Определение № 50374 от 30.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1570/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от Гаранционен фонд, чрез адв.М. срещу решение №70 от 09.02.2022г. по в.т.д. №795/2021г. на Апелативен съд- П., с което е потвърдено решение №260259 от 15.06.2021г., постановено по т.д.№446/2019г. на Окръжен съд- Пловдив. С първоинстанционното решение е уважен предявеният от Б. Д. Я. срещу Гаранционен фонд иск с правно основание чл.557, ал.1, т.1 КЗ за заплащане на сумата 35 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания от причинените й телесни травми в резултат от ПТП, настъпило на 18.08.2016г. на автомагистрала Тракия при управление на лек автомобил Шевролет Нубира, рег. [рег.номер на МПС], виновно причинено от водач на неидентифицирано МПС, напуснало местопроизшествието, ведно със законната лихва, считано от 15.12.2017г. до окончателното плащане, като на ищцата са присъдени направените по делото разноски.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е недопустимо, като постановено по недопустим иск- без да е спазена процедурата по чл.380 КЗ чрез извънсъдебно предявяване на претенцията пред Гаранционен фонд /ГФ/. Поддържат се евентуални доводи и за неправилност - поради нарушения на съдопроизводствените правила /чл.10, чл.12, чл.146, ал.1, т.5, чл.153, чл.154, чл.172, чл.235, ал.2 ГПК/ и материалния закон, както и необоснованост. Касаторът счита, че въззивният съд не е обсъдил всички доказателства по делото и не е дал отговор на изложените в жалбата доводи и възражения, неправилно е разпределил тежестта на доказване на част от релевантните факти. В резултат е достигнал до необосновани и незаконосъобразни изводи относно механизма на ПТП, причинно-следствената връзка с описаните в исковата молба вреди, съпричиняването на вредоносния резултат, както и вида и обема на претърпените от ищцата неимуществени вреди. Поддържа тезата, че от доказателствата по делото не се установява нито описания механизъм на ПТП, нито, че вина за него има неизвестен водач на МПС. Намира, че като е приел, че няма съпричиняване на вредите от пострадалата и като е определил сумата 35 000 лева като справедливо обезщетение, въззивният съд е постановил решението при нарушение на чл.51, ал.2 и чл.52 ЗЗД. Моли да бъде обезсилено като недопустимо, евентуално отменено като неправилно решението и да бъде отхвърлен изцяло предявеният иск или върнато делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Претендира разноски за всички инстанции.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, ал.2, пр.2 ГПК.

Касационният жалбоподател поддържа, че решението е недопустимо, тъй като е постановено по недопустим иск. Съгласно чл.558, ал.7 КЗ задължителна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск по чл.557, ал.1, т.1 КЗ е извънсъдебното предявяване на претенция пред Гаранционен фонд по реда на чл.380 КЗ, каквото в случая не е доказано.

Счита, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора:

1. Провеждането на извънсъдебна процедура по чл.558, ал.7 КЗ съставлява ли задължителна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск срещу Гаранционен фонд?- в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №208/02.09.2013г. по т.д. №364/2011г., II т.о. и решение №217/21.12.2010г. по т.д. №149/2009г., II т.о.;

2. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото, респ. на установените чрез тях правнорелевантни факти, съобразно дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на иска, да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните с оглед нормите на чл.235, ал.2 и чл.12 ГПК?- в противоречие със задължителната на ВКС, обективирана в в Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по тълк.дело №1/2013г. на ОСГТК, Тълкувателно решение №1 от 04.01.2001г. по гр.д. №1/2000г. на ОСГК и Постановление №1 от 13.VII. 1953г. на Пленума на ВС, както и в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №30 от 13.04.2020г. по гр.д. №2378/2019г., IV г. о., решение №180 от 06.02.2017г. по гр.д. №1826/2016г., II г. о. и други;

3. При направено оспорване от ответника на механизма на пътнотранспортното произшествие (ПТП), както и на съдържанието на самия констативен протокол за ПТП с пострадали лица, в чия доказателствена тежест е да установи механизма на ПТП, респ. причините и обстоятелствата за настъпване на ПТП, както и истинността на отразеното в констативния протокол за ПТП?- в противоречие с решение №15/25.07.2014г. по т.д.№1506/2013г. на ВКС, I т.о., както и с ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС (т.4), решение №71 от 16.08.2017г. по т.д. №60343/2016г., II т.о., решение №98 от 25.06.2012г. по т.д. №750/2011г., II т.о. и др.

4. Ползва ли се Констативният протокол за ПТП с пострадали лица с материална доказателствена сила по отношение механизма на ПТП и причините и обстоятелствата, при които е настъпило произшествието при изрично оспорване в този аспект?- в противоречие с решение №15/25.07.2014г. по т.д.№1506/2013г. на ВКС, I т.о., решение №71 от 16.08.2017г. по т.д.№60343/2016г. на ВКС, II т.о.;

5. Длъжен ли е въззивният съд при определяне на размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди да анализира релевантните по делото обстоятелства съобразно общите и специфичните за отделния случай критерии за приложение на чл.52 ЗЗД? - в противоречие със задължителната практика на ВС - Постановление №4/1968г. на Пленума на ВС и практиката на ВКС по чл.290 ГПК, обективирана в решение №83/06.07.2009г. по т.д. №795/2008г., II т.о., решение №95/24.10.2012г. по т.д. №916/2011г., I т.о. и др.

6. Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли въззивният съд да посочи и тяхното значение при конкретно установените по делото факти? - в противоречие с Постановление №4/1968г. на Пленума на ВС, решение №83 от 21.10.2020г. по т.д. №1664/2019г. на ВКС, I т.о. и решение №103 по т.д. №2546/2019г. на ВКС, II т.о.;

7. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да вземе предвид и приложените към гражданското дело материали от досъдебното производство, касаещи процесното ПТП и по специално писмени обяснения и други, когато с тях ищецът удостоверява неизгодни за себе си факти?- в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение 610 от 08.05.2014г. на ВКС по гр.д. №959/2014г., III г. о., ГК определение №536 от 02.07.2009г. на ВКС по гр.д. №501/2009г., II г. о., ГК и решение № 28 по гр.д. №3114/97г. на ВКС;

8. Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира някои от тези установени, а други за неосъществили се. Доколкото въззивния съд е инстанция по съществото на спора, той следва ли да осъществи същата дейност като първата инстанция, а именно - да определи приложимия закон и с оглед на него да прецени основателността на предявения иск, като изходи от фактическите твърдения на страните и относимите към спора факти; да прецени дали тези факти са доказани, съответно дали представените за доказване на тези факти доказателства са истински и относими към спора?- в противоречие с ППВС №1 от 13.07.1953г.;

9. При определяне степента на съпричиняването, подлежи ли на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпва нето на пътното произшествие? Какви факти и обстоятелства следва да съобрази въззивният съд при преценка за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД?- в противоречие с ППВС №1 от 13.07.1953г.; решение №77 от 17.03.2015г. по гр.д. №2040/2014г. на ВКС, IV г. о., решение №164 от 04.06.2014г. по гр.д. №196/2014г. на ВКС, III г. о.

Ответницата Б. Д. Я., чрез адв.Д. оспорва кационната жалба, като твърди, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Претендира присъждане на разноски по реда на чл.38 ЗАдв.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

За да потвърди първоинстанционното решение за уважаване на иска срещу Гаранционния фонд на основание чл.557, ал.1, т.1 КЗ за обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд приема, че при съвкупния анализ на събраните доказателства се установява, че ищцата е претърпяла неимуществени вреди- телесни увреждания, довели до болки и страдания, резултат от ПТП, причинено от противоправното и виновно поведение на неизвестен водач на МПС, като не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата, а справедливият размер на дължимото обезщетение е 35 000 лева.

Решаващият съдебен състав отхвърля възражението на ответника за недопустимост на производството, като счита за доказано по делото, че с писмо изх.№24-01-617/16.10.2017г. ГФ отказва да плати на ищцата обезщетение за неимуществени вреди по щета №210297/14.09.2017г. с мотив, че не са налице условията на чл.557, ал.1, т.1 КЗ. Доколкото липсват доказателства, оборващи така установеното, стига до извод, че са налице извънсъдебни отношения между страните по повод образуваната щета по молба на ищцата, поради което и предявеният иск е допустим съгласно изискванията на чл. 558, ал. 5 от КЗ.

Въззивният съд отграничава като основен спорен въпрос по делото този за механизма на настъпване на процесното ПТП. След анализ поотделно и в съвкупност на доказателствата по делото, вкл. протокола за ПТП №1608738 от 18.08.2016г., изготвен от служител на ОДМВР – П., Пътна полиция, писмо от ОД на МВР-П., сектор ПП, свидетелските показания и заключенията на авто-техническата, първата и повторната комплексна съдебно- медицинска и автотехническа експертизи, документация от Областно пътно управление- П. и медицинската документация, съдът счита за доказани обстоятелствата, отразени в протокола- на 18.08.2016г. в посочения час и на посоченото място е реализирано ПТП с участието на три моторни превозни средства, като участник №1, който е неизвестен тежкотоварен автомобил, при изпреварване на участник №2, който е управляваният от ищцата лек автомобил Шевролет Нубира, го блъска с полуремаркето в предната лява част, в резултат на което лекият автомобил се блъска в лява разделителна мантинела, където участник №3, който е друг тежкотоварен автомобил, го удря от лявата страна.

Като взема предвид, че според трите експертизи липсват обективни данни за скоростите на движение, за разположението на участниците в събитието, за деформациите на моторните превозни средства, поради което са възможни различни варианти на механизъм на ПТП, включително описаният в исковата молба, решаващият съдебен състав счита, че следва да се преценяват всички доказателства в съвкупност. Намира, че от писмото от ОД на МВР П., сектор Пътна полиция се установява, че в момента на произшествието екип от сектора се е намирал на магистралата, където е обслужвал друго ПТП, възникнало преди настоящото, като са отразени действията, извършени от екипа по повод процесното ПТП. С оглед свидетелските показания на очевидеца Д. Д., пътувал в лекия автомобил заедно с ищцата, както и след анализ на всички приети експертни заключения, съдът стига до извод, че механизмът на ПТП е този, описан в исковата молба, т.е. до произшествието се е стигнало в резултат на противоправното поведение на шофьора на първия неизвестен тежкотоварен автомобил, който при предприетото изпреварване и навлизане в дясната лента не е осигурил достатъчно разстояние с изпреварвания лек автомобил и го е ударил в предната му лява част, в резултат на което се е образувал въртящ момент, стигнало се е до последващи тангенциални удари с втория тежкотоварен автомобил и мантинелата. Излага и аргумент, че тези обстоятелства се потвърждават и от приложената документация от Областно пътно управление П., вкл. заявка от 29.09.2016г. и отчет от 15.02.2017г. за ремонтни дейности /доставка и монтаж на нова осигурителна система /мантинела/ за пътища в резултат на ПТП/ в същия участък от магистралата, където е реализирано процесното ПТП.

Като неоснователни са отхвърлени възраженията на ответника, оспорил констатациите в протокола за ПТП. Въззивният състав излага мотиви, че протоколът за ПТП представлява официален свидетелстващ документ, издаден от компетентен орган, като се основава на непосредствени впечатления на актосъставителя въз основа на оглед и на обяснения от очевидци. Протоколът се ползва с обвързваща материална доказателствена сила по отношение на възприетите от длъжностното лице - актосъставител факти и обстоятелства, която може да бъде оборена с всички доказателствени средства, ако удостовереното от длъжностното лице не отговаря на обективните факти и обстоятелства. Апелативният съдебен състав стига до извод, че удостоверените от длъжностното лице обстоятелства и причини за процесното ПТП съвпадат с показанията на разпитания свидетел Д. и се потвърждават от вещите лица, според които е възможно технически ПТП да е възникнало по описания начин в исковата молба. Установява се съвпадение между посоченото в констативния протокол за ПТП, свидетелските показания в настоящото производство, техническите изводи на вещите лица, което съответства на изложените обстоятелства и факти в исковата молба по отношение на увреждащото събитие. Съдът намира, че показанията на свидетеля Д., включително и относно втория удар с известната товарна композиция, съответстват на изводите на експертите за тангенциални удари по лявата част на лекия автомобил.

Като неоснователни са отхвърлени възраженията на ответника относно кредитирането на показанията на свидетеля Д.. Съдът намира, че обстоятелството, че този свидетел е бил страна по друго дело с ГФ по иск за плащане на обезщетение на неимуществени вреди, не води до извод за заинтересованост на свидетеля, тъй като дори да става въпрос за едно и също ПТП, производството по това дело е приключило. Излага аргументи, че представените от ответника протоколи от съдебни заседания по друго дело, в които се съдържат свидетелски показания, включително и на ищцата, не могат да се ползват като доказателствено средство в настоящото производство за опровергаване на факти и обстоятелства, изложени от актосъставителя в протокола за ПТП. По същите съображения не са обсъждани и обясненията на ищцата и останалите свидетели в досъдебното производство, като съдът намира, че това са свидетелски показания и обяснения, събрани не по установения в ГПК ред. Счита за ирелевантно обстоятелството, че след процесното ПТП няма позвъняване на телефон 112, тъй като има данни, че екипът на сектор Пътна полиция е бил на друго произшествие в същия район, поради което е пристигнал на процесното произшествие и без нарочно повикване.

Въззивният състав приема за установено от приетите амбулаторен лист от 18.08.2016 г. и съдебно медицинско удостоверение №1296/2016г., както и от приетата съдебно медицинска експертиза, че ищцата е претърпяла телесни увреждания- контузия на гръден кош, на коляното, на раменния пояс и мишницата, на шията, охлузвания и оток на дясна раменна става и дясна мишница, кръвонасядане в областта на дясна мишница, травматичен оток на лява колянна става, кръвонасядане и оток в областта на ляво бедро, сътресение и временна загуба на паметта, като на 09.11.2016г. й е направена пункция на лявото коляно с последваща гипсова имобилизация. От контузията на коляното се е възстановила след 4-5 месеца без усложнения, а от останалите контузии - за около 15-20 дни. След инцидента пострадалата е изпитвала умерени по сила и интензитет болки, които са отшумели след приключване на оздравителния процес. След анализ на заключенията на двете експертизи /основна и повторна комплексна авто-техническа и медицинска експертиза/ и събраните гласни доказателства, съдът намира, че причинените увреждания на ищцата, които са резултат на тангенциален удар, са в причинно-следствена връзка с процесното ПТП.

За да определи размера на застрахователното обезщетение съгласно чл.52 от ЗЗД, съдът взема предвид настъпилите многобройни увреждания, едно от които довело до имобилизация на долен ляв крайник и пункции за източване на кръв от него, претърпените болки и страдания, техния интензитет, периоди и начина на протичане на оздравителния процес, психическия срив на ищцата, настъпилата промяна в резултат на ПТП, невъзможността й да работи в продължение на 8-месечен период, както и нормативно определените лимити на отговорността на застрахователните компании, социално икономическите условия в страната към момента на настъпване на ПТП, като стига до извод, че справедливият размер се явява сумата от 35 000 лева.

Като неоснователно е отхвърлено възражението на ответника за намаляване на обезщетението порази съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата. Съдът приема, че съгласно чл.51, ал.2 ЗЗД, когато увреденият е допринесъл за увреждането обезщетението може да се намали. За да се приеме, че е налице съпричиняване следва да се докаже, че ищцата с конкретно действие или бездействие е оказала влияние върху вредите, т.е. да има причинно-следствена връзка между поведението й и настъпилите вреди. В случая възражението на ответника се основава на твърдението, че Б. Я. не е била поставила предпазен обезопасителен колан. С оглед показанията на свидетеля Д., че ищцата е била с поставен предпазен колан, както и констатациите на експертизите по делото, че няма следи от колан по тялото, но в същото време уврежданията й са резултат от страничен удар и нарушение на стабилността на автомобила, като няма травми от детайли от вътрешността на автомобила, съдът намира, че не се установява по категоричен начин, че Я. е пътувала без поставен предпазен колан. Преценени поотделно и в тяхната съвкупност доказателствата не водят до извод за липса на поставен предпазен колан, който да е доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела.

Въззивното решение е валидно, като не е налице основание за допускането му до касационен контрол за проверка за вероятна недопустимост. Няма спор, че процесуална предпоставка за надлежно упражняване на правото на иск по чл.557, ал.1 КЗ е извънсъдебно предявяване на претенцията за изплащане на обезщетение пред ГФ, след което няма плащане в законоустановения срок или фондът отказва да плати, или увреденото лице не е съгласно с размера на определеното му обезщетение /чл.558, ал.7/. По делото е установено, че с писмо изх.№ 24-01-617/16.10.2017г. ответникът ГФ е отказал да изплати обезщетение за неимуществени вреди на ищцата по образуваната щета №210297/14.09.2017г., т.е. налице е хипотезата на чл.558, ал.7 КЗ. Неоснователно е възражението на ответника, че непредставянето на молбата на ищцата до ГФ за изплащане на обезщетение води до друг извод, тъй като не било ясно дали отказът е относим към процесните вреди. Следва да се съобрази обстоятелството, че в самия отговор на ГФ, обективиращ отказ за изплащане на обезщетение за неимуществени вреди за твърдените травматични увреждания на ищцата, е цитирано и досъдебното производство №105/17г. по описа на РУ-МВР П., пр.пр. №4316/16г. по описа на РП-П., образувано срещу неизвестен извършител за извършено престъпление- нарушаване на правилата за движение по ЗДвП и причиняване на средни телесни повреди на повече от едно лице- Б. Д. Я. /ищцата/ и Д. П. Д. при управление на МПС на 18.08.2016г. на АМ Тракия.

С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира, че не е налице основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

Въпреки посочването на разпоредбата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като основание за допускане на обжалвания съдебен акт до касация, касаторът не сочи никакви доводи за очевидна неправилност. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият правен въпрос е свързан с възражението за недопустимост на иска поради липса на положителна процесуална предпоставка за правото на иск- предявяване на извънсъдебна претенция пред ГФ и наличие на някоя от хипотезите на чл.558, ал.5 КЗ, обсъдено по-горе от състава на ВКС.

Вторият и осмият процесуалноправни въпроси са свързани със съдържанието на въззивното решение и задълженията на въззивния съд да разреши правния спор, като изложи собствени мотиви, обсъждайки всички доводи и възражения на страните и да постанови решение въз основа на събраните доказателства. Отговор на тези въпроси е даден със задължителното за съдилищата ТР №1/2013г., т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС /т.2/, както и в множество решения по реда на чл.290 ГПК, вкл. цитираните от касатора. ОСГТК на ВКС приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с изясняване на спора от фактическа и правна страна, установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Съдът е длъжен да извърши преценка на относимите доказателства и да обсъди доводите на страните, като изложи в решението своите фактически констатации и правни изводи. По отношение на тези въпроси не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с цитираната съдебна практика на ВКС. Решаващият съдебен състав е изложил подробни мотиви, като е извършил самостоятелна преценка на релевантните доказателства и е обсъдил относимите възражения на страните. Не може да бъде споделено оплакването на касатора, че въззивният съд не е взел отношение по нито едно от оплакванията му в жалбата и не е извършил самостоятелен анализ на доказателствата в тяхната съвкупност и взаимовръзка. Видно от мотивите на обжалвания съдебен акт апелативният съдебен състав е определил предмета на спора, отграничил е спорните релевантни факти, обсъдил е доказателствата, включително справката за обаждания на телефон 112 и всички експертни заключения, респ. е посочил кои факти счита за установени въз основа на тях, като изрично е аргументирал необходимостта в случая от преценка на доказателствата в тяхната съвкупност. Изводите му за основателност на исковете са резултат от установената фактическа обстановка, като съдът е изложил доводи относно неоснователността на възраженията на ответника, включително въз основа на какви факти кредитира показанията на свидетеля Д. и на какво основание не обсъжда събраните в други производства /в досъдебно производство и по друго гражданско дело/ доказателства, вкл. свидетелски показания и обяснения на страна. Несъгласието на касатора с изводите на съда не е основание за допускане на решението до касационен контрол.

Третият и четвъртият въпрос са свързани с доказателствената сила на протокола за ПТП и тежестта на доказване при оспорването на констатациите в него, като тези въпроси са разрешени от въззивния съд и са обуславящи за решаващите му изводи, поради което отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, но касаторът не обосновава допълнителната предпоставка за допускане до касационен контрол по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Налице е трайна и непротиворечива съдебна практика, включително цитираните от касатора решения, както и решение №15 от 25.07.2014г. по т.д.№1506/2013г., І т.о., решение №20 от 22.03.2017г. по гр.д.№50128/2016г., ІІІ г.о. и др., че протоколът за ПТП, съставен от компетентно длъжностно лице /служител в МВР/, в установените форма и ред, е официален свидетелстващ документ и като такъв се ползва с обвързваща материална доказателствена сила относно удостоверените в него, непосредствено възприети от длъжностното лице факти, относими за механизма на ПТП. В хипотезата, когато служителите на МВР не извършват посещение на мястото на произшествието, длъжностното лице удостоверява само факта на извършване на волеизявление от участника в ПТП и неговото съдържание, поради което доказателствената сила на документа не обхваща верността на отразеното изявление. Протоколът ще се ползва с доказателствена сила само по отношение на съдържащите се неизгодни факти за лицето, чието изявление се възпроизвежда от съставителя на протокола, тъй като в този случай длъжностното лице удостоверява направено от лицето извънсъдебно признание. Ищецът, претендиращ обезщетение във връзка с увреждането, носи тежестта на доказване на механизма на ПТП, поради което той следва да ангажира и други доказателства, когато протоколът за ПТП не удостоверява всички релевантни за механизма на ПТП обстоятелства или преценката им изисква специални познания, които съдът не притежава.

Настоящият съдебен състав споделя напълно даденото в съдебната практика разрешение на поставения правен въпрос, като намира, че въззивното решение е постановено в съответствие с него. С оглед оспорването от страна на ответника на констатациите в протокола за ПТП, въззивният съд е обсъдил всички останали доказателства в съвкупност и е стигнал до извод, че се установява съвпадение между посоченото в констативния протокол, свидетелските показания и изводите на вещите лица по съдебно-техническата и двете комплексни АТСМ експертизи, поради което е приел, че се доказват изложените обстоятелства и факти в исковата молба по отношение на увреждащото деяние.

Петият и шестият въпрос са свързани с критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по реда на чл.52 ЗЗД. Макар и значими за спора като обуславящи неговия изход по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тези въпроси не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице противоречие с цитираната задължителна съдебна практика, както и с посочените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решения по чл.290 ГПК. Въззивният съд е обсъдил критериите по чл.52 ЗЗД, като е посочил конкретните обстоятелства, които са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди в процесния случай, вкл. вида и тежестта на конкретните травматични увреждания, вкл. тяхната многобройност, продължителността на възстановяването й, продължителността и интензитета на претърпените от нея негативните психологически и физически преживявания, болки и страдания, психически срив, невъзможност да работи продължителен период от време, като тези факти са преценявани към конкретния момент на настъпването им, респ. са съобразени и икономическите условия в страната, проявление на които са и лимитите на отговорността на застрахователите, като постановеното решение съответства на задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД - ППВС №4/1968г. При определянето на обезщетението съдът е съобразил както общите критерии като обществено-икономическите условия, намиращи проявление в лимитите на отговорността на застрахователя по застраховка ГО, така и специфичните, конкретните факти по делото.

Седмият въпрос не отговаря на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е коректно поставен и не отразява решаващите мотиви на въззивния съд. Апелативният съдебен състав не е установил, че доказателствата от досъдебното производство, по-специално писмените обяснения на ищцата съдържат неизгодни за нея факти, каквото твърдение се съдържа във формулирания въпрос. Настоящият съдебен състав констатира, че във въззивната жалба ГФ навежда както оплаквания за допуснати нарушения от страна на първоинстанционния съд- че недопустимо се е позовал на свидетелски показания, дадени в друго производство, което е в нарушение на процесуалните правила на ГПК, така и оплаквания, че съдът не е обсъдил протоколите от съдебни заседания по друго гражданско дело, по което ищцата е давала свидетелски показания, както и показанията й в досъдебното производство, както и свидетелските показания на съставителя на констативния протокол, дадени в досъдебното производство. Дори да се приеме, че съдът е следвало да ги обсъди, за да прецени дали съдържат признание на неизгодни за ищцата факти, то от самите твърдения относно съдържанието им, изложени в жалбата, се установява, че не става въпрос за съществени несъответствия между заявеното от ищцата в досъдебното производство и цитираното гражданско дело и изложените в исковата молба твърдения.

Последният въпрос е относим към приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД. Решаващият съдебен състав е съобразил напълно практиката на ВКС относно приложението на чл.51, ал.2 ГПК. Непротиворечива е съдебната практика /решение №206 от 12.03.2010г. по т.д.№35/09г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №98 от 24.06.2013г. по т.д.№596/12г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №16 от 04.02.2014г. по т.д.№1858/13г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №99 от 08.10.2013г. по т.д.№44/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №54 от 22.05.2012г. по т.д.№316/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №33 от 04.04.2012г. по т.д.№172/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК/, че намаляването на дължимото обезщетение на основание чл.51, ал.2 ЗЗД е обусловено на първо място от надлежно релевиране на възражение за принос на пострадалия и установяване на този принос по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от възразилата страна. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване.

Въззивният състав е съобразил цитираната съдебна практика и след обсъждане на доказателствата по делото е формирал извод, че не се установява по категоричен начин чрез пълно и главно доказване конкретно поведение на пострадалата, обективно допринесло за настъпването на вредоносния резултат. Изложените от касатора доводи представляват оплаквания за необоснованост на обжалваното решение, които не подлежат на обсъждане в настоящия етап на касационното производство.

Касаторът не сочи никакви доводи за значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото, въпреки че формално се позовава на основанието за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3, ал.2, пр.2 и 3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

Неоснователно е искането на адвокат С. Д.- процесуален представител на ответницата в касационното производство за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв., тъй като по делото няма представено доказателство- договор за правна защита и съдействие, в който да е обективирано съгласие за оказване на безплатна адвокатска защита при наличие някоя от хипотезите на ЗАдв.

Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд