Определение № 1587 от 13.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 599/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. М. Д., чрез адв. С. У., против решение № 1458/11.12.2023 г. по в.г.д.№ 1711/2023г. на Окръжен съд – Варна, в частта с която се отменя определение № 7904/ 29.06.2023 г. по гр.д. № 11108/2022 г. на Районен съд – Варна и вместо това се постановява отмяна на решение № 1835/23.05.2023 г. по гр.д.№ 11108/2022 г., в частта за разноските в полза на ищеца Д. Д., над сумата от 1 418,32 лева и до присъдената първоначално сума от 2 835,60 лева. Жалбоподателят оспорва правилността на въззивния акт, в обжалваната му част, като намира, че неправилно съдът е преценил въпроса за прекомерност на адвокатското възнаграждение, съобразно редакцията на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения / насетне сочена като Наредбата / към датата на образуване на производството пред първа инстанция / 17.08.2022 г./, вместо съобразно редакцията й към датата на сключване на договора за правна помощ. При съобразяване действително приложимата редакция на Наредбата, страната поставя под съмнение обосноваността на извода за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Ответната страна - ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД – оспорва подадената частна касационна жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Подчертава, че материалноправният характер на нормите на Наредбата не обуславя обратно действие на измененията им, като акцентира на обстоятелството, че исковото производство е инициирано с искова молба от 17.08.2022 г. /преди изменението на Наредбата с ДВ, бр. 88/04.11.2022 г./, а жалбоподателят – ищец е представил договор за правна помощ с дата 31.03.2023г., в хода на първоинстанционното производство, с което се домогва да получи по - високо от следващото му се възнаграждение. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: За процесуално представителство, по предявените срещу ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД искове, ищецът Д. Д. е сключил с адв. С. У. договор за правна защита и съдействие от 31.03.2023 г., като е представил същия пред Районен съд – Варна, с молба вх. № 29609/20.04.2023 г., намираща се на лист 98 по номерацията на първоинстанционното дело. Договореното в чл. 1 от договора за правна помощ възнаграждение е в размер на 2000 лева, изплатено изцяло и в брой в деня на подписването, съгласно установеното в чл. 2 от договора. С исковата молба е представено единствено пълномощно, изходящо от страната, в полза на адв. С. У., без да е придружено с договор за правна помощ, уреждащ възмездността на адвокатската услуга. С първоинстанционното решение, с което е уважен изцяло предявения от ищеца срещу застрахователя иск, с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, в размер на 14 640, 02 лева, съдът е присъдил в полза на Д. М. Д. разноски в размер на 2 835,60 лева, от които 2 000 лева – заплатено адвокатско възнаграждение. Общият размер от 2 835,60 лева се формира и от възмездени на страната разноски по заплатена държавна такса от 585,60 лева и 250 лева – заплатен депозит за експертиза. С молба от 13.06.2023 г. ЗАД „ОЗК Застраховане„ АД е поискало изменение на решението, в частта му с характер на определение, като се намалят дължимите в полза на ищеца разноски по заплатено адвокатско възнаграждение, предвид определянето му от съда въз основа несъответна редакция на Наредбата – обн. ДВ бр. 88 от 04.11.2022г., вместо редакцията към датата на упълномощаването на адв. С. У. - 15.08.2022 г., т.е. съобразно редакцията й обн. ДВ бр. 68 от 31.07.2020 г.. Съобразно тази редакция, нормативно установения минимален размер възлиза на 969,20 лева, съответно - договорения и заплатен размер надхвърля минималния с 1 030,80 лева, следователно е прекомерен и възражението на ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК е следвало да бъде уважено. Така страната намира за основателно възмездяването на разноски в общ размер 1 804,80 лева, формирани от следните суми: 585,60 лева – заплатена държавна такса, 250 лева – заплатен депозит за експертиза и 969,20 лева – адвокатско възнаграждение, в минимален размер съобразно редакция на Наредбата към 15.08.2022 г.. Първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата на ответника, с правно основание чл. 248 ГПК. Като решаващ аргумент съдът е посочил неоснователност на възражението за прекомерност на адвокатския хонорар, съобразно минималния размер на дължимо адвокатско възнаграждение, съгласно актуалната редакция на Наредбата /обн. ДВ бр. 22 от 04.11.2022 г./, тъй като разпоредбите й имат материалноправен характер и се прилагат към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие за съответната инстанция, т.е. съобразима е действащата към 31.03.2023 г. нейна редакция. Според тази редакция, минималният размер на адвокатско възнаграждение, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредбата, възлиза на 1 717,60 лева и следователно договорения и възмезден размер от 2 000 лева надхвърля минималния само с 282,40 лева, като с оглед действителната фактическа и правна сложност на спора такава разлика не може да се приеме за прекомерна. Въззивният съд, сезиран по въззивна и частна жалба на застрахователното дружество, съответно срещу първоинстанционното решение и срещу определението по чл. 248 ГПК, частично е отменил първоинстанционното решение, за разликата над размера от 10 202,61 лева и до присъдените от първоинстанционния съд 14 640,02 лева - застрахователно обезщетение. Уважил е частната жалба на застрахователя срещу определение № 7904/29.06.2023 г., като го е отменил и постановил отмяна на първоинстанционното решение, в частта му с характер на определение по разпределяне отговорността за разноски, за дължими в полза на ищеца от ответника разноски над размера от 1 418, 32 лева, от които 836 лева адвокатско възнаграждение. Приел е за приложима редакцията на Наредбата към датата на представеното пълномощно на адв. У. – тази преди изменението й с ДВ бр. 88/04.11.2022г.. Приел е за неотносимо обстоятелството, че договорът за правна помощ е от по - късна дата, обосновавайки се с това, че същият е неформален и при осъществявана процесуална защита на страната от адвокат, с оглед възмездността на адвокатския труд, възнаграждение би му се дължало и без сключен договор. Отчел е липсата на фактическа и правна сложност по делото, както и факта, че в двете открити съдебни заседания адв. У. не се е явил, а само е депозирал писмени становища. Спрямо осъществената от същия защита, съдът е счел, че сумата от 2 000 лева за адвокатско възнаграждение се явява прекомерна, спрямо минималния размер на същото, според съответната редакция на Наредбата / непосочен в мотивите /. За да определи размер от общо 1 418, 32 лева, съответно – възмездими разноски от платено адвокатско възнаграждение за 836 лева, въззивният съд е съобразил и правния резултат във въззивна инстанция, т.е. частичното отхвърляне на иска над размера от 10 202,61 лева. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът поддържа основание за допускане на касационното обжалване с допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в евентуалност - по т. 3 на разпоредбата. Формулира следните въпроси: 1/ Кой е меродавния момент за определяне на минималното адвокатско възнаграждение, съгласно чл. 7 от Наредба № 1/09.04.2004 г. / Наредбата / - датата на образуване на делото или датата на сключване на договора за правна защита и съдействие ? – допълнителният селективен критерий е обоснован с определения по ч.г.д. № 1612/2023 г. на III г.о., по ч.т.д. № 4206/2015 г. на I т.о.,ч.т.д. № 3545/2014 г. на II т.о., ч.т.д. № 1135/2016 г. на I т.о., ч.т.д. № 3271/2014 г. на II т.о., г.д. № 1298/2014 г. на III г.о., г.д. № 7777/2013 г. на III г.о., г.д. № 7159/2013 г. на IV г.о., ч.г.д. № 838/2014 г. на I г.о., т.д. № 1883/2021 г. на II т.о., г.д. № 935/2022 г. на III г.о., на които, според касатора, въззивният акт противоречи; 2/ Намира ли приложение изменението на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредбата, обнародвано в ДВ бр. 88/ 04.11.2022г., при разглеждане на възражение за прекомерност след действащото изменение на Наредбата ? - по този въпрос касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с възприетото в определения по ч.т.д. № 3545/2014 г. на II т.о. и ч.г.д. № 1400/2021 г. на IV г.о. на ВКС. Вторият въпрос е неясно формулиран, но смислово изводим от определение по ч.т.д.№ 3545/2014г. на ІІ т.о. на ВКС, с което се обосновава допълнителния селективен критерий. Въпросът възпроизвежда дословно правния въпрос, разрешен с това определение, имащ следния смисъл: Изменения на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, касаещи размерите на минимално адвокатско възнаграждение, които изменения са настъпили в хода на висящо исково производство, съобразими ли са от съда по същото, при преценка за прекомерност на адвокатското възнаграждение ? В определение по ч.т.д.№ 3545/2014 г. на ІІ т.о. на ВКС е прието следното: „При произнасяне по искане за разноски и възражение за прекомерност по чл. 78 ал. 5 ГПК, вр. Наредба №1/2004 г., съдът следва да приложи Наредбата съобразно изменението й (Д.в.бр.28/28.03.2014 г.), тъй като се касае за материално-правна норма, която става действащо право и намира приложение с влизането й в сила занапред. Към датата на приключване на съдебното дирене и даване ход на делото по същество, когато страните правят искане за разноски, съответно - възражение за прекомерност, при определяне на разноските, съдът прилага нормативна уредба, действаща към този момент …“. В определението по ч.г.д. № 1400/2021 г. на ІV г.о. на ВКС липсват мотиви, от които да се установи идентичност в съображението на съда - да приложи, като критерий за преценка по възражение, основано на чл. 78, ал. 5 ГПК, последната / актуална към датата на устните състезания / редакция на Наредбата. Въпросът не удовлетворява общия селективен критерий, тъй като не кореспондира с мотивите на съда, съобразени с тезата на самия касатор, който не е твърдял приложимост на редакцията на Наредбата, обн. ДВ бр. 88/04.11.2022 г., като последна, актуална към датата на устните състезания по делото редакция, а като действаща към датата на сключване на договора за правна помощ, с който е договорено адвокатското възнаграждение, в относимост към която теза е първият формулиран въпрос. Същият, обаче, отново е несъответен на мотивите в цялост, тъй като не въвежда основното съображение на съда за правния резултат - че правоотношението между страната и процесуалния й представител е възникнало единствено и само по силата на упълномощаването, поради което е и меродавна редакцията на Наредбата към датата на същото, а не тази към датата на договора за правна помощ / 31.03.2023 г. /, който следва упълномощаването / 15.08.2022 г. /. Ирелевирането на момента на обективиране волята на страните, относно размера на дължимото възнаграждение, не е въведено като преценима предпоставка във въпроса, което изключва удовлетворяването на общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Последното изключва необходимостта, а и възможността за произнасяне по допълнителния селективен критерий, в хипотезите на т.1 и т.3 на чл. 280, ал. 2 ГПК. Впрочем, цитираната по първи въпрос съдебна практика конфронтира с тази, посочена по втория въпрос и се явява в унисон с приетото от въззивния съд, чието разрешение се разграничава единствено предвид приемането, че правоотношението по договора за поръчка / адвокатска услуга / е възникнало, вкл. възмездността му е договорена само по силата на упълномощаването. Преди всичко, обаче, следва да се има предвид, че съгласно решение от 25.01.2024 г. по дело С - 438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет, като съсловна организация, Наредба № 1/09.01.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, пар. 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. В решението на СЕС е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Прието е, че това води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Изложени са и мотиви, че съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара представлява сериозно нарушение на конкуренцията, по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС и в действителност съставлява пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната нищожност на подобно споразумение, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително и когато предвидените в посочената наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения не могат да представляват база, за определяне адекватен размер на възнаграждението, при възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК. Следователно, формулираните въпроси не предполагат значим за правния резултат отговор, тъй като се основават на неприложим по възражението за прекомерност критерий, независимо към кой релевантен времеви момент би бил определен - този на образуването на делото, на упълномощаването на адв. У., на сключения с упълномощителя договор за правна помощ или на даване ход на устните състезания в първоинстанционното производство. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение