Определение № 3217 от 12.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 2468/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Строй транс“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 496 от 11.07.2022 г. постановено от Апелативен съд – София по в.т.д. № 127 по описа на съда за 2022 г. с което е потвърдено първоинстанционно решение № 264285 от 01.09.2021 г., както и решение № 261478 от 08.11.2021 г., постановени от Софийски градски съд по т.д. № 56 по описа на съда за 2018 г. С първото от двете първоинстанционни решения са отхвърлени като неоснователни предявените от „Строй Транс“ ЕООД срещу „Лизинг Финанс“ ЕАД, ЕИК:[ЕИК] искове, както следва: 1/ иск по чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД за сумата от 171 108,55 лв. - претенция за връщане на дадените по договор за финансов лизинг № 03796-001/16.05.2008 г. и споразумение от 26.04.2011 г. лизингови вноски, такси и лихви поради даването им на неосъществено основание - несключване на договор за прехвърляне на собствеността върху лизинговата вещ; 2/ иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД за сумата 171 108,55 лв. като платена на отпаднало основание - поради разваляне на договор за финансов лизинг № 03796-001/16.05.2008 г. и споразумение от 26.04.2011 г. и инкорпорирания в договора предварителен договор за покупко-продажба; 3/ иск по чл. 57, ал. 2 ЗЗД за сумата 171 108,55 лв. - действителната стойност или получената цена за багер CATERPILLAR, модел M318C, номер на рама ВСZ00329; 4/ иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата 171 108,55 лв. - стойността на заплатени лизингови вноски по договор за финансов лизинг № 03796-001/16.05.2008 г. и споразумение от 26.04.2011 г., като дадени без основание; 5/ иск по чл. 88, ал. 1, предл. 2 ЗЗД за сумата 162 815,85 лв. - обезщетение за вреди, претърпени от ищеца поради разваляне на договор за финансов лизинг № 03796-001/16.05.2008 г. и споразумение от 26.04.2011 г. и инкорпорирания в договора предварителен договор за покупко-продажба. С решение № 261478 от 08.11.2021 г. първоинстанционният съд е допълнил горепосоченото решение като е отхвърлил и претенциите на „Строй Транс“ ЕООД срещу „Лизинг Финанс“ ЕАД за законна лихва върху всяка от главниците по предявените искове за период от датата на предявяване на иска (11.01.2018 г.) до окончателното изплащане на съответната сума.

В касационната жалба се излагат подробни оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и необоснованост. Твърди се и че е налице очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като законовите нарушения са толкова съществени, че неправилността може да бъде констатирана от съда „prima facie“, без необходимост от задълбочен анализ и съпоставка на изводите на въззивния съд с приложимия материален и процесуален закон.

Излагат се съображения за неправилност и необоснованост на решаващите изводи на въззивния съд, потвърдил и заключението на първоинстанционния съд относно липсата на предпоставки за разваляне на сключения договор за финансов лизинг. В допълнение се сочи, че въззивният съд е нарушил задължението си да се произнесе по защитните доводи и възражения на въззивника в тази връзка и дори не се е произнесъл по валидността на първоинстанционното решение. Твърди се, че изводите на съда за липса на предпоставки за развалянето на договора за финансов лизинг са неправилни. Посочва се, че изводът на съда, че за да бъде развален договорът развалящата страна следва да е изправна и да е изпълнила задълженията си, е толкова незаконосъобразен, че води до наличието на очевидна неправилност, като е в противоречие с разпоредбата на чл. 87, ал. 1 ЗЗД и съдебната практика по нейното приложение. С оглед на това касаторът счита за неправилни изводите на въззивния съд за отхвърлянето на всеки един от петте предявени в условията на евентуалност искове като изтъква, че са налице всички предпоставки за разваляне на договора за финансов лизинг. Във връзка с изложеното касаторът счита предявените от него искове за основателни, твърдейки, че е развалил процесния договор за финансов лизинг с предявяването на исковата молба пред първоинстанционния съд, поради неизпълнение на задължението на лизингодателя да предложи лизинговата вещ - багер CATERPILLER M318C, номер BCZ00329 за изкупуване след изтичането на срока му.

Оспорва се извода на съда, че с оглед преклудиращото действие на СПН на решението на ВОС, постановено по т.дело № 676/2017 г., влязло в законна сила на 26.06.2018 г. е установено между страните по настоящото дело, че лизингополучателят няма вземане на основание развален договор, поради неизпълнение на договорното задължение на лизингодателя да предостави за ползване процесния багер. Излагат се аргументи, че страните са обхванати от обективните предели на СПН единствено относно извода за валидността на правопораждащия факт и за съществуването и изискуемостта на паричното притезание, а именно - неплатени лизингови вноски, предвид че неизпълнението на задълженията на лизингодателя не е бил предмет на правния спор. Сочи се и че договорът за финансов лизинг, при който е уговорена опция в полза на лизингополучателя да изкупи индивидуална вещ в посочената си част представлява предварителен договор за покупко-продажба, който може да бъде обявен за окончателен чрез едностранно упражняване на потестативното право съгласно чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Твърди се, че единствената правна възможност за защита за лизингополучателя, когато не може да бъде упражнена опцията за изкупуване е чрез предявяване на иск за неоснователно обогатяване или за обезщетение за вреди за договорно изпълнение в случай, че ответното дружество не е изпълнило задълженията си по имлицитно съдържащия се в процесния договор предварителен такъв - да предостави за изкупуване лизинговата вещ поради факта, че същото не е придобило правото на собственост върху нея.

Иска се отмяна на обжалвания съдебен акт и постановяване на ново решение, с което изцяло да се уважат предявените искове, с оглед последователността на тяхното предявяване. При условията на евентуалност се иска отмяна на въззивното решение и връщане на делото за разглеждане от друг съдебен състав. Също при условията на евентуалност се иска прогласяване на нищожността на въззивното решение поради вътрешната противоречивост и неразбираемост на неговите мотиви, а по отношение на произнасянето по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД – обезсилване на решението като недопустимо и постановено по непредявен иск и постановяването същото да бъде разгледано отново от друг съдебен състав със задължителни указания относно произнасянето по предявения иск. Претендират се разноски за трите съдебни инстанции.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и по ал. 2 ГПК.

