Определение № 2767 от 27.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1292/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на С. Б. Б., Х. Б. Б. и М. Д. Б., подадена чрез адв. Т. М., срещу определение № 556/09.12.2025 г. по в. ч. гр. д. № 377/2025 г. на Окръжен съд - Търговище, с което е потвърдено определение № 521/25.09.2025 г. по гр. д. № 742/2024 г. на Районен съд – Попово в частта, в която се отказва главно встъпване на жалбоподателите по реда на чл. 225 ГПК в производството по това дело срещу Н. Д. Ч. и Н. Х. Б., чрез предявяване на иск по чл. 42 ЗН, за обявяване на завещание на В. Б. С. за нищожно. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното определение и се иска неговата отмяна. В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателката се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, във връзка с което са поставени следните въпроси: 1. „Разпростира ли се силата на пресъдено нещо на съдебно решение, с което е прогласена нищожност на завещание, спрямо трети лица, които не са участвали в производството, и представлява ли наличието на такова решение процесуална пречка (отрицателна процесуална предпоставка) за третите лица да предявят самостоятелен иск за нищожност на същото завещание, за да защитят своите наследствени права?“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с определение № 851 от 05.11.2018 г. по гр. д. № 1679/2018 г. на ВКС, IV г. о.; 2. „Представлява ли отрицателна процесуална предпоставка за допускане на главно встъпване по чл. 225, ал. 1 ГПК липсата на висящ правен спор (противоречие) между първоначалните ищец и ответник относно конкретен правопораждащ факт (в случая - нищожността на завещание, установена с влязло в сила решение помежду им), когато встъпващото лице претендира самостоятелни права върху предмета на делото и търси защита срещу двете страни, спрямо които този факт все още не е установен със сила на пресъдено нещо по отношение на него?“, 3. „Кое е определящо за допустимостта на главното встъпване по чл. 225, ал. 1 ГПК -обективната несъвместимост на претендираните от третото лице самостоятелни права с правата, предмет на първоначалния иск, или допустимостта е допълнително обусловена и от наличието на висящ правен спор (противоречие) между първоначалните страни?“, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с определение № 161 от 03.08.2017 г. по ч. гр. д. № 2753/2017 г. на ВКС, I г. о.; определение № 77 от 23.01.2013 г. по ч. т. д. № 739/2012 г. на ВКС, I т. о.; определение № 174 от 17.10.2017 г. по ч. гр. д. № 3477/2017 г. на ВКС, II г. о.; определение № 858 от 28.12.2012 г. по ч. гр. д. № 700/2012 г. на ВКС, III г. о.; 4. „Кой е надлежният ответник по ревандикационен иск по чл. 108 от ЗС? Лицето, което се е разпоредило със спорния имот преди завеждането на исковата молба, не е задължителен необходим другар на лицето, на което правото на собственост е било прехвърлено?“, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с определение № 136 от 06.03.2017 г. по гр. д. № 4024/2016 г. на ВКС, I г. о.; определение № 190 от 11.11.2019 г. по ч. гр. д. № 4003/2019 г. на ВКС, II г. о.; определение № 60434 от 06.12.2021 г. по гр. д. № 2062/2021 г. на ВКС, II г. о. В законоустановения срок са постъпили отговори от Н. Д. Ч. и Н. Х. Б., в които е застъпено становище за липса на основанията за допускане на касационно обжалване и неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд на Република България, състав на Второ г. о., като обсъди данните по делото, намира следното: Жалбата е допустима като подадена в срок, срещу подлежащ на обжалване пред касационната инстанция акт. С определението по чл. 140 ГПК от 29.05.2025 г. съдът е присъединил към гр. д. № 742/2024 г. и гр. д. № 670/2017 г. на Районен съд - Попово. След присъединяването производството се развива по предявени искове с правно основание чл. 108 ЗС от С. И. С., Н. Х. Б., Х. Б. Б. и С. Б. Б. срещу Н. Д. Ч. за ревандикация на земеделски земи, находящи се в [населено място], [община], останали в наследство от В. Б. С.. С влезли в сила определения на първоинстанционния съд е прекратено производството по отношение на С. И. С., поради направен отказ от иск (с постановено в закрито заседание от 15.06.2025 г. определение) и по отношение на Х. Б. Б. и С. Б. Б. (с определение от 02.07.2025 г.), тъй като неправилно са конституирани като правоприемници на първоначалния ищец Б. Х. Б., починал преди предявяване на исковата молба. По делото е установено, че с влязло в сила на 28.02.2024 г. решение по гр. д. № 461/2015 г. на Районен съд – Провадия, по иск с правна квалификация чл. 42, б. „б“, вр. с чл. 25, ал. 1 ЗН, на главно встъпилия ищец С. И. С. срещу Л. П. Л., е прогласена нищожността на саморъчно завещание от 04.03.2013 г. на В. Б. С.. С молба от 23.07.2025 г. подадена от Х. Б. Б., С. Б. Б. и М. Д. Б. е направено искане за главно встъпване по делото и приемане за съвместно разглеждане на предявените от тях искове - ревандикационен иск по чл. 108 ЗС за признаване за установено, че ищците са собственици и предаване на владението върху съответните идеални части от процесните имоти и иск за прогласяване нищожността на саморъчно завещание от 04.03.2013 г. на наследодателя В. Б. С. в полза на Л. П. Л., с което същите били завещани на последния. С определение от 25.09.2025 г. на основание чл. 225, ал. 1 ГПК са конституирани като главно встъпили страни по делото С. Б. Б., Х. Б. Б. и М. Д. Б.. Приети са за съвместно разглеждане предявените от тях срещу Н. Д. Ч. и Н. Х. Б. искове по чл. 108 ЗС по отношение на описани идеални части от процесните имоти. За да откаже встъпването на жалбоподателите по иска с правно основание чл. 42 ЗН, въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, който е приел, че между първоначалните страни не е съществувал спор, касаещ завещанието и неговата нищожност. Въззивният съд е посочил също така, че по този въпрос е формирана сила на пресъдено нещо с цитираното по-горе решение по гр. д. № 461/2015 г. на Районен съд – Провадия. Изложил е съображения, че искът по чл. 42 ЗН трябва да е насочен срещу заветника, а Л. не е страна в настоящото производство. В обобщение, в обжалвания акт е направено заключение за липса на правен интерес от този иск, което е обусловило и отказа за допускане на главно встъпване. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Първият въпрос е свързан с изложените от въззивния съд мотиви, че е формирана сила на пресъдено нещо по въпроса за нищожността на завещанието. Действително, такава не е налице, предвид липсата на субективен идентитет по двете дела и невъзможността за приложението на нормата на чл. 226, ал. 3 ГПК, което е обусловено от извършено разпореждане в хода на висящ процес със спорното право. Този въпрос обаче не може да обуслови допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Преценката за допустимост на главното встъпване се прави въз основа на това дали претендираното от главно встъпващия право е несъвместимо с претендираното от първоначалния ищец право, както и дали предявения от главно встъпващия иск или искове са процесуално допустими. В мотивите на тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 9б, е прието, че главното встъпване е процесуална фигура, при която се съединяват за общо разглеждане и безпротиворечиво решаване в едно и също исково производство предявен иск с исковете, които претендиращото главно встъпване лице предявява срещу ищеца и ответника по първоначално предявения иск и с които то претендира за себе си изцяло или отчасти същото гражданско право, което е предмет на първоначалния иск. Чрез предявяване на искове срещу ищеца и ответника главно встъпилото лице в процеса претендира самостоятелни права върху предмета на спора. То има правен интерес, както да получи защита по предявените от него искове, така и да осуети уважаването на вече предявения иск. Главното встъпване е допустимо, ако така предявените искове са процесуално допустими, което не е било налице в настоящата хипотеза по отношение на иска по чл. 42 ЗН. Ищец по първоначално предявения иск е Н. Х. Б., а ответник – Н. Д. Ч., които се легитимират като собственици на основание наследяване по закон /първият/ и договор за покупко-продажба /вторият/. Не се разкрива противоречие с посочената съдебна практика, в която е прието, че е допустимо главно встъпване по иск за собственост и когато чрез иска си главно встъпващото лице заявява свои права само върху идеална част от недвижимия имот, предмет на спора, тъй като от значение за допустимостта на главното встъпване е дали лицето заявява самостоятелни права върху предмета на спора, а не дали претендира принадлежността на правото на собственост върху целия имот. В цитираното определение № 161 от 03.08.2017 г. по ч. гр. д. № 2753/2017 г. на ВКС, I г. о., също са изложени съображения, че във всички случаи абсолютна процесуална предпоставка за главно встъпване е наличието на правен спор между главно встъпващото лице и страните по първоначалния иск, който обуславя и правния интерес на лицето да предяви иск против двете първоначални страни по делото. Поставените втори и трети въпроси имат сходно съдържание и касаят решаващите изводи на съда за неоснователност на направеното искане за главно встъпване по иска с правно основание чл. 42 ЗН с оглед на обстоятелството, че между първоначалните страни не е имало спор, касаещ завещанието и неговата нищожност. Тези въпроси не са обуславящи за изхода на спора. Освен това, въпросът за нищожността на завещанието е от преюдициално значение за произнасянето по исковете за ревандикация и същият следва да бъде обсъден при решаването на спора. Последният поставен въпрос също не е обуславящ за изхода на спора, тъй като същият е относим към исковете за ревандикация, по които е допуснато главно встъпване. С оглед липсата на общото основание за допускане на касация не следва да се изследва наличието на допълнителното такова по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторите не обосновават допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което са позовават във връзка с поставените въпроси, така както е предвидено в т. 4 от TP № 1 /19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: не са посочили кои норми са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по тълкуването им, нито коя съдебна практика е неправилна или остаряла и се нуждае от осъвременяване; нито са обосновали настъпили изменения в законодателството или обществените условия, налагащи тълкуване от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. С оглед на това, настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато и на това основание. Предвид това, не са налице основания за допускане на касационно обжалване по подадената частна касационна жалба. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,