Определение № 5275 от 18.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2452/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 9740/09.04.2025г., подадена от „МБК Инженеринг“ ЕООД, [населено място], чрез процесуалния представител адвокат З. О. от АК С., срещу решение № 98/04.02.2025г. по в. гр. д. № 1447/2024г. на Софийския апелативен съд, с което като е потвърдено първоинстанционното решение от 04.04.2024г. по гр.д. № 9060/2022г. на Софийския градски съд, ГК, І-22 състав, са уважени предявените от Р. А. К. срещу касатора отрицателни установителни искове за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК - за установяване, че ответникът „МБК Инженеринг“ ЕООД, [населено място] не е едноличен собственик на: п аркомясто № 1, находящо се в [населено място], [улица], на сутерена на жилищната сграда, представляваща сграда с идентификатор [№], която е изградена в поземлен имот с идентификатор [№], със застроена площ на паркомястото 10,50 кв.м., при съседи съгласно архитектурния проект: подземна маневрена улица, мазе № 2 и мазе № 1, като по кадастралната карта паркомястото попада в самостоятелен обект с идентификатор [№], без посочена площ в документа за собственост и в схемата на самостоятелния обект, етаж: - 1, с предназначение: гараж в сграда и при съседи на самостоятелния обект: на същия етаж - самостоятелни обекти с идентификатори [№], [№], [№], [№], под обекта - няма, над обекта - [№], [№] и [№]; паркомясто № 2, находящо се в [населено място], [улица], на сутерена на жилищната сграда, подробно описана по-горе, със застроена площ на паркомястото от 15,30 кв.м., при съседи съгласно архитектурния проект: подземна маневрена улица, от две страни - стена на сградата към двора и паркомясто № 3, като по кадастралната карта паркомястото попада в самостоятелен обект с идентификатор [№], подробно описан по-горе; паркомясто № 6, находящо се в [населено място], [улица], на сутерена на жилищната сграда, подробно описана по - горе, със застроена площ на паркомястото от 18 кв.м., при съседи съгласно архитектурния проект: подземна маневрена улица, паркомясто № 5, стена на сградата и паркомясто № 7, като по кадастралната карта паркомястото попада в самостоятелен обект с идентификатор [№], подробно описан по-горе; паркомясто № 8, находящо се в [населено място], [улица], на сутерена на жилищната сграда, подробно описана по-горе, със застроена площ на паркомястото от 12,70 кв.м., при съседи: подземна маневрена улица, паркомясто № 7, стена на сградата, абонатна и паркомясто № 9, като по кадастралната карта паркомястото попада в самостоятелен обект с идентификатор [№], подробно описан по-горе и п аркомясто № 9, находящо се в [населено място], [улица], на сутерена на жилищната сграда, подробно описана по - горе, със застроена площ на паркомястото от 13,20 кв.м., при съседи: подземна маневрена улица, коридор, коридор на мазета и паркомясто № 10, като по кадастралната карта паркомястото попада в самостоятелен обект с идентификатор [№], подробно описан по-горе и са присъдени сторените по делото разноски. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално - неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се моли за неговото обезсилване, респ. отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което отрицателният установителен иск за собственост бъде отхвърлен със законните последици. Касаторът излага оплаквания, че въззивният съд е постановил недопустимо решение, като не е дал правна квалификация на правото, което ищцата защитава с предявените отрицателни установителни искове за собственост върху петте паркоместа, но от твърденията в исковата молба и от мотивите на въззивното решение счита, че това е правото на ищцата по чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗУЕС да използва общите части на сградата (пет паркоместа) според тяхното предназначение (за паркиране на автомобил). Поддържа, че това право не е самостоятелно, а акцесорно към правото й на собственост върху самостоятелния обект в сградата и не обосновава интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост. Твърди, че ищцата не е доказала, че е собственик на автомобил или че има друго субективно право върху автомобил, който да паркира върху спорните пет паркоместа, поради което няма интерес да ги използва по предназначението им. Навежда и довод, че твърдението, че дружеството е извършвало правни сделки с тези обекти, не обосновава наличие на правен интерес от търсената защита, тъй като подобни сделки не засягат правата на ищцата върху обектите на тези сделки, защото разпореждането с чужди права е непротивопоставимо на притежателя им. Сочи, че между страните няма спор, че „МБК Инженеринг“ ЕООД не е собственик на петте паркоместа като самостоятелни обекти на правото на собственост и поради липсата на спор между страните по предмета на делото предявените отрицателни установителни искове за собственост са недопустими. Поддържа също така, че въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, въпреки че неговият диспозитив не съответства на петитума на исковата молба - искането според исковата молба е съдът да установи, че дружеството не е собственик на паркоместата, докато с диспозитива на първоинстанционното решение се признава, че дружеството не е едноличен собственик на тези обекти. В изложението към касационната жалба се поддържа, че е налице предпоставка за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпросите: 1.Длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи на страните и да направи собствени правни изводи по възраженията и доводите на страните, имащи значение за решението по делото? Касаторът поддържа, че приетото от въззивният съд противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 211/21.1.2021г. по гр. дело № 64 от 2020г. на ВКС, IV г.о. и на решение № 208/12.3.2021г. по гр. дело № 983/2020г. на ВКС, IV г. о., тъй като съдът не се е произнесъл по възраженията му, че е налице противоречие между твърденията в исковата молба относно обстоятелствата, на които се основава иска, основанието на иска и искането; че споровете между етажните собственици относно ползването на общите части на сградата се решават по реда на чл. 11, ал. 1, т. 10, буква „и“ ЗУЕС, което е от значение за допустимостта на отрицателния установителен иск; че идеалните части на ищцата от общите части на сградата са само от надземната част; че спорните пет паркоместа не са самостоятелни обекти на право на собственост, поради което ищцата не притежава върху тях субективно право, което да защитава с предявените отрицателни установителни искове; че е извършено разпределение на ползването на паркоместата; че първоинстанционният съд погрешно е приел показанията на св.З. за показания на св.С. и обратно и неправилно е игнорирал показанията на т.нар. „втори свидетел“, който всъщност е св.З., а оттам неправилно е приел за доказани обстоятелствата, за които показанията на свидетелите се отнасят; че първоинстанционният съд е извел от събраните по делото доказателства необосновани изводи относно релевантните за правния спор обстоятелства, вкл. относно функционалното предназначение на гаража в сутерена и възможността да се ползва самостоятелно, независимо от ползването на останалите обекти в сградата-етажна собственост. 2.Длъжен ли е съдът да допусне и изслуша експертно заключение, когато за установяването на обстоятелства от значение за решаването на правния спор са необходими специални знания? Твърди се, че приетото от съда противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 50127 от 1.12.2022г. по гр. дело № 1189/2022г. на ВКС, I г. о., тъй като във въззивната жалба има изрично искане за допускане на повторна или тройна СТЕ по въпросите, по които е била допусната СТЕ от първата инстанция, но въззивният съд е отхвърлил искането и поради това спорът е останал неизяснен от фактическа страна по въпроса дали паркингът в сутерена на сградата представлява самостоятелен обект. Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС по спора. Като довод за очевидна неправилност на обжалваното решение се посочва, че в противоречие с формалната логика и при прилагане на материалния закон в противоположния му смисъл въззивният съд е приел, че предмет на делото е правото на собственост върху спорните пет паркоместа и гаража в сутерена, макар същите да не са самостоятелни обекти на правото на собственост, и е постановил решение, с което признава, че ответникът не е едноличен техен собственик. Излага съображения, че ако някакво материално образувание не е самостоятелен обект (вещ) то не може да е обект на правото на собственост, спрямо него никой не може да притежава право на собственост, а оттам и правото на собственост върху такова материално образувание не може да бъде предмет на съдебен спор. Наред с това подържа, че въззивният съд е приложил с обратна сила разпоредбата на чл. 37, ал. 4 ЗУТ (в сила от 26.12.2015г.) към юридически факти (одобряването на строителните книжа, издаването на разрешение за строеж, изграждането на сградата в груб строеж и възникването на етажна собственост в нея), които са се осъществили и приключили 9-10 години преди влизането на тази разпоредба в сила. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Р. А. К., чрез процесуалния си представител адвокат М. Б. от САК, изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните: Производството пред първата инстанция е образувано по предявен от Р. А. К. срещу „МБК Инженеринг“ ЕООД, [населено място] отрицателен установителен иск по чл.124 ГПК. В исковата молба ищцата е изложила твърдения, че с нотариален акт № 194, том L., вх. peг. № 25370/2009г. на Службата по вписванията е закупила от ответното дружество недвижим имот: апартамент № 13 в жилищна сграда на [улица], [населено място], район „Л.“, находящ се на пети жилищен етаж, със застроена площ от 138,77 кв.м., заедно с мазе № 13 на сутерена на сградата, с площ от 2,13 кв.м., заедно 7,20 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху УПИ [№] - 163, кв. 5, м. „Драгалевска спирка“. Посочила е, че сградата е била построена от дружеството въз основа на Разрешение за строеж № 647/11.08.2005г. и нотариален акт за суперфиция № 197, том LLVI, дело № 26742, вх. peг. № 36822/2005г. на Службата по вписванията. С нотариалния акт за суперфиция съсобствениците на урегулирания поземлен имот взаимно си учредили и запазили правото на строеж за определени самостоятелни обекти в жилищната сграда, както и учредили на ответника право на строеж за изграждане на „Жилищна сграда със сутерен с подземни гаражи изцяло в рамките на УПИ, партер (включващ и едноетажно допълващо застрояване) с магазини, четири - пет жилищни етажа и две подпокривни нива“, като дружеството придобивало в собственост останалите обекти в сградата извън тези на суперфициарите. В нотариалния акт било записано, че на ниво сутерен сградата се състояла от: 10 броя подземни гаражни клетки, 14 броя мазета, помещение за абонатна станция, 4 броя подземни гаража, рампа, преддверие към асансьора и стълбище. След учредяване на правото на строеж, ответникът започнал да продава на трети лица правото на собственост върху гаражни клетки и паркоместа, които били ситуирани на сутерена на жилищната сграда. Твърди, че в одобрения архитектурен проект за сградата на сутерена (кота - 2,70 м.) били очертани и означени 10 броя паркоместа и 4 броя гаражи. Нямало очертани и обозначени „гаражни клетки“. В архитектурния проект паркоместата не били проектирани към конкретни самостоятелни обекти в сградата и нямало такова означаване нито върху паркоместата, нито върху самостоятелните обекти. Посочила е, че през 2017г. била одобрена кадастралната карта на район „Л.“ като при извършена справка установила, че на сутерена на сградата (представляващ етаж - 1 по кадастралната карта) бил нанесен самостоятелен обект с идентификатор [№] с предназначение: гараж в сграда, без посочена в документа за собственост площ. При съпоставяне с архитектурния проект на сградата се установило, че този т. нар. „самостоятелен обект“ съдържал в себе си десетте броя паркоместа и подземната маневрена улица между тях. Заявява, че извършването на разпоредителни сделки с паркоместата от страна на ответника лишавало ищеца в качеството му на собственик на самостоятелен обект в сградата от възможността да използва паркоместата и да паркира колата си, поради което иска да бъде установено по отношение на ответника, че дружеството не е собственик на паркоместата. В подадения от дружеството отговор на исковата молба на първо място се поддържа, че предявеният иск е недопустим, тъй като паркоместата не представляват самостоятелен обект на право на собственост, поради което вещноправен спор за собствеността им е недопустим. Поддържа се, че ищцата няма правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск, тъй като не обосновава наличие на правен интерес от търсената защита. Наред с това посочва, че не е твърдял, че е собственик на паркоместа, а на паркинг-гараж в сутерена на сградата, който представлява самостоятелен обект на право на собственост и се намира в сутерена на сградата. Поддържа също така, че ищцата следва да защити правата си по реда на чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗУЕС. Излага и съображения за неоснователността на предявените искове. Въззивният съд е приел, че предявените отрицателни установителни искове за собственост са допустими, доколкото ищцата е обосновала правния си интерес от предявяването им с обстоятелството, че ответникът извършва сделки с имуществени права, които не са изцяло негови, засягайки възможността й да ползва общите части, като използва процесните паркоместа и да може да паркира своя автомобил в качеството й на собственик на самостоятелен обект в сградата, което качество е безспорно. Изложени са съображения, основани на приетото от ОСГТК на ВКС в ТР №8/27.11.2013г. по тълк.д.№8/2012г. За неоснователен е приет доводът във въззивната жалба, че исковете е трябвало да бъдат предявени от всички етажни собственици, като е прието, че предявяването на иска от съсобственик представлява действие на управление и нормата на чл. 23, ал. 3 ЗУЕС е неприложима, доколкото в исковата молба се твърди, че ответникът нарушава правата на предявилото иска лице, което има за последица невъзможността ищцата да ползва общия паркинг, за да паркира автомобила си. Посочено е, че съгласно заключението на вещото лице по приетата пред първата инстанция СТЕ, в одобрения архитектурен проект на ниво сутерен на сградата са отразени самостоятелни обекти - гаражи с №№ 1, 2, 3 и 4, стопански помещения - мазета, абонатна станция, асансьорно, общи части - стълбище, асансьор, рампа, маневрена площ, и 10 броя паркоместа (без преградни стени и врати). Достъпът до мазета от 9 до 14 и помещението за абонатна станция се осъществява през маневрената площ и паркомясто № 9. Входовете към мазе № 2 и мазе № 3 и асансьорното помещение са през маневрената площ. Съобразено е, че според предвижданията на архитектурния проект, маневрената площ и парко местата от 1 до 10 не са обособени като самостоятелен обект, тъй като през тях се осъществява достъп до стопански помещения - мазета към жилища и общи части - абонатна станция и асансьорно. През маневрената площ се осъществява достъп и до самостоятелни обекти - подземни гаражи. Констатирано е, че в Схема на самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№] без посочена площ, с предназначение - гараж в сграда като самостоятелен обект в сграда са нанесени маневрената площ и парко места от 1 до 10 по архитектурния проект. Прието е, че така нанесеният обект няма самостоятелно функционално предназначение, тъй като през него се осъществява достъпа до самостоятелни обекти - гаражи, складовите помещения - мазета към жилищата и до общи помещения. Посочено е, че в одобрения архитектурен проект не са посочени и определени паркоместа, прилежащи към конкретен самостоятелен обект в сградата. В сутерена на сградата има десет паркоместа и четири гаража с обща маневрена площ и общ вход през рампа. Десетте паркоместа заедно с маневрената площ представляват паркинг. През маневрената площ се осъществява достъп и до мазетата и другите обслужващи помещения за сградата. Прието е, че паркингът не отговаря на критериите за самостоятелен обект по смисъла на § 5, т. 39 от Допълнителните разпоредби на ЗУТ и на § 1, т. 1 ЗКИР. Изложени са съображения, че според разпоредбата на § 5, т. 39 ЗУТ, „обект“ е самостоятелен строеж или реална част от строеж с определено наименование, местоположение, самостоятелно функционално предназначение и идентификатор по Закона за кадастъра и имотния регистър. Изложени са мотиви, че помещението, в което са гаражните клетки и паркоместата, не отговаря на изискванията на § 5, съобразно заключението на вещото лице. То няма самостоятелен вход, обхваща достъпа на гаражните клетки, а и на други общи за етажната собственост съоръжения. Формиран е решаващ правен извод, че доколкото паркоместата са обща част на сградата, която може да се ползва от всеки съсобственик в етажната собственост, а не са лична собственост на дружеството-въззивник въз основа на учредената суперфиция, а то съпритежава цялото гаражно помещение само до размера на своите идеални части, то предявеният отрицателен установителен иск за собственост е основателен. Искането на процесуалния представител на дружеството за изслушване на повторна или тройна СТЕ по същите въпроси, по които е била допусната СТЕ пред първоинстанционния съд, е оставено от въззивния съд без уважение, като е прието, че същото касае формирането на правни изводи, които съдът следва да извърши с акта си по същество, което не налага изслушване на нова експертиза. При така изложените от въззивния съд съображения и предвид данните по делото, доводите на касатора, че касационното обжалване следва да бъде допуснато с цел проверка на неговата допустимост, основани на твърдения за недопустимост на предявения иск, не могат да бъдат споделени. Както ОСГТК на ВКС посочва в мотивите към т. 1 на ТР №8/2012 от 27.11.2013г. по тълк.д.№8/2012г., правният спор накърнява не само спорното право, което едната страна претендира, но и правната сфера на другата страна, която затова отрича претендираното право, защото то засяга определени нейни права. Всеки, който претендира, че е носител на право, засегнато от правен спор, може, като упражни пръв правото си на иск, да стане ищец по делото, поставяйки другата страна по спора в ролята на ответник. При установителните искове (включително и отрицателните) в най-голяма степен се откроява разликата между спорното право и правото, което може да се окаже засегнато от правния спор. Първото има качеството „предмет на иска”, защото е обект на противоречиви правни твърдения на страните по спора. Уважаването на отрицателния установителен иск обаче има и правопредпазващо действие по отношение на засегнатото право, което ищецът брани с предявяването му - ако с решението бъде установено несъществуването на спорното право, защитната функция на процеса е по отношение на субективното право на ищеца, чието съществуване и реализация са били засегнати от отреченото със съдебното решение право. Изложени са също съображения, че правният интерес от решаване на правния спор винаги произтича от конкретните обстоятелства, в които спорът се изразява и чрез които всеки от спорещите твърди, че се засяга правната му сфера, а видът на иска е призван да гарантира постигането на необходимата и достатъчна по вид и обем защита на материалните права. Такава защита в случаите на отрицателен установителен иск за собственост или друго вещно право би се постигнала чрез отричане със сила на пресъдено нещо на претендираното от ответника право. Посочено е, че правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора. Преценката за наличие на правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск според трайно установената практика на ВКС следователно е винаги конкретна, основана на всички, съдържащи се в исковата молба твърдения, като нейната цел е да се съобрази дали при уважаването на иска ще бъде дадена защита на субективното право, което ищецът твърди, че притежава. При това следва да бъде взето предвид доколко както съществуването, така и реализацията на притежаваното от ищеца право се засяга от правото на ответника. В този смисъл въз основа на съдържащите се в мотивите на тълкувателното решение съображения, в практиката си ВКС е достигнал до изводите, че за да прецени дали изложените в исковата молба твърдения обуславят правен интерес от ОУИ, съдът следва да ги квалифицира и да прецени доколко решението по делото ще рефлектира върху правната сфера на ищеца и ще постигне целения от него резултат и само когато целеният правен резултат не би рефлектирал непосредствено в правната сфера на ищеца, то липсва правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск (определение №19 от 17.02.2021г. по ч.гр.д.№57/2021г. на ІІ г.о. на ВКС). В тълкувателното решение се придава значение не на вида накърнено субективно материално право на ищеца, а на обстоятелството дали собственическите претенции на ответника пречат на ищеца да го упражнява, респ. дали отричането им би повлияло на възможността за безпрепятственото му упражняване (определение №21 от 07.02.2020г. по ч.гр.д.№3962/2019г. на І г.о. на ВКС). С тази практика на ВКС, вкл. с изложените в мотивите към т. 1 на ТР №8/2012 от 27.11.2013г. по тълк.д.№8/2012г. на ОСГТК на ВКС съображения в случая въззивният съд се е съобразил. Отчетено е обстоятелството, че според твърденията на ищеца сутеренната част от сградата, в която се намират процесните паркоместа, е съсобствена между всички собственици на самостоятелни обекти в сградата, каквото качество има и дружеството, като вече извършените разпореждания от страна на дружеството с паркоместа (различни от процесните) застрашават възможността на ищцата да ползва тази част от сградата според правата си, доколкото дружеството би могло да се разпореди и с останалите паркоместа. Именно с оглед на тази особеност на правния спор съдът е уточнил в диспозитива на решението си, че се отричат правата на дружеството като индивидуален собственик на паркоместата, но не и като съсобственик на същите. Осъдени са и доводите на процесуалния представител на дружеството, че според представената с отговора на исковата молба таблица за определяне на идеалните части от общите части на сградата за апартамента, който ищцата е придобила през 2009г., не са определени общи части от сутерена, като е съобразено, че посочените в нотариален акт №169/2009г. 7.20% идеални части от общите части на сградата съответстват на застроената площ на закупеното жилище, изчислени спрямо застроената надземна част от сградата, но наред с това е взето предвид, че за продаденото на ищцата мазе в таблицата са определени идеални части от сутерена (0.33%), които обаче не са посочени в нотариалния акт. Съобразено е също така, че в таблицата за разпределяне на общите части в сградата паркингът е посочен като самостоятелен обект, но по делото се установява, че същият представлява обща част на сградата. При това е посочено, че според таблицата за паркоместата са определени идеални части от сутерена, т.е. паркоместата са възприети в таблицата като самостоятелни обекти на право на собственост, към които са изчислени общи части, докато законодателят не им придава такъв статут. Съобразена е следователно трайно установената практика на ВКС, според която общите части задължително се придобиват заедно с придобиването на самостоятелния обект в сградата. Общите части не са самостоятелен обект на правото на собственост, а следват режима на собствеността върху главния обект дори да не са изрично посочени в договора. Недопустимо е в сградата да останат неразпределени между самостоятелните обекти идеални части от общите части. При това, и само за пълнота на изложението, следва да се отбележи, че по отношение на всички обекти в надземната част на сградата са определени според таблицата идеални части само от общите части в надземната част, след което са били извършвани разпореждания с паркоместа като със самостоятелни обекти на право на собственост, което според възприетата от въззивния съд трайно установена практика на ВКС към настоящия момент (предвид действащата правна уредба на паркоместата) е правно невъзможно. Неоснователни са и доводите на касатора, че предявените искове са недопустими предвид обстоятелството, че паркоместата не представляват самостоятелни обекти на право на собственост – както ВКС последователно приема в своята практика, правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск е налице, когато правото на собственост се оспорва, дори спорната част да не представлява самостоятелен обект, но е част от обект на правото на собственост. Въпросът, дали процесната част представлява самостоятелен обект, т. е. дали върху нея могат да възникнат самостоятелни вещни права, или е част от самостоятелен обект на правото на собственост, е от значение за основателността на предявения иск, но не и въпрос по надлежното упражняване правото на иска за защита на собствеността (в този смисъл решение №176 от 27.02.2017г. по гр.д.№1733/2016г. на ІІ г.о. на ВКС). Именно такава хипотеза е налице и в настоящия случай, тъй като от представените с исковата молба нотариални актове (н.а.№11 от 14.06.2007г.; н.а.№138 от 05.12.2008г.; н.а.№7 от 30.10.2012г.; н.а.№59 от 30.11.2012г.) е видно, че дружеството след завършването на строежа се е разпореждало в полза на трети лица с паркоместа, находящи се в сутерена на сградата. При тази преценка следва да се отбележи, че възможността на ищеца да защити правата си и по реда на ЗУЕС в хипотеза като настоящата не го лишава от възможността да предяви отрицателен установителен иск за отричане правата на дружеството, доколкото в производството по ЗУЕС правата на страните няма да бъдат установени, респ. отречени със сила на пресъдено нещо. Неоснователно е и позоваването от страна на касатора на липсата на спор между страните, което счита, че обосновава липсата на правен интерес от предявяването на иска. Последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че от съществено значение за наличието на правен интерес от предявяването на установителен иск за собственост, вкл. и отрицатален, е извънсъдебното поведение на ответника по иска, а не обстоятелството, дали в исковия процес същият оспорва правата и твърденията на ищеца. Ако съдът съобразява единствено направените изявления в рамките на исковия процес, това би дало възможност на ответника посредством изявления, които не съответстват на извънсъдебното оспорване, да препятства възможността от реализиране на правната защита на ищеца. В случая вече посочените извършени от дружеството разпоредителни сделки с паркоместа сочат на извънсъдебно оспорване на правата на ищеца, вкл. на твърдението му, че тези обекти не могат да бъдат предмет на разпореждане. Останалите доводи, които дружеството навежда, също не обосновават наличието на предпоставки, сочещи на необходимостта касационното обжалване да бъде допуснато с цел проверка допустимостта на въззивното решение, доколкото описанието на спорното право в диспозитива на обжалваното решение не сочи на произнасяне по непредявен иск. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК). Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. При постановяване на решението си въззивният съд е обсъдил доводите на страните, относими към основателността на предявените искове и е направил собствени правни изводи по тях в съответствие с практиката на ВКС, вкл. посочената в изложението, като по отношение на доводите, касаещи обсъждането на свидетелските показания от първоинстанционния съд, следва да се отбележи, че поддържаното в касационната жалба и изложението не съответства на данните по делото – при обсъждане на показанията на свидетелите З. и С. първоинстанционният съд не е приел погрешно показанията на св. З. за показания на св.С. и обратното. Посочил е кои обстоятелства приема за установени въз основа на казаното от св.З., докато за св.С. е посочил, че не ги кредитира, доколкото са по-скоро ирелевантни и с тях е направен опит да се даде правен анализ на ситуацията от работник в дружеството, което съответства на казаното от св.С. при неговия разпит, че работи в „МКБ Инженеринг“ ЕООД от 2004г. и до момента. Обсъдени са и доводите на дружеството, че притежава правото на собственост върху самостоятелен обект - гараж в сутерена на сградата, част от който са паркоместата, като този довод е приет за неоснователен-изложени са съображения, че и нанесеният в Схема на самостоятелен обект в сграда обект с идентификатор [№] без посочена площ, с предназначение - гараж в сграда, състоящ се от маневрена площ и паркоместа от 1 до 10, няма самостоятелно функционално предназначение и не отговаря на критериите за самостоятелен обект по смисъла на § 5, т. 39 ДР ЗУТ и на § 1, т. 1 ЗКИР. По тези съображения настоящият състав приема, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по първия, поставен в изложението правен въпрос, вкл. по вече изложените съображения досежно доводите за недопустимост на предявените искове. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по втория, поставен в изложението правен въпрос. Последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че експертиза се допуска само когато съдът прецени, че не притежава необходимите специални знания, за да извърши преценка въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства за осъществяването на релевантни за спора факти и обстоятелства, т.е. за изясняване на спора от фактическа страна. По правни въпроси експертизи не се допускат, освен ако е необходимо да се установи съдържанието на чуждо право. При оспорване на прието заключение съдът може да назначи друго или повече вещи лица. Когато заключението не е достатъчно пълно и ясно, съдът възлага допълнително заключение, а когато не е обосновано и възникват съмнения за неговата правилност - повторно заключение - чл.201 ГПК. При дадени от вещото лице вероятни, а не категорични отговори на поставените въпроси, се касае за заключение, за чиято правилност възникват съмнения. Поради това, когато приетото от съда заключение не е категорично и една от страните по делото оспорва това заключение и иска назначаването на тройна експертиза, съдът на основание чл.200, ал.3 ГПК и чл.201 ГПК е длъжен да назначи нова експертиза от друго или повече вещи лица. В този смисъл решение № 342 от 17.02.1012г. по гр.д.№ 71 от 2011г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 197 от 19.10.2017г. по гр.д.№ 60238 от 2016г. на ВКС, ГК, IV г.о. Според трайно установената практика на ВКС, право на съда е да прецени дали искането за възлагане повторна или допълнителна експертиза е основателно, но тази преценка не следва да е формална, а да се основава на установените в закона критерии. Въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма (решение №12/25.02.2019г. по гр.д.№1456/2018г., ІІІ г.о. на ВКС). С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, като извършвайки преценка на наведените във въззивната жалба доводи и оплаквания, е достигнал до извода, че чрез искането за допускане на повторна, респ. тройна СТЕ се цели експертът да даде отговор на правни въпроси, което е в правомощията само и единствено на съда. Съобразени са при това и изявленията на процесуалните представители на страните, направени в проведеното от въззивния съд открито съдебно заседание, вкл. изявлението на процесуалния представител на въззиваемата, че не оспорва обстоятелството, че до подземната част на сградата се влиза от рампа към подземен гараж, както и че има и един вход от стълбищна клетка. Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че решението на въззивния съд следва да бъде допускано до касационно обжалване като очевидно неправилно. Според установените в практиката на ВКС критерии решението на въззивен съд може да бъде определено като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, когато тази неправилност е видима от самия прочит на същото. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от неговото съдържание, без при това да се извършва анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание, освен ако същите не са посочени в решението. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. Подобни констатации по отношение на обжалваното решение при прочита на същото не се установяват. Правните изводи на въззивния съд съответстват изцяло на посочените като установени факти и обстоятелства, подведени под приложимата правна норма. Както вече беше отбелязано, последователно ВКС приема, че предявяването на установителен иск за права върху несамостоятелен обект на право на собственост, е допустимо, като въпросът, дали процесната част представлява самостоятелен обект, т. е. дали върху нея могат да възникнат самостоятелни вещни права, или е част от самостоятелен обект на правото на собственост, е от значение за основателността на предявения иск. Именно в такава насока са и изложените от въззивния съд съображения, според които, доколкото паркоместата са обща част на сградата, която може да се ползва от всеки съсобственик в етажната собственост, а не са лична собственост на дружеството-въззивник въз основа на учредената суперфиция, а то единствено съпритежава цялото гаражно помещение, но до размера на своите идеални части, то предявеният отрицателен установителен иск за собственост е основателен. Изводът е основан именно на обстоятелството, че процесните паркоместа не представляват самостоятелни обекти на правото на собственост, което има значение за основателността на предявения иск, но не и за неговата допустимост и в този смисъл не може да бъде споделена тезата на касатора, че изводите и констатациите на въззивния съд противоречат на формалната логика и са направени при прилагане на материалния закон в обратния му смисъл. Не съответства на данните по делото доводът, че въззивният съд е приложил с обратна сила разпоредбата на чл. 37, ал. 4 ЗУТ (в сила от 26.12.2015г.) - позоваване на тази разпоредба се съдържа в мотивите към първоинстанционното решение, но не и в мотивите към решението на въззивния съд. С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация направените от последния разноски в настоящото производство, а именно сумата от 1250 лв. за адвокатско възнаграждение. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение