Определение № 189 от 17.08.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2246/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Н. А. Н. чрез адв. П. У., срещу определение № 634/15.02.2022 г. по в. ч. гр. д. № 294/2022 г. на Варненския окръжен съд, с което без уважение е оставена частна жалба срещу определение № 901/25.01.2022 г. по гр. д. № 655/2022 г. на Варненския районен съд, с което при условията на чл. 130 ГПК производството по исковата молба на касатора срещу Административния съд - В. е прекратено. Касаторът поддържа оплакване за неправилност като порок на обжалвания съдебен акт и моли той да бъде отменен, като се постанови друг, с който делото да се върне на съответния съд за продължаване на съдопроизводственте действия. Сочи като допуснати от въззивния съд нарушения тези на нормите на чл. 130 ГПК, чл. 49 ЗЗД, чл. 132 и чл. 7 от Конституцията на РБ. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, при позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с твърдения, че е решен в противоречие с определение № 534/13.12.2019 г. по ч. гр. д. № 4266/2019 г. на ВКС, IV-то г. о., решение № 133/29.06.2016 г. по гр. д. № 5002/2014 г. на ВКС, III-то г. о., и решение № 110/14.06.2013 г. по гр. д. № 93/2012 г. на ВКС, IV-то г. о., поставя въпроса: носят ли отделните съдилища деликтна отговорност за постановените от тях актове. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 2 вр. чл. 259, ал. 3, предл. 2-ро ГПК, от страна по делото с правен интерес от обжалването, насочена е срещу въззивен съдебен акт, преграждащ по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК и подлежащ на касационно обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима. Относно наличието на основания по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване настоящият състав на ВКС на РБ, I-во г. о., намира следното: Първоинстанционното производство е образувано по исковата молба на Н. А. Н. срещу Административния съд - В. за присъждане на обезщетение в размер на 5 001 лв. за неимуществени вреди, причинени от действията по служба на магистрат - съдия М. Б., изразяващи се в стрес, безпокойство и психични страдания, причинени от противоправните действия на съдията, осъществени чрез изложените в мотивите на определение № 2671/14.12.2020 г. по адм. д. № 2716/2020 г. по описа на съда непочиващи на доказателства заключения и оценки за личността на ищеца, като силно влошено поведение, силно влошени възможност за преценка и адаптивност. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение за прекратяване на производството, възприемайки изцяло мотивите на районния съд за недопустимост на предявения иск поради функционалния имунитет на магистрата и функционалната обусловеност на отговорността по чл. 49 ЗЗД от отговорността на деликвента по чл. 45 ЗЗД. Прието е, че съгласно чл. 132 от Конституцията на РБ при осъществяване на съдебната власт прокурорите, съдиите и следователите не носят гражданска и наказателна отговорност за своите служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното не съставлява умишлено престъпление от общ характер. Уреденият в чл. 132 от Конституцията функционален имунитет е абсолютна процесуална пречка за допустимост на иск за вреди, насочен срещу магистрат в това му качество, освен ако не се касае за умишлено престъпление, установено по предвидения в закона ред и начин - с влязла в сила присъда или с влязло в сила решение по уважен иск по чл. 124, ал. 5 ГПК. Прието е още, че макар и самостоятелна, отговорността по чл. 49 ЗЗД не може да бъде ангажирана, ако не може да се ангажира отговорността по чл. 45 ЗЗД. След като съдия М. Б. не е пасивно легитимирана да отговаря по иск за вреди от постановения от нея акт, то не е пасивно легитимиран и Административният съд - В., в който съдията изпълнява служебните си задължения, или налице е абсолютна процесуална пречка за допустимост и на иска по чл. 49 ЗЗД. Касационно обжалване на атакуваното определение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения от касатора въпрос, който е обуславящ по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и който е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитираните от касатора актове: определение № 534/13.12.2019 г. по ч. гр. д. № 4266/2019 г. на IV-то г. о., решение № 133/29.06.2016 г. по гр. д. № 5002/2014 г. на III-то г. о., и решение № 110/14.06.2013 г. по гр. д. № 93/2012 г. Съгласно формираната в тези актове на ВКС практика държавата, съобразно принципа, закрепен в чл. 7 от Конституцията на РБ, отговаря за вредите - имуществени и неимуществени, причинени на граждани от незаконни актове и действия на нейни органи и длъжностни лица. Тъй като разпоредбите на Конституцията имат пряко действие, липсата на уреден фактически състав в специален закон не може да е пречка за предявяване на иск за ангажирането на тази отговорност, поради което ако тя не може да се реализира с иск по ЗОДОВ, следва да се реализира по реда на ЗЗД с иск по чл. 49 ЗЗД. Съдебната практика приема, включително когато отговорността се реализира с иск по чл. 49 ЗЗД, че държавата отговаря в лицето на съответния орган, който се явява нейн процесуален субституент и страна по делото като надлежен ответник. Иск за обезщетение на вреди, основан на твърдения за настъпването им от постановен съдебен акт, насочен срещу съда, в който магистратът, постановил съдебния акт, правораздава, е допустим, независимо от уредения в Конституцията функционален имунитет на магистрата. Така формираната съдебна практика е основана на правното положение на магистрата, който е независим и при осъществяване на своите функции се подчинява само на закона /чл. 117, ал. 2 от Конституцията; чл. 1а, ал. 2 и чл. 2 ЗСВ/, което обаче не би следвало да възпрепятства възможността засегнатата страна да защити правата си чрез иск срещу държавата по реда на ЗОДОВ или на ЗЗД. По съществото на частната касационна жалба - същата е основателна. С исковата молба, подадена от касатора, се претендира обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в стрес, безпокойство и психически страдания, причинени от съдържаща се в мотиви на съдебен акт оценка за личността на ищеца, като постановяването на акт с такива мотиви ищецът счита за противоправно, доколкото то не почива на доказателства по делото. Следователно предявен е иск за обезщетение на вреди от съдебен акт, насочен срешу съда, в който правораздава съдията, постановил акта, от който се твърди, че са настъпили вреди. Правилно въззивният съд е квалифицирал предявения иск като иск по чл. 49 ЗЗД, но неправилно е приел, че функционалният имунитет на магистрата, който е процесуална пречка за иск срещу него в това му качество, е процесуална пречка и за иск срещу държавата в лицето на съда, в който магистратът правораздава. Функционалният имунитет на магистрата, закрепен в чл. 132 от Конституцията на РБ, изключва единствено личната му отговорност за вреди от постановени от него актове в рамките на дадените му от Конституцията и законите на страната правомощия, и то на етапа на преценка за допустимост на иска, но не е процесуална пречка за допустимостта на иск по чл. 49 ЗЗД, предявен срещу държавата в лицето на съответния съд. Като незаконосъобразно, обжалваното определение следва да бъде отменено, ведно с първоинстанционното, а делото следва да се върне на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявения иск. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.,