Поставят се следните въпроси, които според касатора са от значение за изхода на делото:

1/ „Лизингодателят по договор за финансов лизинг задължен ли е да придобие уговорената между страните по договора вещ, в кой момент следва да го стори?“

2/ „Неизпълнението на посоченото съществено задължение на лизингодателя представлява ли виновно неизпълнение на договора по смисъла на чл. 87 ЗЗД, даващо право на лизингополучателя да развали едностранно договора, респективно съдържащата се в него клауза за прехвърляне на собствеността, имаща характер на предварителен договор за покупко-продажба?“

По двата поставени въпроса се твърди наличие на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивния съдебен акт с решение № 65 от 23.05.2017 г. по т.д. № 904/2016 г. на Върховен касационен съд, 2-ро т.о., решение № 112 от 15.01.2015 г. по т.д. № 2936/2013 г. на Върховен касационен съд, решение № 156 от 30.11.2010 г. по т.д. № 69/2010 г. на Върховен касационен съд и решение № 16 от 09.05.2017 г. по т.д. № 50185/2016 г. на Върховен касационен съд, 1-во г.о.

3/ „Ако не изпълни задължението си да придобие вещта при сключване на договора за финансов лизинг, съобразно уговорките в последния, лизингодателят изпада ли във виновна невъзможност да изпълни и другото съществено свое задължение - да предостави възможност за изкупуване на лизинговата вещ?“

С оглед на третия въпрос се сочи, че не е налице произнасяне по него в практиката на ВКС, поради което произнасянето по него от касационния съд би допринесло с осигуряване на точно тълкуване при разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите - основание за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В условията на евентуалност се твърди наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради произнасянето на въззивния съд в противоречие с т. 1 от ППВС № 1 от 28.05.1979 г. за неоснователното обогатяване.

4/ „Представлява ли предпоставка за разваляне на договора изправността на страната, която иска неговото разваляне?“

По този въпрос касаторът се позовава на наличието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие със следната съдебна практика: решение № 128 от 11.10.2013 г. по т.д. № 1100/2012 г. на ВКС, решение № 151 от 09.12.2014 г. по т.д. № 1970/2013 г. на Върховен касационен съд, решение № 134 от 43089 /!?/ по т.д. № 405/405 /!?/ на 2-ро т.о., определение № 298 от 15.05.2018 г. по т. д. № 1965/2017 г. на Върховен касационен съд, 2-ро т.о., решение № 197 от 19.02.1997 г. по т.д. № 977/2009 г. на ВКС, V г.о. и решение № 129 от 09.07.2010 г. по т.д. № 977/2009 г. на ВКС, II т.о.

5/ „За да бъде възстановено даденото въз основа на неосъществено основание по чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, следва ли да е налице разваляне на договорна връзка или същото е приложимо и в хипотезата на заплатена цена по клауза, имаща характеристиките на предварителен договор за покупко-продажба, без да е необходимо развалянето на последния? В посочената хипотеза приложими ли са правилата на чл. 88, ал. 1 ЗЗД, касаещи обратното действие на развалянето или на възстановяване подлежи всичко заплатено във връзка с неосъщественото основание, независимо от това дали престацията е с продължително, периодично или еднократно изпълнение?“

По въпроса се сочи противоречие с т. 1 ППВС № 1 от 28. 05.1979 г. на ВС, решение № 1171 от 16.10.2008 г. по гр.д. № 5324/2007 г. на ВКС, 5 г.о., решение № 52 от 01.09.2015 г. по т.д. № 538/2014 г. на ВКС, 2 т.о., решение № 102 от 03.08.2010 г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 1066 от 26.11.2012 г. по ч.гр.д. № 561/2012 г. на ВКС - основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

6/ „Относимо ли е обстоятелството дали договорът е за периодично или еднократно изпълнение, касателно правото на развалящият да получи обезщетение за причинените му вреди от неизпълнението?“

Твърди се противоречие с Тълкувателно решение № 7 от 13.11.2014 г. по тълк.д. № 7/2013 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК, както и с решение № 792 от 12.01.2011 г. по гр.д. № 281/2010 г. на Върховен касационен съд - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

7/ „Ползва ли се със сила на пресъдено нещо относно факта на предаване на лизинговата вещ решение по иск за установяване съществуването на вземане за лизингови вноски, предявен от лизингодателя срещу лизингополучателя?“

Аргументира се противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и с Тълкувателно решение № 3/2016 на ОГТК на ВКС.

8/ „В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи ли даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания?“

Твърди противоречие с константната практика на ВКС, както и с Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

9/ „Длъжен ли е въззивният съд да изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните, като изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи, както и да извърши преценка на всички правно релевантни факти и обсъди всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, като посочи в мотивите си въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени?“

Посочва се противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 111/03.11.2015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т.о.

10/ „Представлява ли периодична престация задължението на лизингополучателя да прехвърли собствеността върху лизинговата вещ след изтичане на срока на договора?“

Като съдебна практика, на която се твърди, че въззивното решение противоречи се цитира: ТР № 3/2011 г. на ОСГТК, решение № 792 от 12.01.2011 г. по гр.д. № 281/2010 г. на ВКС, решение № 102 от 03.08.2010 г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 1066 от 26.11.2012 г. по ч.гр.д. № 561/2012 г. на ВКС, решение № 1171 от 16.10.2008 г. по гр.д. № 5324/2007 г. на ВКС, 5 г.о., решение № 52 от 01.09.2015 г. по т.д. № 538/2014 г. на ВКС, 2 т.о., решение № 239/2014 г., ВКС, IV г.о. и решение № 2482/1974 г. на ВКС, I г.о.

11/ „Доколкото лизингополучателят заплаща на предварително определени части изначално определената цена за изкупуване на вещта, при невъзможност да активира клаузата за изкупуване на вещта, поради виновното неизпълнение на лизингодателя на задължението му да придобие вещта и да я предостави за изкупуване, има ли право лизингополучателят да получи частта от заплатените вноски, отговаряща на определената в договора между страните цена на актива (покупна цена по т. 1 от ДФЛ)?“

12/ „Задължението на лизингодателя да прехвърли собствеността върху лизинговата вещ при настъпването на определени в договора за финансов лизинг условия представлява ли такова с еднократно изпълнение и при неговото неизпълнение какъв е редът за защита на лизингополучателя, по който може да претендира възстановяване на заплатените части от лизинговите вноски, съответстващи на цената на актива и заплатени с цел неговото откупуване след изтичане срока на договора?“

С оглед на единадесети и дванадесети въпрос се твърди, че са от значение за развитие на правото и правилното прилагане на закона съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

13/ „При установени пороци на изготвения от първоинстанционния съд доклад относно разпределението на доказателствената тежест и правнорелевантните факти по делото, налице ли е основание за допускане на нови доказателства пред въззивна инстанция?“

По този въпрос се сочи противоречие с решение № 63 от 05.04.2013 г. по гр.д. № 558/2012 г. на ВКС, решение № 131 от 09.04.2014 г. по гр.д. № 6193/2013 г. на ВКС, решение № 32 от 10.03.2016 г. по гр. д. № 4741/2015 г. на ВКС, 2-ро г.о. и задължителните постановки на т. 3 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК - основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Като допълнително основание за допускане на касационното обжалване в самата касационна жалба се посочва и очевидната неправилност на атакувания съдебен акт, съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК по подробни аргументи, част от които са възпроизведени и по-горе.

В изложението по чл. 280, ал.1 ГПК, както и в касационната жалба, касаторът прави искане за отправяне на преюдициално запитване на основание чл. 267 „Б“, пар. II от Договора за функционирането на ЕС по следните формулирани от него въпроси:

1.1. „Гарантирането и защитата на правото на равенство пред закона по чл. 20 от ХОПЕС и правото на ефективни средства за защита по чл. 47 от ХОПЕС налагат ли тълкуване на разпоредбата на чл. 9 от Директива 2011/7/ЕС на ЕП в смисъл, че законодателят в държавата - членка следва да предвиди еквивалентни разпоредби, с които да гарантира насрещното задължение на продавача, запазващ собствеността си до заплащане на последната вноска, респективно при неизпълнение на задължението му да закупи вещта и да запази нейната собственост в рамките на действието на договора, насрещната страна - купувач по бъдещия окончателен договор да може да го прекрати едностранно и да получи обратно всички суми заплатени във връзка с придобиването на вещта, чиято стойност е изначално определена между страните?“

1.2. „Тълкуването на разпоредбата на чл. 17 от ХОПЕС във вр. с чл. 9 от Директива 2011/7/ЕС на ЕП и на Съвета налага ли извод, че при сключен договор за финансов лизинг между две търговски дружества, при който е уговорена възможността на лизингополучателя да изкупи вещта след изтичане на срока на договора, във вътрешното законодателства следва да е предвидена възможност в случай, че лизингодателят не е изпълнил задължението си да закупи вещта, да запази нейната собственост до последната вноска, и да я предостави за изкупуване, насрещната страна /лизингополучателят/ да може да развали договора и да иска връщане на заплатени по него суми, съответстващи на уговорената между страните стойност на актива в размер на 84 799,89 евро, предварително изплатена към момента на развалянето?“

1.3. „Тълкуването на цитираните разпоредби налага ли извод, че неизпълнението на лизингодателя да придобие при сключване на договора и да запази собствеността върху лизинговата вещ до момента на възникване на правото на лизингополучателя да я закупи, представлява съществено неизпълнение, достатъчно за лизингополучателя, заплатил по договора стойност, надхвърляща тази на актива от 84 799,89 евро да развали едностранно договора, въпреки че не е изплатил всички вноски по договора с оглед факта, че неизпълнението на лизингодателя е настъпило още при сключване на договора и е продължило и след момента на отправяне на поканата за изпълнение с исковата молба, образувала съдебното производство?“

1.4. „Заложеният смисъл а разпоредбата на чл. 47 от ХОПЕС във вр. с чл. 9 от Директива 2011/7/ЕС на ЕП и на Съвета налага ли извод, че не допускат тълкуване на разпоредбата на чл. 88, ал. 1 от ЗЗД от вътрешното право на Република България, приложима по отношение на договори с периодично изпълнение, извършено в смисъл, че дори и да се установи неизпълнение от лизингодателя и договорът за финансов лизинг да бъде развален, лизингополучателят няма право да получи заплатените от него 84 799,89 евро за закупуване на вещта след изтичане на срока на договора, като се съобрази факта, че насрещните задължения, заради неизпълнението на които договорът е развален са с еднократно изпълнение, а именно - лизингодателят да придобие вещта, да запази собствеността й и да осигури възможността същата да бъде изкупена от лизингодателя, в чиято полза е учредено право на изкупуване? Подобно тълкуване би ли лишило лизингополучателя от ефективни средства за защита на имущественото му право, като го постави в невъзможност да получи заплатената на вноски цена на вещта, въпреки че същата не е била придобита от лизингодателя и е лишен от възможност да я изкупи съобразно уговорките в договора между тях?“

1.5. „Тълкуването на разпоредбите на чл. 17 и чл. 47 от ХОПЕС във вр. с чл. 9 от Директива 2011/7/ЕС на ЕП и на Съвета налагат ли извод, че не допускат прилагане по аналогия на разпоредбата на чл. 88, ал. 1 от ЗЗД, ограничаваща възможността на лизингодателя да получи връщане на заплатените лизингови вноски, към които е калкулирана и цената за придобиване на актива и към хипотези, в които сумите се претендират на основание, в чийто правопораждащ факт не е включено разваляне на договора? Подобно тълкуване би ли лишило лизингополучателя от ефективни средства за защита на имущественото му право, като го постави в невъзможност да получи заплатената на вноски цена на вещта, въпреки, че същата не е била придобита от лизингодателя и лишен от възможност да я изкупи съобразно уговорките в договора между тях?“

2. „Ефективна по смисъла на съображение 8 от Регламент (ЕО) № 1206/2001 на Съвета от 28 май 2001 година относно сътрудничеството между съдилища на държавите-членки при събирането на доказателства по граждански или търговски дела ли е съдебна процедура, при която получените по реда на регламента релевантни доказателства не са обсъдени и от двете съдебни инстанции по същество по делото, а са напълно игнорирани?“

3. „Тълкуването на чл. 47 от ХОПЕС във вр. със съображение 8 от Регламент (ЕО) № 1206/2001 на Съвета от 28 май 2001 година налага ли извод, че правото на справедлив съдебен процес включва обсъждането в решението по същество на спора на допустимите и относими доказателства, получени чрез осъществено съдебно сътрудничество по реда на регламента?“

4. „В този смисъл пропускът от двете съдебни инстанции по същество на спора да обсъдят относимите и допустими доказателства, получени по посочения ред ограничава ли правото на справедлив съдебен процес на страната по чл. 47 от ХОПЕС, по чието искане са събрани доказателствата, респективно лишава ли го от ефективни средства за защита по смисъла на първия параграф от цитираната разпоредба?“

Ответникът по касация „Лизинг Финанс“ ЕАД /с предишно наименование „Пиреос лизинг България“ АД/ в депозиран писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, счита направеното искане за отправяне на преюдициално запитване за неоснователно.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК.

За да постанови обжалвания съдебен акт, Софийски апелативен съд се е позовал на чл. 342, ал. 3 ТЗ, съгласно който лизингополучателят може да придобие вещта по време на договора или след изтичане на срока му, като е уточнил, че това е само една правна възможност, предвидена от законодателя. Съдът е приел, че в действителност е уговорено задължение за всяка от страните по договора, съгласно чл. 14, т. 51- чл. 54 от общите условия към него за сключване на договор за прехвърляне правото на собственост върху багера, но също така е поставено условието да бъдат изплатени всички парични задължения на ищеца - лизингополучател по този договор, като според съда това условие не е изпълнено.

Въззивният съд напълно е споделил изводите на първоинстанционния съд за формирана СПН по отношение на предоставяне на лизинговата вещ и плащането на част от лизинговите вноски предвид факта, че с решение от 24.02.2017 г. ВРС е приел за установено, че „Стой транс“ ЕООД и Ю. Й. дължат солидарно на „Лизинг Финанс“ ЕАД суми по договори за лизинг 3796-001/16.05.2008 г. и 4236-001/11.07.2008 г., като със същото решение са отхвърлени частични искове от „Строй транс“ ЕООД, предявени във връзка с договор за лизинг 3796-001/16.05.2008 г. Така постановеното решение е потвърдено с решение от 26.10.2017 г. по в.т.д. № 676/2017 г. на ВОС, недопуснато до касационно обжалване с определение № 340 от 26.06.2018 г. по т.д. № 693/2018 г. на ВКС, ТК, I ТО. С оглед на факта, че под обективни предели на СПН се разбира предметът, за който СПН важи, т.е. материалното право по което съдът се е произнесъл с решението, като го е потвърдил или отрекъл, въззивният съд е направил извода, че когато предметът на решението съвпада с предмета на делото, със СПН се установява съществуването или несъществуването на твърдяното или отричаното спорно материално право с белезите, които го индивидуализират - юридически факт от който произтича, съдържание, субекти и правно естество. В конкретния случай въззивният съд е счел, че между страните следва да се приеме за установено, че в периода до 26.09.2017 г. е била налице валидна облигационна връзка между страните по силата на договор за финансов лизинг от 16.05.2008 г. и споразумение от 26.04.2011 г. и че за лизингополучателя не е съществувало вземане на основание развален договор поради неизпълнение на задължението на лизингодателя да предостави за ползване процесния багер. В случая съдът е заключил, че СПН на решението обхваща отхвърлянето на предявените насрещни искове от лизингополучателя по чл. 55 ЗЗД с основание разваляне на облигационната връзка между страните поради неизпълнение на задължение на лизингополучателя в производството, в което е била установена дължимостта на вземания на лизингодателя, представляващи неизплатени лизингови вноски по реда на чл. 422 ГПК. Според съда меродавният момент, към който СПН установява, че спорното право съществува или не съществува е денят, когато са приключили устните състезания пред ВОС - 26.09.2017 г., тъй като /решението/ трябва да фиксира и отрази със СПН това правно положение, което съществува между страните, като се вземат предвид фактите, релевантни за спора, настъпили след предявяване на иска до момента, когато те могат да бъдат съдебно предявени, а именно - приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция. Съдът е допълнил, че СПН на решението установява правното положение между страните, но не е в състояние да осуети неговото развитие. Въззивният състав се е позовал на твърденията в настоящото производство, че облигационната връзка между страните е била развалена с депозиране на исковата молба на 11.01.2018 г. - факт, възникнал след приключване на устните състезания в приключилото производство, както е направил извода, че се цели ново установяване, което се търси с новия иск и се отнася до следващ период от съществуването на правото, а не до този предходен етап, за който важи СПН.

В изложената насока въззивният съд е счел изводите на първоинстанционния съд относно липсата на предпоставките за разваляне на сключения договор за финансов лизинг за правилни и обосновани. Отчел е правната характеристика на договора за финансов лизинг, при който за разлика от оперативния лизинг размерът на лизинговото възнаграждение /общата стойност на лизинговите вноски/ е калкулирано по такъв начин, че покрива първоначалната стойност на актива /вещта/, разноските на лизингодателя и неговата печалба, както и правния принцип, съгласно който развалянето на договора е крайна мярка, към която се пристъпва, след като се изчерпят възможностите за неговото изпълнение.

Съдът е отбелязал, че с оглед договора за финансов лизинг в случая е налице зависимост между насрещните задължения на страните, т.е. основание за изпълнение на задължението на едната страна е изпълнението на задължението на другата страна. С оглед основното оплакване на лизингополучателя, претендиращ разваляне на договора за лизинг поради неизпълнение на задължението на лизингодателя да предложи за изкупуване правото на собственост върху процесния багер съдът е заключил, че той /лизингополучателят „Строй транс“ ЕООД/ не е изпълнил задълженията си по лизинговия договор. Този извод съдът е направил въз основа на съдържанието на горепосочените съдебни решения, с които е установено, че последната платена лизингова вноска е била от 12.04.2012 г., т.е. не са били заплатени лизинговите вноски съгласно раздел II от споразумението. Съдът се е позовал на чл. 20.3 от общите условия на договора за финансов лизинг, съгласно който задължението да предложи за изкупуване лизинговата вещ за лизингодателя възниква при изплащане на всички лизингови вноски, уговорени между страните. С оглед на гореизложеното съдът е обобщил, че облигационната връзка между страните е породила задължения и за двете от тях, изисквайки едновременно изпълнение на тези насрещни задължения. Съдът е направил извода, че в случая не е налице неизпълнение на договорното задължение на лизингодателя да предложи за изкупуване лизинговата вещ предвид на това, че не са били изпълнени задълженията на лизингодателя за заплати цената по договора.

На следващо място въззивният съд е изтъкнал, че договорът за лизинг е типичен договор с периодично изпълнение. Поради това и на основание чл. 88, ал. 1, изр. 1 ЗЗД съдът е приел, че развалянето му няма обратно действие, като разменените до развалянето престации не се явяват платени без основание. Съдът се е аргументирал с факта, че правното основание за плащането им е бил валидният към този момент договор, като в периода, в който лизингополучателят е плащал вноските по договора, му е била предоставяна уговорената в договора престация от страна на лизингодателя да ползва безпрепятствено вещта. С оглед на това според съда сумите са получени в изпълнение на действащия към този момент договор за лизинг, а плащанията са отчетени при определянето на остатъчния непогасен дълг, както е установено от експертните заключения. Съдът отново е акцентирал върху факта, че срещу плащането им за лизингодателя не е възникнало задължение да прехвърли собствеността, доколкото подобно задължение възниква само при пълното изплащане на всички дължими суми по договора, покриващи изцяло общо договорената лизингова цена на актива като съвкупност. С оглед на това съдът е подчертал, че дори да се приеме, че процесният договор за лизинг е бил развален с депозиране на исковата молба, то така предявеният иск за вреди в резултат на развалянето би бил неоснователен поради изложените съображения.

Въззивният съд е разгледал и оплакването на лизингополучателя, че не е било осигурено ползването на лизинговата вещ, поради което лизингодателят дължи връщането на полученото по договора. С оглед на това оплакване съдът е заключил, че такова разграничение и тълкуване в конкретния случай не може да се направи, тъй като договорът за лизинг е породил целените правни последици с постигането на съгласие между страните - заплащане на първоначална вноска и такса за обслужване от лизингополучателя, лизингодателят е изпълнил задължението си да придобие предварително избраната от лизингополучателя вещ /договор за покупко-продажба от 12.05.2008 г., сключен между „К. Кар-2007“ ЕООД като продавач и „Пиреос лизинг България“ ЕАД като купувач, с предмет: багер CATERPILLER M318C, номер ВСZ00329/. Съдът се е позовал на обхвата на СПН на предходното решение между страните, съгласно което е прието за установено, че за периода от 05.2008 г. до 26.09.2017 г. процесният багер е бил предоставен на лизингополучателя в изпълнение на задълженията на лизингодателя. Изложено е и че по аргумент от чл. 5 от Общите условия към договора за финансов лизинг следва да се приеме, че след като лизингополучателят е започнал за заплаща лизинговите вноски, от това следва, че лизингодателят му е предал процесната лизингова вещ. Посочено е, че макар и от събраните доказателства да е установено, че процесният багер е бил във фактическото държане на трето лице, различно от лизингополучателя, горното не означава, че лизингодателят не разполага с възможността да изпълни задължението си, като го предложи за изкупуване при цялостното изплащането на лизинговите вноски по сключения договор.

Въззивният съд е приел за несъстоятелно оплакването, че първоинстанционният съд не е изпълнил задълженията си по чл. 146 ГПК, като не е разпределил правилно доказателствената тежест и не е указал за кои факти страните не сочат доказателства, като е посочил и че отделно от това във въззивната жалбата липсват оплаквания, че поради твърдяните нарушения делото е останало неизяснено от фактическа страна. Посочено е също, че с определение от 26.09.2019 г. първоинстанционният съд е допуснал изменение на доклада и е указал на ответното дружество, че в негова тежест е да докаже изпълнение на задължението му да предаде лизинговата вещ. Според въззивния състав и във формулираното оплакване във въззивната жалба по отношение на разпределението на доказателствената тежест не е конкретно посочено за кое обстоятелство /обстоятелства/ съдът не е разпределил правилно доказателствената тежест или не е указал на страните, че не сочат доказателства.

Въззивният състав е намерил за неоснователно и твърдението, че първоинстанционният съд е нарушил принципа на диспозитивно начало, като се е произнесъл по непредявен иск по чл. 55, ал. 1, пред. 1 ЗЗД за сумата от 171 108,55 лева, представляваща стойността на заплатените лизингови вноски, с която сума като дадена без основание ответното дружество се е обогатило за сметка на ищцовото дружество, което е обедняло, поради неизпълнение на задължението на ответника да предостави лизинговата вещ за ползване и да сключи договор за прехвърляне на собствеността на вещта, в резултат на което договорът е развален. Посочено е, че с определение № 2406 от 30.07.2018 г., постановено по гр. дело № 2398/2018г. на Апелативен съд - София е отменено разпореждане № 2870 от 22.01.2018 г., постановено по търг. дело № 56/2018 г. с което е върната исковата молба на „Строй Транс“ ЕООД в частта, с която са предявени искове, квалифицирани от ищеца по чл. 57, ал. 2 и чл. 59 ЗЗД. В мотивите съставът на Апелативен съд - София пространно е изложил съображения, че доколкото ищецът извежда претенцията си за заплащане на сума, с която ответникът се е обогатил за сметка на обедняването на ищеца с липса на основание за даването й, предвид субсидиарността на иска по чл. 59 ЗЗД, правното основание на така посочената претенция следва да се квалифицира по чл. 55, ал. 1, предл. 1, а не по чл. 59 ЗЗД, както ищецът е посочил в уточняваща искова молба. По изложените съображения според въззивния състав първоинстанционният съд не се е произнесъл със свръхпетитум и решението в тази му част, не следва да бъде обезсилено като недопустимо.

По отношение на предявените искове въззивният съд е стигнал до следните правни изводи:

По иска по чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, с който се претендира връщане за сумата от 171 108,55 лв., представляваща дадените по договор за лизинг 03796-001/16.05.2008 г. и споразумение от 26.04.2011 г. лизингови вноски, такси и лихви поради даването им на неосъществено основание - несключване на договор за прехвърляне на собствеността върху лизинговата вещ, съдът е приел следното: по делото е установено, че към момента на даването е имало валидно основание за имущественото разместване, но се твърди, че престацията е извършена с оглед на очаквано в бъдеще основание, което обаче не е могло да бъде осъществено /ППВС № 1/1979 г., т. 1/. Според съда в настоящия казус заплащането на лизинговите вноски от лизингополучателя, респективно получаването на сумата не е било на основание именно на очаквано бъдещо изпълнение на задължение на лизингодателя да прехвърли собствеността върху лизинговата вещ. Основанието на което са дадени сумите като лизингови вноски е било осъществено - сключен е бил договор за финансов лизинг, по силата на който е била придобита лизингова вещ, която е била предоставена за ползване на лизингополучателя.

По иска по чл. 55, ал. 1, т. 3 ЗЗД, с който се претендира връщане на сумата от 171 108,55 лв. като платена на отпаднало основание - поради разваляне на договора за финансов лизинг и инкорпорирания в него предварителен договор за покупко-продажба в резултат на виновно неизпълнение на задължението на лизингодателя да предложи и осигури за изкупуване лизинговата вещ, което е станало невъзможно поради отчуждаването й съдът е отбелязал, че доколкото по делото е установено, че в полза на лизингополучателя не е възникнало правото да развали процесния договор, изменен със споразумение от 26.04.2011 г., то следва заключението, че основанието не е отпаднало. Съдът отново е подчертал, че дори да бъде прието, че процесният договор е бил развален с депозирането на исковата молба пред първоинстанционния съд, то дадените до развалянето престации не се явяват платени без основание, с оглед на факта, че срещу тях е било предоставено ползването на вещта от страна на лизингодателя.

По иска по чл. 57, ал. 2 ЗЗД, с който се претендира сумата от 171 108,55 лева като действителната стойност или получена цена за продадения от ответника багер на трето лице, въпреки уговореното задължение за лизингодателя да прехвърли собствеността върху същия на лизингополучателя съдът е отбелязал, че правното средство за възстановяване на положението отпреди неоснователното имуществено разместване е разпоредбата на чл. 57, ал. 2 ЗЗД. Според въззивния състав: приложимостта на разпоредбата произтича от приложението й като общо реституционно правило, намиращо приложение във всички случаи, при които пряката реституция е невъзможна; отнасянето му към различните случаи следва да държи сметка за вида на сделката, довела до задължение за реституция, за предмета на получената имуществена облага, за причините, поради които полученото е без основание и за добросъвестността или недобросъвестността на отговорното по чл. 57, ал. 2 ЗЗД лице; хипотезата предвижда, че ако получателят на вещта я е отчуждил или изразходвал, след като е узнал, че я държи без основание, той дължи действителната й стойност, която се определя към момента на получаване на вещта (решение № 478/20.06.2013 г. по гр. д. № 1714/11 г., ГК, IV г. о. на ВКС). Съдът е посочил, че разпоредбата е изведена самостоятелно в закона при уредбата на института за неоснователно обогатяване и предпоставка за приложението й е разпореждане с имущество на ищеца, което подлежи на връщане, като равностойността му се дължи в случаите, в които се установи, че е невъзможно реалното връщане на вещта. За да се приложи нормата се изисква да не е налице друго основание вещта да се намира у ответника. С оглед на гореизложеното въззивният съд е приел, че по делото не е доказано по несъмнен начин нито че процесният багер е бил върнат на /явно „от“ – обратното няма смисъл – бел. на докладчика в касационната инстанция/ лизингополучателя, след като му е бил предоставен в изпълнение на задължението на лизингодателя по договора за финансов лизинг от 16.05.2008 г., нито че същият е бил отчужден. Така мотивиран, съдът е счел предявената претенция за неоснователна.

По иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, с който се претендира стойността на заплатените лизингови вноски в размер на 171 108,55 лв., с които ответникът се е обогатил за сметка на ищеца, поради неизпълнение на задължението на ответното дружество - лизингодател да предостави лизинговата вещ за ползване и да сключи договор за прехвърляне на собствеността на вещта, в резултат на което договорът е бил развален, съдът е изложил следното: Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ППВС № 1/28.05.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт, а в случаите на унищожаемост - когато предаването е станало след прогласяване на унищожаемостта. Основанието по смисъла на чл. 55, ал. 1 ЗЗД се тълкува от правната теория и съдебната практика като наличие на валиден юридически факт, който да оправдае получаването, респ. обогатяването. Липсата на основание е общ елемент за всички състави на неоснователното обогатяване. В случая съдът е приел за доказано по делото, че лизинговите вноски са заплащани на основание договор за лизинг. Според съда не са наведени твърдения по отношение на действителността на договора, нито е доказано по делото, че същият е бил развален. С оглед на това съдът е счел исковата претенция е неоснователна.

По иска по чл. 88, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, с който се претендират вреди, претърпени от ищеца поради разваляне на договора за финансов лизинг и инкорпорирания с него предварителен договор за покупко-продажба съдът е приел, че: По делото не е доказано, че ищецът е развалил договора за финансов лизинг с исковата молба, с оглед на което съдът е заключил, че не са налице вреди, които да бъдат обезщетени, поради което и така предявеният иск е недоказан и неоснователен. Съдът се е позовал и на посочено по-горе, съгласно което, дори да бъде прието, че договорът за финансов лизинг е развален, то развалянето няма обратно действие и дадените престации не са платени без основание, а напротив - са платени срещу предоставяне на лизинговата вещ.

Така приетото от въззивния съд досежно неоснователността на предявените искове е обусловило и извод за неоснователност на искането за заплащане на лихви върху сумите по претендираните главници, което е отхвърлено с постановеното от първоинстанционния съд допълнително решение.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Въззивното решение не е нищожно. Видно от само частично възпроизведеното и в настоящите мотиви негово съдържание, не е налице претендираната от касатора вътрешна противоречивост и неразбираемост на неговите мотиви до степен, обуславяща пълната му неразбираемост, респ. – нищожност.

Решението не е вероятно недопустимо в частта му по иска по чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, както това се поддържа от касатора /тук явно се има предвид иска по предл. първо от същия законов текст, доколкото оплакванията на касатора в жалбата му са срещу тази правна квалификация, дадена от инстанциите по същество на иск, за който касаторът твърди, че е по чл. 59 от ЗЗД. Оплаквания, свързани с произнасяне по непредявен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД не са налице нито във въззивната, нито в касационната жалба, напротив – заявява се, че такъв иск е предявен и неправилно е отхвърлен като неоснователен./ Правната квалификация на иска се определя от съда и в случая изложеното в исковата молба, като единство от твърдения относно фактите, на които искът се основава и искане /петитум/ - чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ГПК, е преценявано двукратно – веднъж по реда на инстанционния контрол по частна жалба срещу разпореждане на първоинстанционния съд за връщане на исковата молба в частта й по исковете по чл. 57, ал. 2 и чл. 59 от ЗЗД и впоследствие при произнасяне от инстанциите по съществото на спора, което произнасяне в случая с оглед изявленията и исканията на ищеца е по предявения, а не по непредявен иск. За пълнота на изложението следва да се посочи, че противно на изложеното в касационната жалба, твърденията на ищеца в първоначалната му искова молба и в уточняващата я такава са за липса на правно основание за осъщественото имуществено разместване /исковата молба/, съответно – че сумата предмет на исковата претенция се иска като заплатена при липса на основание /уточняващата молба/.

Решението не е очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В конкретния процесен случай настоящият касационен състав намира, че от съдържанието на въззивното решение - диспозитив и мотиви не се установява същото да разкрива белезите на очевидната неправилност като основание за допускане на касационното му обжалване в смисъла, изложен непосредствено по-горе. Подробните оплаквания на касатора в изложената насока са относими към правилността на решението, схващана обаче като основание за касирането му по чл. 281, т. 3 от ГПК, която не може да бъде преценявана в настоящото производство по чл. 288 от ГПК с предмет проверка само наличието или липса на основание за допускане на касационно обжалване, а само в евентуално последващо такова допускане производство по чл. 290 от ГПК. Поради изложеното въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване и на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. За да бъде въобще преценявано наличието на същите, по делото касаторът следва да формулира въпрос или въпроси, съставляващи годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., главното съдържание на които задължителни за съдилищата разрешения е възпроизведено по-горе в настоящите мотиви и в случая част от поставените от касатора въпроси не съставляват такова основание.

Първите три въпроса на касатора са несъответни на изводите на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция и обективирани в мотивите към обжалваното му решение. Въззивният съд никъде в мотивите си не е формирал извод, че лизингодателят по договор за финансов лизинг не е задължен да придобие уговорената между страните по договора вещ, нито пък че неизпълнението на това му задължение не съставлява виновно неизпълнение, даващо право на лизингополучателя да развали едностранно договора, респективно съдържащата се в него клауза за прехвърляне на собствеността, имаща характер на предварителен договор за покупко-продажба или пък че непридобиването на вещта не води до виновна невъзможност за предоставяне възможност за изкупуването й. Изводите на съда в съответната им част са основани на зачитането от инстанциите по съществото на спора, на преклудиращото действие на СПН на решението по предходното дело между страните по отношение на твърденията на ищеца в насока на това, че за лизингополучателя съществува вземане на основание развален договор поради неизпълнение на задължението на лизингодателя да предостави за ползване процесния багер, съответно – и да го придобие преди това. Освен това видно от действителното съдържание на мотивите на въззивния съд, неколкократно в същите съдът е изложил и обосновал и обратен на предпоставяния от въпросите и обосновката им извод, а именно – че лизингодателят е придобил вещта предмет на договора и я е предоставил на лизингополучателя, както и че дори и да е налице неизпълнение на задължението на лизингодателя да предложи прехвърляне на собствеността върху вещта, същото произтича не от друго, а от неизпълнение на насрещните задължения по договора на лизингополучателя. Според съда с оглед характеристиките на договора и взаимната зависимост между насрещните задължения на страните, при която основание за изпълнение на задължението на едната страна е изпълнението на задължението на другата страна, право на лизингополучателя да придобие собствеността върху лизинговата вещ възниква само в случай на изпълнение на собствените му задължения по договора, но не и в противен случай.

Четвъртият въпрос на първо място е несъответен на действителното съдържание на мотивите на въззивния съд към обжалваното решение – в същите не е обективиран предпоставяният от въпроса и обосновката му извод, че въобще за да възникне правото на страната да развали договора, същата следва да е изправна. Изводите на съда в изложената насока са в по-тесен смисъл и са основани на спецификата на конкретната облигационна връзка между страните. При това съдът от една страна е приел, че изправността на лизингополучателя е необходима, за да възникне въобще правото му да придобие вещта /на което конкретно право съответства насрещното задължение на лизингодателя да му я прехвърли, неизпълнението пък на което се изтъква като основание за развалянето/, а от друга – че в случая, с оглед характера на облигационната връзка между страните, пораждаща задължения и за двете от тях и изисквайки едновременно изпълнение на тези насрещни задължения, при конкретните условия на договора в случая въобще не е налице неизпълнение на договорното задължение на лизингодателя да предложи за изкупуване лизинговата вещ предвид на това, че не са били изпълнени задълженията на лизингодателя за заплати цената по договора. На следващо място отговорът на същия въпрос не е обусловил самостоятелно изхода на делото във въззивната инстанция – както по отношение на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, така и по този по чл. 88, ал. 1 от с.з. са изложени допълнителни мотиви в насока на това, че дори и /евентуално/ да се приеме, че процесният договор за лизинг е бил развален с депозиране на исковата молба, то така предявените искове за връщане на даденото или за обезщетяването за вреди в резултат на развалянето, отново биха били неоснователни по други, изложени на съответните места в мотивите на съда съображения.

Изложеното се отнася и до въпросите пети, шести, седми и от десети до дванадесети. По отношение на петия, шестия и от десетия до дванадесетия въпроси, действителните изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция в тази им част обективират приемането, че заплащането на лизинговите вноски от лизингополучателя, респективно получаването на сумата не е било на основание именно на очаквано бъдещо изпълнение на задължение на лизингодателя да прехвърли собствеността върху лизинговата вещ, а основанието на което са дадени сумите като лизингови вноски е било осъществено - сключен е бил договор за финансов лизинг, по силата на който е била придобита лизингова вещ, която е била предоставена за ползване на лизингополучателя. Относно седмия въпрос – изводите на съда в относимата им част са основани не само на уважаването с влязлото в сила решение по предходното дело между страните, на иска за установяване съществуването на вземане за лизингови вноски, предявен от лизингодателя срещу лизингополучателя, но и /в по-голяма степен/ на отхвърлянето със същото влязло в сила решение на частичните кондикционни искове на лизингополучателя срещу лизингодателя, основани на твърдения за разваляне на процесния договор от страна на лизингополучателя, което е мотивирало въззивният съд да приеме, че в периода до 26.09.2017 г. е била налице валидна облигационна връзка между страните по силата на договор за финансов лизинг от 16.05.2008 г. и споразумение от 26.04.2011 г. и че за лизингополучателя не е съществувало вземане на основание развален договор поради неизпълнение на задължението на лизингодателя да предостави за ползване процесния багер. Съдът е заключил, че СПН на решението обхваща отхвърлянето на предявените насрещни искове от лизингополучателя по чл. 55 ЗЗД с основание разваляне на облигационната връзка между страните поради неизпълнение на задължение на лизингополучателя в производството, в което е била установена дължимостта на вземания на лизингодателя, представляващи неизплатени лизингови вноски по реда на чл. 422 ГПК.

Отговорът на десетия въпрос не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, доколкото съдът никъде в мотивите си не е приемал, че визираното във въпроса задължение на лизингополучателя представлява периодична престация. С оглед приетото от съда, че лизингодателят всъщност е придобил вещта – предмет на договора, същото се отнася и до единадесетия въпрос. Освен вече изложеното по отношение на останалите въпроси от тази група, единадесетият въпрос е относим към правилността на решението, като основание за касирането му по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не към наличието или не на основания за допускане на касационното му обжалване. Дванадесетият въпрос е хипотетичен и не разкрива конкретна връзка с която и да било част от мотивите към въззивното решение. В допълнение - по отношение на единадесетия и дванадесетия въпроси не е налице и претендираният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото в случая не са налице условията за прилагането му, установени по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Допълнителен аргумент в насока на това, че тази група въпроси не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване е вече изтъкнатото обстоятелство, че същите не са обусловили самостоятелно изхода на делото във въззивната инстанция – на две места в мотивите си съдът е подчертал, че дори да се приеме, че процесният договор за лизинг е бил развален с депозиране на исковата молба, то така предявеният искове основани на развалянето му също биха били неоснователни поради изложените от съда и други съображения.

Процесуалните осми и девети въпроси са правни и отговорите им са от естество да обусловят изхода на всеки правен спор, разрешаван със средствата на гражданския процес, като относими към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда /включително и на въззивния съд, като такъв по съществото на спора/ да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда.

По отношение на същите не е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Относно задължението на съда, включително и на въззивния такъв като инстанция по съществото на спора да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си и да мотивира актовете си - особено тези, приключващи производството в съответната инстанция е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата, съдебна практика. Според същата, обективирана в т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., доразвиващото го № 7/27. 12. 1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година и формирана въз основа на тях казуална практика на касационната съдебна инстанция, обективирана примерно, но не само в определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр.д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г.о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о., изискването към съда да обсъди непременно всички твърдения и възражения на страните и подкрепящите ги доказателства, не следва да се абсолютизира, особено по дела с голяма фактическа и правна сложност. Това задължение на съда следва да е изпълнено в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото и подкрепящите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите му по съществото на спора и в настоящия случай, с оглед действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение, само частично възпроизведени и в настоящите мотиви, касационният състав намира, че същото не разкрива претендираното от касатора противоречие с практиката на ВКС по поставените от касатора процесуалноправни въпроси. В подробните мотиви на въззивния съд в достатъчна степен за изясняване действителната воля на въззивния състав и за проверка на изводите му досежно спорните по делото факти и тяхното правно значение, са обсъдени и отразени както твърденията и възраженията на страните, така и подкрепящите или оборващи ги доказателства, поради което по тези въпроси на касатора касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне. В допълнение следва да се посочи, че свързвани със съответстващите им оплаквания в касационната жалба, визираните във въпросите като неизпълнени задължения на въззивния съд, дори и твърденията на касатора във връзка с тях да бъдат споделени, не са от естество да повлияят на изхода на делото, като свързани с неустановяване според касатора, на придобиването на собствеността върху вещта – предмет на договора от страна на ответника – лизингодател, доколкото изводите на съда в изложената насока, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, са базирани изцяло на СПН на предходното, постановено между страните решение.

Тринадесетият въпрос не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Свързаните с въпроса конкретни оплаквания на касатора са нарочно обсъдени от въззивния съд в решението му и са счетени за неоснователни, при което твърденията на касатора в изложената насока си остават негови правни твърдения, обслужващи защитните му тези по делото, но несподелени от съда. При изложеното не се установява предпоставяното от въпроса – да са установени пороци на изготвения от първоинстанционния съд доклад относно разпределението на доказателствената тежест и правнорелевантните факти по делото като основание за допускане на нови доказателства пред въззивна инстанция.

Поради недопускането на касационен контрол на атакуваното въззивно решение неоснователно е и заявеното от касатора искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския Съюз. Произнасянето по това искане е част от самото касационно производство и следователно предполага допуснато касационно обжалване. Само в рамките на това производство Върховен касационен съд може да обсъжда релевираните в касационната жалба оплаквания, във връзка с които е и искането по чл. 629 ГПК и съответно да преценява наличието на предпоставките на чл. 628 ГПК, т.е. доколко тълкуването на дадена разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение