствената тежест по делото и възлагаща на ответната страна да доказва, че правото на равно третиране на ищцата е нарушено. От събраните по делото доказателства се установява единствено влошаване в отношенията между ответника като директор на ответната Агенция и ищцата като негов заместник, във връзка с осъществяваната от нея дейност като такава, поради което не са налице индикации, че освобождаването й се дължи на дискриминационно отношение, тъй като не се установява разрива в съществуващото доверие между двамата да се дължи на неравно третиране на ищцата вследствие на проявена дискриминация. По делото се установява, че формален повод за възникване на напрежение между ищцата и ответника е станал отказ от страната на Агенцията ищцата да бъде командирована от името на АДФИ и за нейна сметка за участие в обучение, което тя впоследствие е посетила. Налице е мотивиран отказ участието в конкретно обучение да е за сметка на бюджета, поради причина, че ищцата е участвала в аналогично обучение в Париж от името на АДФИ, ето защо не се установява, че е налице възпрепятстване на желанието на ищцата и възможностите за повишаване на образованието й, поради признак в предметния обхват на ЗЗДискр. Не е налице дискриминацинно третиране от страна на ответниците на посоченото от ищцата основание – „преследване“ и „тормоз“ по смисъла на ЗЗДискр., чрез издаване на заповеди, определящи правомощията й като заместник на ответника, както и чрез прекратяване на трудовото й правоотношение със Заповед № 266 от 27.08.2018 г. на директора на АДФИ. По никакъв начин от събраните в производството доказателства не може да се направи извод, че е налице пряка връзка между прекратяването на трудовото правоотношение и упражняване на правото на ищцата да търси защита от дискриминация. Подобна защита не е била търсена чрез обжалването на заповедите, издадени при и по повод управленски решение на Директора на дирекцията, както и чрез изпращането на сигнали в тази връзка до орган, който не може да осъществи зашита от дискриминация. Освен това и в този случай липсва друго лице, намиращо се при сходни обстоятелства, което да е третирано различно от ищцата, като в производството не е установено по-неблагоприятно й третиране по повод изпратените от нея жалби до Министъра на финансите, в сравнение с друг заместник-директор в Агенцията, поставен в аналогична ситуация. С оглед на това въззивният съд е приел, че не е налице нарушение по ЗЗДискр., с оглед на което предявените искове са отхвърлени. В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3 ГПК са посочени касационните основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК. Поставени са следните въпроси: 1/ За задължението на въззивния съд да обсъди всички оплаквания, доводи и възражения на жалбоподателя, като изложи конкретни и ясни мотиви кои факти намира за установени и кои за недоказания; 2/ Възлагането изцяло на доказателствената тежест на жалбоподателя/ищец да докаже представените от него факти в производството по защита от дискриминация, инициирано по реда на чл. 71, ал. 1 ЗЗДискр., съответства ли на изменената на 07.04.2015 г. редакция на чл. 9 ЗЗДискр. досежно доказателствената тежест на страните в производството по ЗЗДискр.; 3/ въведеното на 07.04.2015 г. изменение по смисъла на чл. 9 ЗЗДискр. включва ли изобщо изискване за доказване априори от инициаторите на производствата по защита от дискриминация на представените от тях факти за наличие на prima facie дискриминация или за антидискриминационно производство е достатъчно само представяне от засегнатото лице (жалбоподател/ищец) факт/и, като доказателствената тежест е обърната изобщо и е изцяло в полето на защитата на ответника по делото; 4/ Ако отговорът на въпрос трети е положителен в първата му част, колко висока трябва да бъде степента на точност, с която засегнатото лице (жалбоподател/ищец) следва да докаже представените от него факти за наличие на дискриминация; 5/ Ако отговорът на въпрос трети е отрицателен в първата му част, а утвърдителен във втората, то какви точно факти следва да представи засегнатото лице (жалбоподател/ищец), за да се счете от КЗДискр./съда, че същите обуславят „предположение“ за наличие на дискриминация; 6/ За правилното и ефективно осъществяване на защитата на страните в производствата по защита от дискриминация, следва ли сезираният орган (КЗДискр./съда) да указва изрично и предварително (с доклада по делото/преписката) на страните в процеса чия е доказателствената тежест в него, в какъв обем е тя и да дава съответни разяснения за процесуалните действия на страните в изпълнение на доказателствената им отговорност; 7/ Дадената в § 1, т. 4 от ДР на ЗЗДискр. легална дефиниция за защита от дискриминация, съгласно която: „Действията за защита от дискриминация могат да включват: подаване на жалба или сигнал, предявяване на иск или свидетелстване в производство за защита от дискриминация“, ограничителна ли е по отношение на посочените в нея защитни действия; 8/ Дадената в § 1, т. 4 от ДР на ЗЗДискр. легална дефиниция на действия за защита от дискриминация стеснява ли кръга от субектите, до които потърпевшо от актовете по дискриминация лице може да подава жалба/сигнал или иск, или пред които да се оплаче от/устно да сигнализира за извършени спрямо него актове на дискриминация; следва ли жалбата/сигналът/искът да бъдат адресирани единствено до КЗДискр. или компетентния български съд, или устните оплаквания/сигнали да бъдат дадени единствено пред КЗДискр. или компетентния български съд, за да бъдат счетени като „действия за защита от дискриминация“ или защитата обхваща и всяко действие (жалба, сигнал, писмено или вербално оплакване/сигнал) на потърпевшо или свързано с такова лице, адресирано до или извършено пред органите, посочени в чл. 10 ЗЗДскр., във вр. с § 1, т. 9 от ДР на ЗЗДискр., включително и по процедурата, предвидена в чл. 17 ЗЗДскр.; 9/ След като в чл. 6, ал. 1 ЗЗДскр. е регламентирано, че „Забраната за дискриминация действа спрямо всички при упражняването и защитата на предвидените в Конституцията и законите на Република България права и свободи“, то при едностранно прекратяване без предизвестие на трудови или служебни правоотношения от страна на работодателя/органа по назначаване, следва ли същият да прилага еднакви критерии при упражняването на това си право, включително и при упражняване на правото си по чл. 19а, ал. 2 от Закона за администрацията; 10/ Подлежат ли на аднтидискриминационне контрол актове/действия на работодателя/органа по назначаването на лица по чл. 19, ал. 4 от Закона за администрацията, в които е обективирана/разкриват преценката му за прекратяване на правоотношенията с лицата по чл. 19, ал. 4 от Закона за администрацията, в случаите при които работодателят/органът по назначаването твърди, че преценката му е основана на извършени от лице по чл. 19, ал. 4 от Закона за администрацията дисциплинарни нарушения, неустановени по надлежния законов ред, както и когато преценката му е основана на едностранни и недоказани твърдения за липса на качества у лице по чл. 19, ал. 4 от Закона за администрацията за ефективно изпълнение на работата. Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира следното: Не са налице касационните основания по чл.280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК. По първия въпрос обжалваното решение не е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС (т. 1 и т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК), нито с константната практика на ВКС. Съгласно приетите правни разрешения, като инстанция по съществото на правния спор въззивният съд е длъжен в рамките на проверката по чл. 269 ГПК, след обсъждане на всички доказателства по делото, на доводите и възраженията на страните, да формира свои собствени решаващи мотиви по предмета на делото и в зависимост от възприетото становище за крайния резултат по спора - да потвърди или да отмени първоинстанционното решение. В случая, въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения, като мотивите му съдържат подробен анализ и оценка на всички правнорелевантни факти, доказателства, доводи и възражения на страните; посочено е кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, кои се считат за недоказани и защо. Анализирайки целия събран по делото доказателствен материал, както и доводите на страните, съдът е достигнал до извода за неоснователност на исковата претенция. По въпросите за разпределението на доказателствената тежест по чл. 9 ЗЗДискр. е налице трайна и безпротиворечива практика на ВКС, с която въззивното решение е съобразено. В решение № 511/27.07.2010 г. по гр. д. № 587/2009 г., ІІІ г. о. е прието, че с разпоредбата на чл. 9 ЗЗДискр. е създадена изрична уредба относно доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация. Законодателно е възприет принципът на разделяне на доказателствената тежест между ищеца и ответника. Ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация. В този случай законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното - че правото на равно третиране на ищеца не е нарушено (в с. см. - решение № 1002/07.01.2010 г. по гр. д. № 3800/2008 г., ІV г. о., решение № 115/02.08.2012 г. по гр. д. № 626/2012 г., ІV г. о., решение № 62/19.06.2014 г. по гр. д. № 3920/2013 г., ІV г. о., решение № 183/08.06.2013 г. по гр. д. № 7381/2014 г., ІV г. о., решение № 153/14.06.2010 г. по гр. д. № 6/2009 г., ІІІ г. о., решение № 85/13.09.2016 г. по гр. д. № 4328/2015 г., ІV г. о. на ВКС и др.). Въззивният съд не е разпределил доказателствената тежест между страните по различен начин. Обсъждайки ангажираните от страните доказателства, съдът е приел, че по делото не са установени факти, които да установяват по начин, покриващ стандарта на чл. 9 ЗЗДискр., вероятност за наличие на дискриминация, т.е. не е доказана предпоставката, обръщаща разпределението на доказателствената тежест по делото и възлагаща на ответната страна да доказва, че правото на равно третиране на ищцата е нарушено. Четвъртият, петият и шестият въпрос нямат отношение към мотивите на съдебното решение и не са залегнали в него, съответно не са оказали влияние върху постановения резултат. Те са зададени хипотетично и са неточно формулирани, и не са съобразени със задължителните указания на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГКТК. Следва да се посочи, че въззивният съд е констатирал нередовност на исковата молба, оставил е същата без движение и е дал указания за конкретизиране на исковата претенция. С разпореждане от 27.10.2020 г. по в. гр. д. № 935/2020 г. на Софийски градски съд е разпределил доказателствената тежест по отношение на предявената искова претенция и е дал указания на ищцата за подлежащите на доказване от нея факти. Изложеното опровергава твърдението за нарушение на правото на ищцата на справедлив процес. Останалите формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3 от ГПК въпроси са общотеоретични, а някои от тях хипотетични. Същите не са обсъждани в мотивите на решението, и не са обусловили решаващите изводи на съда, поради което не съставляват основание за допускане на касационно обжалване. По основанието „очевидна неправилност“. Както е изяснено в мотивите на решение № 15 от 06.11.2018 г. по дело № 10/2018 г. на Конституционния съд на Република България, чрез законовия критерий „очевидна неправилност“ се осигурява съчетанието между обществения интерес от справедливо правораздаване и частния интерес на страните от разрешаването на конкретен правен спор, като се разширяват предпоставките за достъп до върховната съдебна инстанция, т.е. предоставя се достъп до касационната инстанция и без поставен конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос от касатора, или е бил повдигнат въпрос, който не обуславя допускане по чл. 280, ал. 1 ГПК. При твърдения за „очевидна неправилност“, съдът преценява съответствието на фактическите и правни изводи в обжалваното решение с основните начала на гражданския процес, утвърдени в съдебната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд. Когато констатира нарушаване на правилата на формалната логика при тълкуването и прилагането на закона, нарушение на императивна правна норма или основни принципи, засягащи търсената от страните защита и съдействие, Върховният касационен съд следва да допусне касационно обжалване в изпълнение на конституционно вменените му задължения да осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища. Постановено решение не е необосновано, нито е налице нарушение на материалния закон или съществено нарушение на съдопроизводствените правила - чл. 281, т. 3 ГПК. Мотивите на съдебния акт са дали отговор на твърденията и възраженията на страните, обсъдени са доказателствата, изложени са фактически и правни изводи. Мотивите са вътрешно безпротиворечиви и изчерпват очертания предмет на доказване. Не е налице противоречие между доказателствата и установените факти, следователно въззивното решение не е очевидно неправилно и не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Предвид изложеното обжалваното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение