Определение № 2595 от 10.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 2112/2024 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на адв. П. К., процесуален представител на ищеца по делото Д. В., против решение № 254/19.06.2024г. по в.т.д. № 140/2024г. на Апелативен съд - Пловдив в частта, с която е потвърдено определение № 34/11.01.2024г. по т.д. № 248/2022 на Окръжен съд – Стара Загора, с което е оставена без уважение молба по чл.248, ал.1 ГПК за изменение на решение № 323/20.10.2023 по т.д. № 248/2022 на Окръжен съд –Стара Загора, в частта за разноските. Иска се неговата отмяна и присъждане на възнаграждение в размер още 4237,33 лв. с ДДС, представляващо адвокатско възнаграждение, за осъщественото безплатно процесуално представителство пред първа инстанция по чл.38, ал.2 ЗАдв.. В жалбата се поддържа, че определението е неправилно по съображения, подробно изложени в еня. Също така неправилно съдът приел, че следва адвокатският хонорар да бъле намален, съобразявайки решение на СЕС от 25.01.2024г., постановено по дело № С- 438/2022г., въпреки че няма направено такова възражение от застрахователя. Ответникът по жалбата и по делото, ЗАД „ДАЛЛ БОГГ ЖИВОТ И ЗДРАВЕ“ АД, в писмен отговор изразява становище за правилност на атакувания съдебен акт и липса на предпоставките за допускането му до касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Делото е образувано пред Окръжен съд – Стара Загора по искова молба, предявена от Д. А. В., чрез адв.П. К., против ЗАД „ДАЛЛ БОГГ ЖИВОТ И ЗДРАВЕ“ АД, с правно основание чл.432 КЗ, вр. чл.45 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. С решение № 323/20.10.2023г. по т.д. № 248/2022г. е уважен частичния иск за сумата от 70 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за причинените неимуществени вреди, изразяващи се в търпени болки и страдания, вследствие на получените при ПТП на 27.02.2022г. телесни увреждания, ведно със законната лихва, върху главницата от 70 000 лв., считано от 14.03.2022г. до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен в останалата част до предявения размер от 110 000 лв.. Със същото решение е уважен искът за сумата от 1424,40лв., представляваща застрахователно обезщетение за причинени имуществени вреди, вследствие на получените при ПТП на 27.02.2022г. телесни увреждания, ведно със законната лихва, върху сумата от 1424,40лв., считано от 14.03.2022г. до окончателното изплащане. Съдът е присъдил в полза на адв.П. К. и адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА с ДДС в общ размер на 3244 лв. Първоинстанционният съд е приел, че предвид датата на сключване на договора за процесуално представителство-15.06.22г., е приложима редакцията на Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения преди изменението й от 04.11.22г. С определение № 34/11.01.2024г. по т.д. № 248/2022 на Окръжен съд –Стара Загора е оставена без уважение молба вх. № 14509/17.11.23г.от адв.П. К. за изменение на първоинстанционното решение чрез присъждане на допълнително възнаграждение от още 4237,33 лв. с ДДС. В мотивната си част съдът е посочил, че нормите на НМРАВ са материалноправни, поради което не може да се приеме, че моментът за определяне размера на адвокатското възнаграждение този на приключване на устните състезания. Приел е, че меродавен момент за определяне размера на адвокатското възнаграждение е моментът на сключване на договора за правна защита и съдействие, в случая - 15.06.2022г. С решение № 254/19.06.2024г. по в.т.д. № 140/2024г. на Апелативен съд –Пловдив е потвърдено решение № 323 от 20.10.2023г.,постановено по т.д. № 248/2022г. по описа на Окръжен съд-Стара Загора и определение № 34/11.01.2024г. по т.д. № 248/2022г. на Окръжен съд - Стара Загора. Апелативният състав се е позовал на най-новата съдебна практика, която отчита незадължителността на минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени от същата наредба, съгласно решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22. В този смисъл е счел, че правилността на атакуваното определение не подлежи на преценка от гледна точка на това коя от редакциите на наредбата е приложима в случая, щом като определените в нея минимални размери /независимо в коя от редакциите й/ не са задължителни. Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, вр. чл.274, ал.3 ГПК с твърдението, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК относно следните правни въпроси: „1/ При проведено последно съдебно заседание след влизане в сила на измененията в НМРАВ от бр. 88/ 04.11,2022г. на ДВ, при действието на което е постановено решение, т.е. след влизане в сила на измененията, по коя редакция на Наредбата следва да се определи адвокатското възнаграждение?; 2/ Коя е меродавната дата за определяне на размера на адвокатското възнаграждение по редакцията на НМРАВ от бр. 88/ 04.11.2022г. на ДВ, влязла в сила на 08.11.2023г.: датата на сключване на договора за правна помощ и съдействие, датата на последното съдебно заседание с даден ход по същество, датата на постановяване на съдебното решение или друга дата?; Твърди се противоречие с определение № 829/20.11.2014г. по ч.гр.д.№ 6417/2014г. на III г.о. на ВКС.; 3/ Следва ли адвокатският хонорар да бъде намален, съобразявайки решение на СЕС от 25.01.2024г., постановено по дело № С-438/22г., въпреки че няма направено такова възражение от страна на ответника?“ Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивния акт в обжалваната част, предвид следното: Посочените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси по т.1 и т.2 не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК - да са от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд относно размера на адвокатското възнаграждение, дължимо на процесуалния представител на ищцата по делото в хипотезата на чл.38, ал.2 ЗАдв. Съобразявайки задължителната сила на приетото от Съда на ЕС решение от 24.01.2024г. по дело С-438/22 г., въззивният съд не е изразил становище коя от редакциите на Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатското възнаграждение е приложима при определяне на възнаграждението, а е формирал извод, че наредбата не следва да се прилага и че не е обвързан от предвидените в нея минимални размери на адвокатските възнаграждения. Неотносимостта на въпросите към мотивите на съда води до неосъществяване на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, което е достатъчно за недопускане на касационно обжалване, поради което не следва да бъдат обсъждани сочените допълнителни критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК - Тълкувателно решение № 1/2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът по т.3 отговаря на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК в смисъла, изяснен от ОСГТК на ВКС в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009г., но не покрива нито една от допълнителните предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като постановените от Съда на ЕС решения са задължителни за държавите членки по силата на чл.267 ДФЕС и националният съд на съответната държава, в т. ч. за съдилищата на Република България. Водим от горното, Върховният касационен съд