Определение № 410 от 23.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4524/2017 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано по касационната жалба вх. Nо 24616 / 31.08.2017 год. на И. А. Т. от [населено място] заявена през процесуалния представител адв. Б. Х. АК В. срещу въззивно Решение Nо 1287 от 26.07.2017 година, постановено по гр. възз.д. Nо 674/2017 год. на ОС-Варна, постановено по спор по чл.54, ал.2 ЗКИР и по касационната жалба вх. Nо 25337/12.09.2017 год. на Е. П. Т. от [населено място], заявена чрез адв.А. Т.- САК срещу посочения съдебен акт на ОС-Варна. С посоченото решение, окръжният съд в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е потвърдил Решение № 4919 от 22.12.2016 г., постановено по гр.д.№ 12570 по описа за 2015 г. на Районен съд – Варна, тридесет и пети състав, с което е прието за установено в отношенията между страните по иска на А. В. Ц. срещу Е. П. Т. и И. А. Т., че към 14.10.2008 г. /датата на издаване на заповед № РД – 18 – 92 от 14.10.2008 г., с която е одобрена кадастралната карта на [населено място]/, А. Ц. е собственик на реална част с площ от 2 кв.м, повдигната и оградена в виолетов цвят на скицата на вещото лице на л.162 от първоинстанционното дело, която приподписана от съда съставлява неразделна част от решението, при граници: север – имот № 10135.2723.595, изток – имот № 10135.2723.1149, запад – имот № 10135.2723.783, и която реална част е погрешно заснета като част от ПИ 10135.2723.783 - собственост на ответниците -, като е допусната грешка в кадастралната карта в границата между имоти № 10135.2723.783 и № ПИ № 10135.2723.1149, изразяваща се неправилно включване на процесната реална част в границите на ПИ № 10135.2723.783 - собственост на ответниците - вместо в границите на ПИ №10135.2723.1149 - собственост на ищцата, на основание чл.54, ал. 2 ЗКИР. За да постанови решението, въззивният съд е съобразил твърденията на ищцата А. Ц., че като собственик на два съседни поземлени имота, съответно с идентификатори 10135.2723. 1149 и 10135.2723. 1150, които ПИ са били с един общ с идентификатор 10135.2723.601, като разделянето е осъществено през 2004 г. чрез ПУП-ПРЗ, одобрен със заповед № Г-788 от 15.06.2004 г., при изготвяне на КК, в съседния ПИ с идентификатор 10135.2723. 783 с площ от 561 кв.м /стар № 3246/ - собственост на ответника – неправомерно и погрешно са заснети в повече 2 кв.м за сметка на нейния в горния северен край на ПИ с идентификатор 10135.2723. 1149, като в тази площ попадат шахтата с водопровод и водомер, обслужващи имота на ищцата. Съдът е съобразил и защитната позиция на ответниците за недопустимост и неоснователност на претенцията поради: наличие на проведена административна процедура, приключила със Заповед от 23.07.2015 г., необжалвана от ищцата; направеното оспорване на правото на собственост на ищцата по отношение на процесната реална част от ПИ с идентификатори 10135.2723. 1149; доводите на същите, че изграденото водопроводно отклонение съставлява «незаконен строеж» по смисъла на чл.148, ал.1 от ЗУТ; за придобиване на процесната реална част от 2 кв.м въз основа на осъществявано владение от момента на закупуване на имота, за период по дълъг от 10 години и направеното искане съдът да се произнесе относно съществуването или несъществуването на имоти с идентификатори 10135.2723.1149 и 10135.2723.1150, както са описани в скиците на основание чл. 17, ал.2 от ГПК по оспорване на ПУП-ПРЗ на имота на ищцата, одобрен със заповед № Г-788 от 15.06.2004 г., виза за проектиране изх.№ УТ-94-А-188 от 19.07.2004 г., копие на част от ПУП–ПУР за СО „В.“, издадено на 23.10.2015 г. и Заповед № 18-5714 от 23.07.2015 г. на началника на СГКК – В. за изменение на КК и КР, приемайки, че заявеният иск е с правна квалификация чл.54, ал. 2 от ЗКИР т.е. положителен установителен иск за собственост, чиито предмет е установяване правото на собственост върху реална част с площ от 2 кв.м от ПИ с идентификатор 10135.2723. 1149, която част е погрешно заснета в границите на записания на името на ответниците имот с идентификатор10135.2723. 783. т.е. за грешка в КК. С касационната жалба на И. Т. се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като няма основания- фактически и правни да се приеме, че има погрешно заснемане на спорните 2 кв.м. като собствени на А. Ц., постановено в нарушение на съдопроизводствените правила касаещи анализа на събраните доказателства и материалния закон, основания за отмяна по см. на чл. 281т.3 ГПК. Искането да се допусне касационно обжалване от страна на касатора И. А. Т. се поддържа по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК ( редакция до изм. с ДВ. бр.86/2017 година ), поради противоречие със задължителната практика на ВКС – превратно тълкуване на задължителните разяснения по ТР 9/2012 год. на ОСГК на ВКС по приложение на чл. 17 ал.2 ГПК, в която насока са част от поставени въпросите: 1./ “Може ли да се приеме, че оспорващите административните актове и ответници в гражданския процес са били участници в административното производство по издаването и обжалването на индивидуалния административен акт по см. на чл. 17, ал.2 ГПК когато административното производство по обжалване на административните актове е било прекратено, без да бъде упражнен пряк съдебен контрол върху актовете, поради установена липса на активна процесуална легитимация на оспорващите актовете респ. административните съдилища са счели, че оспорващите не представляват „заинтересовани лица“ в административното производство по издаване и оспорване на съответната категория индивидуални административни актове по см. на чл. 131, ал.1 ЗУТ и на чл. 54,ал.4 ЗКИР във вр. с т.13 на ДР на ЗКИР) и правото им на жалба срещу тези административни актове е отречено от административния съд ? 2./ Допустимо ли е упражняването на косвен съдебен контрол по чл. 17, ал.2 ГПК върху индивидуален административен акт, когато върху него не е упражнен пряк съдебен контрол поради установена от административните съдилища, вкл. и от ВАС, липса на активна процесуална легитимация на оспорващите актовете респ. оспорващите не представляват „заинтересовани лица“ в административното производство по издаване и оспорване на съответната категория индивидуални административни актове по см. на чл. 131, ал.1 ЗУТ и на чл. 54, ал.4 ЗКИР във вр. с т.13 на ДР на ЗКИР) като в същото време същите оспорващи притежават пасивна процесуална легитимация в гражданския процес, в който тези административни актове им се противопоставят ? 3./ Представлявали отказът на гражданския съд да разгледа искането по чл. 17, ал.2 ГПК на ответниците по гражданския спор нарушаване правото им на защита срещу противопоставящите им се административни актове, въз основа на които актове са изведени изцяло изводите на гражданския съд, когато ответниците са представили и по делото са приети доказателства- влезли в законна сила съдебни актове на административни съдилища, ползващи се със силата на пресъдено нещо, че поради липса на активна процесуална легитимация респ. липса на правен интерес от оспорване по реда на самостоятелното и пряко административно съдопроизводство, ответниците по гражданския спор ( и жалбоподатели в административния ) не са допуснати, респ. не са участвали като страна в оспорването на конкретните административни актове, противопоставящи им се в гражданския процес ? 4./ При положение, че след като е влязла в сила заповедта за одобряване на ПУП-ПРЗ, с който план за един неурегулиран имот са отредени два урегулирани ПИ за ниско застрояване, които нямат лице и достъп до улица респ. налице е противоречие с императивната правна норма на чл. 19 ЗУТ, установено от административния съд и потвърдено от ВАС и се ползва със силата на пресъдено нещо, може ли да се приеме, че планът за регулация е породил вещноправен ефект и в правния мир са възникнали две самостоятелни вещи, представляващи два самостоятелни УПИ, които са годен обект на правото на собственост респ. могат да бъдат годен предмет на защита ? 5./ Може ли да се приеме, че след като заповедта за изменение на КК, с която един имот е заличен и на негово място са нанесени два имота, е влязла в сила, тя е произвела такова правно действие, че в правния мир са възникнали два имота, които са годен предмет на вещното право и защитата, а имотът който е заличен е престанал да съществува в правния мир като самостоятелна вещ, само защото такива два имота са нанесени в КК, независимо, че неса спазени изискванията на чл. 200 ЗУТ във вр. с чл. 19 ЗУТ относно изискванията за минимални размери и във вр. с Решение No 195 от 30.06.2014 год. по гр.д. No 1279/2013 год. на ВКС- II г.о.? 6./ Допустимо ли е при урегулиране на ПИ, отреден за ниско (малкоетажно) жилищно застрояване, урегулираният вече поземлен имот да не отговаря на императивната норма на чл. 19 ЗУТ за минимални размери, доколкото ПИ както преди, така и след урегулирането няма лице към улицата, а граничи от всички страни с други ПИ, собственост на физически лица, които имоти не са улици и с предвижданият на самия план също не са отредени за такива, доколкото съседните на урегулирания имот не влизат в пространствения обхват на този план и в тази връзка планът не ги засяга, защото нямат за предмет предвиждане за улица на урегулирания с този план имот? Законосъобразна ли е такава регулация или нищожна ? 7./ Допустимо ли е при условията на чл. 17, ал.2, т.1 ЗУТ да се урегулира наличен неурегулиран поземлен имот с цел образуване на повече на брой УПИ- та, при условия, че както наличният неурегулиран ПИ, така и образуваните от него повече на брой УПИ- та, нямат лице и достъп към улица, доколкото граничат от всички страни само и единствено с други поземлени имоти, собственост на физически лица, които имоти не са улици и с предвижданият на самия план също не са отредени за такива, доколкото съседните на урегулирания имот не влизат в пространствения обхват на този план и в тази връзка планът не ги засяга, защото нямат за предмет предвиждане за улица на урегулирания с този план имоти ? Законосъобразна ли е такава регулация или е нищожна ?може ли тя да породи вещно-правен ефект и от неурегулирания преди това имот да се образуват повече на брой самостоятелни УПИ-та ? 8./ Могат ли образуваните повече на брой УПИ-та по реда на чл. 17,ал.1, т.2 ЗУТ да съществуват като самостоятелни вещи в правния мир, респ. да бъдат годен обект на правото на собственост и защита, когато същите не отговарят на императивната норма на чл. 19 ЗУТ за лице на имота, респ.нямат лице и достъп към улица доколкото граничат от всички страни само и единствено с други ПИ, собственост на физически лица, които имоти не са улица и с предвижданият на самия план също не са отредени за такива, доколкото съседните на урегулирания имот не влизат в пространствения обхват на този план и в тази връзка планът не ги засяга, защото нямат за предмет предвиждане за улица извън границите на урегулирания с плана имот, респ. не предвижда лице към улица на урегулирания с този план имот ? 9./ Минималните размери, установени с императивната норма на чл. 19 ЗУТ, условие за съществуването на самостоятелни вещи ли са, когато се касае до поземлени имоти, предназначени за ниско жилищно застрояване, намиращи се в границите на урбанизирана територия-селищно образувания? 10./ Задължен ли е съдът да отговори на въпроса дали описаният в исковата молба имот съществува реално т.е. като отделна самостоятелна вещ ? и 11. / Когато описаният в исковата молба имот не може да съществува реално т.е. като отделна, самостоятелна вещ, следва ли съдът да дава защита на така предявения иск за собственост“? С касационната жалба на Е. Т. се поддържат доводи за допуснати нарушение на процесуалните правила, по приложение на материалния закон и необоснованост, основания за отмяна по чл. 281 т.3 ГПК. Искането да се допусне касационно обжалване от касатора Е. Т. в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК ( редакция до изм. с ДВ. бр.86/2017 година ) поради противоречие със задължителната практика на ВКС – превратно тълкуване на задължителните разяснения по ТР 9/2012 год. на ОСГК на ВКС по приложение на чл. 17 ал.2 ГПК се поддържа по въпросите: 1./ “Може ли да се приеме, че оспорващите административните актове и ответници в гражданския процес са били участници в административното производство по издаването и обжалването на индивидуалния административен акт по см. на чл. 17, ал.2 ГПК когато административното производство по обжалване на административните актове е било прекратено, без да бъде упражнен пряк съдебен контрол върху актовете, поради установена липса на активна процесуална легитимация на оспорващите актовете респ. административните съдилища са счели, че оспорващите не представляват „заинтересовани лица“ в административното производство по издаване и оспорване на съответната категория индивидуални административни актове по см. на чл. 131, ал.1 ЗУТ и на чл. 54,ал.4 ЗКИР във вр. с т.13 на ДР на ЗКИР) и правото им на жалба срещу тези административни актове е отречено от административния съд ? 2./ Допустимо ли е упражняването на косвен съдебен контрол по чл. 17, ал.2 ГПК върху индивидуален административен акт, когато върху него не е упражнен пряк съдебен контрол поради установена от административните съдилища, вкл. и от ВАС, липса на активна процесуална легитимация на оспорващите актовете респ. оспорващите не представляват „заинтересовани лица“ в административното производство по издаване и оспорване на съответната категория индивидуални административни актове по см. на чл. 131, ал.1 ЗУТ и на чл. 54, ал.4 ЗКИР във вр. с т.13 на ДР на ЗКИР) като в същото време същите оспорващи притежават пасивна процесуална легитимация в гражданския процес, в който тези административни актове им се противопоставят ? 3./ Представлявали отказът на гражданския съд да разгледа искането по чл. 17, ал.2 ГПК на ответниците по гражданския спор нарушаване правото им на защита срещу противопоставящите им се административни актове, въз основа на които актове са изведени изцяло изводите на гражданския съд, когато ответниците са представили и по делото са приети доказателства- влезли в законна сила съдебни актове на административни съдилища, ползващи се със силата на пресъдено нещо, че поради липса на активна процесуална легитимация респ. липса на правен интерес от оспорване по реда на самостоятелното и пряко административно съдопроизводство, ответниците по гражданския спор ( и жалбоподатели в административния ) не са допуснати, респ. не са участвали като страна в оспорването на конкретните административни актове, противопоставящи им се в гражданския процес ? Искането за допускане на касационно обжалване на касатора е. Т. се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал.1,т. 1 ГПК ( редакция до изм. с ДВ. бр.86/ 2017 година ) и по въпросите: 4./ „ Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и съображения на ответниците - въззивниците пред втората инстанция, наведени още с отговора им към исковата молба и поставяни многократно пред първата и пред въззивната инстанция, свързани с тезата, че имотът, предмет на спора с идентификатор 10135.2723.1149 не съставлява и не може да съществува в правния мир: имотът, предмет на спора с идентификатор 10135.2723.1149 не представлява самостоятелна вещ, а е реална част от имот с идентификатор 10135.2723.601, която реална част не може да бъде обособена като самостоятелна вещ поради законовата забрана на чл. 19 ЗУТ и че имотът, предмет на спора с идентификатор 10135.2723.1149 не представлява годен обект на правото на собственост респ. на защита с вещен иск “, като произнесени в противоречие със задължителната практика на ВКС – посочените решение по чл. 290 ГПК – Р No 123 от 28.05.2014 год. на ВКС по гр.д. No 7750/2013 год. ГК- I г.о., Р No 13 от 02.02.2016 год. на ВКС по гр.д. No 4287/2015 год. ГК- IV г.о.; Р No 712 от 04.02.2011 год. на ВКС по гр.д. No 371/2009 год. ГК- I г.о Р No 117 от 31.05.2016 год. на ВКС по гр.д. No 5673/2015 год. ГК- III г.о.; Р No 195 от 30.06.2014 год. на ВКС по гр.д. No 1279/013 год. ГК- II г.о., Р No 30 от 07.02.2012 год. на ВКС по гр.д. No 401/2011 год. ГК- I г.о.. По отношение на поставените въпроси NNo 5./ Може ли при така /?!/ направените от ответниците доводи и възражения, които тенденциозно не са обсъдени от въззивния съд, да се твърди от съда, че ответниците не са оспорили правото на собственост на ищцата върху с идентификатор 0135.2723.1149, а оспорват само по отношение на процесната реална част, още повече когато са поискали още с отговора си на исковата молба откриване на процедура по чл. 193 ГПК по отношение на документите, представени от ищцата като доказателства за съществуването на спорния имот, както са поискали и съдът изрично да се произнесе във вр. с чл. 314, ал.1 ГПК и 6./ при така наведените от ответниците доводи и възражения следваше ли въззивният съд да допусне, още повече че е задължен служебно да го направи, съдебно техническа експертиза във връзка с въпроса спазена ли е императивната норма на чл. 19 ЗУТ по отношение на спорния имот с идентификатор 10135.2723.1149, още повече, че отговорът на този въпрос е свързан и с наведеното във въззивната жалба на ответниците възражения за нередовност на исковата молба във връзка с прилагане на задължителната практика на ВКС при исковете за собственост имотът да се индивидуализира в исковата молба с неговия актуален градоустройствен статут ? искането да се допусне касационно обжалване е в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК ( редакция до изм. с ДВ. бр.86/2017 година ), с довод, че същите са произнесени в противоречие със задължителна съдебна практика на ВКС по ТР 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС по въпросите на въззивното обжалване, Р No 123 от 28.05.2014 год. на ВКС по гр.д. No 7750/2013 год. ГК- I г.о.; Р No 143 от 16.03.2012 год. на ВКС по гр.д. No 913/2011 год. ГК- I г.о.; Р No 31 от 02.03.2017 год. на ВКС по гр.д. No 60147/2016 год. ГК- IV г.о.; Р No 117 от 17.09.2012 год. на ВКС по гр.д. No 870/2010год. ГК- I г.о. и Р No 327 от 10.01.2013 год. на ВКС по гр.д. No 521/2011 год. ГК- I г.о. Искането да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси NNo 7./ При положение, че след като е влязла в сила заповед за одобряване на ПУП-ПРЗ, с който план за един неурегулиран имот са отредени два урегулирани ПИ за ниско жилищно застрояване, които нямат лице и достъп до улица респ. е налице противоречие с императивната норма на чл. 19 ЗУТ, установено с решение на АдмС и ВАС, ползващо се със силата на пресъдено нещо, може ли да се приеме, че планът за регулация е породил вещноправен ефект и в правния мир са възникнали две самостоятелни вещи, представляващи два самостоятелни урегулирани поземлени имота, които са годен обект на правото на собственост респ. могат да бъдат годен предмет на защита вкл.с установителния иск по чл. 54,ал.2 ЗКИР ? 8./ може ли да се приеме, че след като заповедта за изменени на КК, с която един имот е заличен и на негово място са нанесени два имота, е влязъл в сила, тя е произвела такова правно действие, че в правния мир са възникнали два имота, които са годен предмет на вещното право и защита, а имотът е заличен е престанал да съществува в правния мир като самостоятелна вещ, само защото такива два имота са нанесени в КК, независимо, че не са спазени изискванията на чл. 200 ЗУТ във вр. с чл. 19 ЗУТ и във вр. с Решение No 195 от 30.06.2014 год. по гр.д. No 1279/2013 год. на ВКС- II г.о., и двата нанесени в КК имоти не отговарят на изискванията за минимални размери на чл. 19 ЗУТ и на чл. 14, ал.4 ЗУТ относно лице на имота ? 9./ Допустимо ли е при урегулиране на ПИ, отреден за ниско (малкоетажно) жилищно застрояване, урегулираният вече поземлен имот да не отговаря на императивната норма на чл. 19 ЗУТ за минимални размери, доколкото ПИ както преди, така и след урегулирането няма лице към улицата, а граничи от всички страни с други ПИ, собственост на физически лица, които имоти не са улици и с предвижданият на самия план също не са отредени за такива, доколкото съседните на урегулирания имот не влизат в пространствения обхват на този план и в тази връзка планът не ги засяга, защото нямат за предмет предвиждане за улица на урегулирания с този план имот? Законосъобразна ли е такава регулация или нищожна ? 10./ Допустимо ли е при условията на чл. 17, ал.2, т.1 ЗУТ да се урегулира наличен неурегулиран поземлен имот с цел образуване на повече на брой УПИ- та, при условия, че както наличният неурегулиран ПИ, така и образуваните от него повече на брой УПИ- та, нямат лице и достъп към улица, доколкото граничат от всички страни само и единствено с други поземлени имоти, собственост на физически лица, които имоти не са улици и с предвижданият на самия план също не са отредени за такива, доколкото съседните на урегулирания имот не влизат в пространствения обхват на този план и в тази връзка планът не ги засяга, защото нямат за предмет предвиждане за улица на урегулирания с този план имоти ? Законосъобразна ли е такава регулация или е нищожна ?може ли тя да породи вещно-правен ефект и от неурегулирания преди това имот да се образуват повече на брой самостоятелни УПИ-та ? 11./ Могат ли образуваните повече на брой УПИ -та по реда на чл. 17,ал.1, т.2 ЗУТ да съществуват като самостоятелни вещи в правния мир, респ. да бъдат годен обект на правото на собственост и защита, когато същите не отговарят на императивната норма на чл. 19 ЗУТ за лице на имота, респ.нямат лице и достъп към улица доколкото граничат от всички страни само и единствено с други ПИ, собственост на физически лица, които имоти не са улица и с предвижданият на самия план също не са отредени за такива, доколкото съседните на урегулирания имот не влизат в пространствения обхват на този план и в тази връзка планът не ги засяга, защото нямат за предмет предвиждане за улица извън границите на урегулирания с плана имот, респ. не предвижда лице към улица на урегулирания с този план имот ? 12 ./ Минималните размери, установени с императивната норма на чл. 19 ЗУТ, условие за съществуването на самостоятелни вещи ли са, когато се касае до поземлени имоти, предназначени за ниско жилищно застрояване, намиращи се в границите на урбанизирана територия-селищно образувания? 13./ Задължен ли е съдът да отговори на въпроса дали описаният в исковата молба имот съществува реално т.е. като отделна самостоятелна вещ ? 14. / Когато описаният в исковата молба имот не може да съществува реално т.е. като отделна, самостоятелна вещ, следва ли съдът да дава защита на така предявения иск за собственост“? също се поддържа искане за допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК ( редакция до изм. с ДВ. бр.86/2017 година ) поради противоречие със задължителна съдебна практика, обективирана с решения на ВКС по чл. 290 ГПК( редакция преди изм. с ДВ. бр.86/2017 година ): Р No 117 от 17.09.2012 год. на ВКС по гр.д. No 870/2010год. ГК- I г.о. и Р No 195 от 30.06.2013 год. на ВКС по гр.д. No 1279/2013 год. ГК- II г.о, Р No 712 от 04.02.2011 год. на ВКС по гр.д. No 371/2009 год. ГК- I г.о, Р No 554 от 08.02.2012 год. на ВКС по гр.д. No 1163/2010 год. ГК- IV г.о ,Р No 159 от 22.02.2016 год. на ВКС по т.д. No 1871/2014 год. ТК, II отд. и по въпрос No 15./ Длъжен ли е въззивният съд да осъди във въззивното решение показанията на всеки един от разпитаните свидетели и да изложи съображения защо приема едните за достоверни, а другите- да не кредитира ? Какви са последиците при неизпълнение на това задължение на въззивния съд ? решен в противоречие с практиката по Р No 554 от 08.02.2012 год. на ВКС по гр.д. No 1163/2010 год. ГК- IV г.о и Р No 159 от 22.02.2016 год. на ВКС по т.д. No 1871/2014 год. ТК, II отд. Искането за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение се поддържа и на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК - поради необходимостта ( според касатора и неговата защита ) за еднаквото и точно прилагане на закона и развитие на правото по въпросите NNo 16./ Спазени ли са принципите на законност и установяване на истината, когато ответникът е оспорил в срок материалната доказателствена сила на официален удостоверителен документ, открита е процедура по реда на чл. 193-194 ГПК, но липсва произнасяне на съда както с изрично определение, така и с решението по делото ? 17 ./ Приложима ли е цитираната задължителна съдебна практика на ВКС по отношение оспорването на материалната доказателствена сила на официален удостоверителен документ по реда на чл. 193 ГПК ? Извършили е съдът ( както първоинстанционен така и въззивен ) процесуално нарушение, когато процедура по реда на чл. 193-194 ГПК е открита, но произнасяне няма ? следва ли да се приеме ,че делото е останало неизяснено от фактическа страна по вина на съда, когато материалната доказателствена сила на официален удостоверителен документ е оспорена от ответника, открита е процедура по реда на чл. 193-194 ГПК, но съдът не се е произнесъл ? В срока по чл. 287 ГПК са постъпили два обстойни писмени отговори от ответника по касация А. Ц. чрез адв.С. И.- АК В. вх.NNo 28748/16.10.2017 год. и 28748/ 16.10.2017 година с които се поддържат доводи за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване по двете касационни жалби на съпрузите И. Т. и Е. Т., поради първо: липсва общото основание за допускане на касационно обжалване – а именно „произнесени от въззивния съд правни въпроси“, доколкото в самите касационни жалби се излагат съображения, че въззивният съд не се е произнесъл по въпросите, които се поставят с изложенията по делото. Второ: поддържат се доводи, че въпреки мотивирането на поставените правени въпроси, основните доводи се свързват с неточно прилагане и интерпретиране на закона относно правното действие на индивидуалния административен акт / ИАА/, но в хипотези, съгласно представената съдебна практика, които касаят застъпени тези относно действието на административен акт за възстановяване право на собственост на земеделска земя ( в посочените съдебни решения ) с искане да бъдат съотнесени с възможността за косвен съдебен контрол на ПУП-ПРЗ, без да е налице аналогична фактическа обстановка и тези въпроси по принцип да са обусловили крайния извод на решаващия съд. Претендират се разноски за защита на този етап на касационното производство. Съставът на ВКС- второ отделение, като съобрази изложените с касационната жалба основания по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК/ редакция до изм. с ДВ. бр.86/2017 година / и разпоредбата на чл. 280 ал.2 ГПК/ в посочената редакция / относно допустимостта на касационното обжалване, намира: Касационните жалба са подадени в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваем съдебен акт на въззивния съд и са процесуално допустими. След преценка на наведените основания за допускане на касационното обжалване, въпреки броя на изведените въпроси и по двете касационни жалби, настоящият състав на ВКС намира, че касационното обжалване не може да бъде допуснато. В практиката на ВКС няма отклонения, че съгласно чл. 17, ал.2 ГПК гражданският съд се произнася инцидентно по валидността на административните актове, независимо от това дали те подлежат на съдебен контрол. Произнасянето е само в мотивите на решението, доколкото е във връзка с основния гражданскоправен спор по конкретното дело. Гражданският съд няма правомощието да прогласява с диспозитива на решението си нищожността на административния акт. Такова правомощие има само административният съд, в процедура по обжалване на административния акт, при спазване на правилата на АПК. Ето защо поставените с изложението към всяка една от касационните жалби под NNо 1 и 2 въпроси / напълно идентични / се явяват неотносими по отношение на основните мотиви на решаващия съд да уважи иска на А. Ц.. Видно от съдебния акт е налице произнасяне от страна на въззивния съд по приложението на чл. 17, ал.2 ГПК респ. защо не може да се извърши косвен съдебен контрол на оспорените ИАА. Доколкото тълкуването на закона е в съответствие със изложените по горе съображения т.е. в унисон и със съдебната практика по приложението му, макар и да не удовлетворява страната -касатор, то това последно обстоятелство не може да обоснове извод, че е налице противоречие с тази практика по см. на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК като основание за селекция и допускане на касационното обжалване. Съгласно разясненията на т.1 и 2 на ТР 1/ 2009 год. на ОСГТК на ВКС само отклонението на задължителна съдебна практика, заложено в решаващите мотиви на обжалваното съдебно решение и произнасянето в обратен смисъл, може да се цени като основание за допускане на касационното обжалване. Няма спор, че в хипотезите когато административният акт е бил предмет на пряк съдебен контрол, гражданският съд може да се произнася инцидентно по неговата валидност и законосъобразност само когато този акт се противопоставя на трети лица, които не са били страни и не са правоприемници на страни в съдебното производство по оспорването му. На още по голямо основание, принципно може да бъде осъществен косвен съдебен контрол, когато не е имало пряк съдебен контрол на конкретен ИАА. На лицата, който не са участвали в административната процедура по оспорване, административният акт е непротивопоставим, поради което при направено възражение за материална незаконосъобразност на акта е допустимо съдът да упражни върху него косвен съдебен контрол. В тази аспект на разсъждения, въпрос No 2, идентичен и в двете изложения на касаторите, следва да получи еднакъв отговор- този въпрос е изцяло неотносим, не се нуждае от отговор, тъй като е съвсем ясно разрешението му в практиката на съдилищата. По идентично изведения в изложението към двете касационни жалби въпрос No 3, касационно обжалване не може да бъде допуснато, тъй като по естеството си съставлява оплакване за допуснато процесуално нарушение ( доколкото е налице такъв отказ), а по допуснатите нарушение на съдопроизводствените правила касационният съд се произнася само и доколкото е допуснато касационното обжалване. Така поставеният въпрос обаче съставлява и потвърждение на възражението от отговора на ответника по касация, че част от въпросите не могат да бъдат квалифицирани като такива по чл. 280 ал.1 ГПК- т.е. като обусловили изхода на спора, тъй като реално по тях няма произнасяне от страна на въззивния съд, поради което и не може да бъде констатирано противоречие в становището на въззивния съд и ВКС, обективирано в посочените съдебни решения на касационния съд. По реда на косвения съдебен контрол съдът се произнася относно валидността на административните актове, когато този въпрос е с преюдициално значение за разрешаване на гражданскоправния спор за собственост. По материалната законосъобразност на акта съдът може да се произнесе инцидентно, когато такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му. За да уважи искът на А. Ц., решаващият съд е приел, че спорните 2 кв.м. са част от ПИ са собственост на ищцата и са погрешно заснети към ПИ, собственост на ответника- касатор по спора. Правните изводи на съда кому принадлежи правото на собственост са израз на анализа на писмените доказателства, с които ищцата Ц. се легитимира като собственик на ПИ с стар идентификатор 10135.2723.601 респ. на обособените от този имот два ПИ и фактическите констатации за липсата на промяна на имотната граница между ПИ на страните по спора. Дали преценката за правото на собственост на спорните 2 кв.м. ще се отнесе към действащия ПУП-ПРЗ ( „оспорен по делото като незаконосъобразен ИАА) или към предходен, ако би се приело, че този план няма действие, е без значение, тъй като индивидуализацията на правото на собственост на поземлените имоти се определя от границите по съседи и установените между имотите граници, а планът на населеното място е техническото средство, което дава данни за ситуирането на имота към определен момент според конкретен РП. В тази аспект поставените въпроси за „законосъобразността“ на ПУП-ПРЗ са ирелевантни към спора за собственост. Заявеният иск по ЗКИР сочи, че е законодателят е уредил процедура за промяна на плана, когато в него има заложена грешка,а когато тази грешка е в резултат на неизяснен спор за собственост, последният се явява преюдициален и обуславящ, като част от предмета на спора на иска по чл. 53, ал.2 ЗКИР/ стара редакция/ респ. чл. 54, ал.2 ЗКИР. По този иска косвеният контрол за законосъобразност на ПУП като ИАА е неотносим за спора на собственост, а ако спорът за собственост се реши в полза на ответната-оспорила плана страна, то тя самата няма интерес от това оспорване на ПУП-ПРЗ, защото действащия (оспорен от нея план) би сочил на обстоятелство в нейна полза. Останалите поставени въпроси No 4, 5, 6, 7, 8 и 9 в изложението към касационната жалба на И. Т., като въпрос под номер 4 се припокрива изцяло с в. 7 от изложението към касационната жалба на Е. Т., поставеният под номер 5 въпрос се припокрива с в.8 от второто изложение с известна разлика като накрая е добавен и чл.14, ал.4 ЗУТ в питането на Е. Т., въпрос номер 6 от първото изложение изцяло се припокрива с в. 9 от второто изложение, въпрос под номер 7 от изложението към касационната жалба на И. Т. се припокрива с в. 10 от изложението на съпругата му – касатор Е. Т. по основното си съдържание като има някои разлики в редактирането на текста по второто изложение без това да променя самия въпрос; поставеният въпрос под номер 8 е приповторен по съдържание, разбира се с известни допълнения, под в.11 по изложението на Т., а въпрос по номер 9 изцяло се повтаря с изложението на Т. като в. 12, са напълно неотносими към разгледания спор по чл. 54, ал.2 ЗКИР, поради което и не могат да обосноват допускане на касационното обжалване. Поставянето на въпроси като такива по чл.л 280, ал.1 ГПК, извън предмета на спора и на делото не могат да бъдат основание за допускане на касационно обжалване с оглед разпоредбата на чл. 6 ГПК и чл. 290, ал.2 ГПК недопускащи дължимата от съда правна защита да излиза извън предметния обхват на търсената такава, в частност пред касационната инстанция. Доколкото целта на производството по предявен иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР е да бъде разрешен съществуващ спор за действително притежавания обем на вещното право на собственост от страните- собственици на съседни ПИ, както и за фактическото местоположение на границата между тези имоти (в конкретният казус – в горната северозападна част ) не само с оглед на това как същата е била материализирана на място към момента на придобиване на собствеността, но и с оглед правните последици на извършените в хода на времето регулационни промени, за да може да се прецени дали заснетата по действащия план граница между тези имоти съответства на тази, която сочат действителните права на спорещите страни, не предполага да бъдат третирани проблемите със законосъобраността на образуване на ПИ по силата на действащия регулационен план.Последният се приема за даденост и от тук, в рамките на спора по чл. 54 ал.2 ЗКИР с разрешава спор дали една собственост е заснета в правилните и граници или не, затова и поставените по горе въпроси не касаят разгледания спор и в този аспект не могат да бъдат обуславящи изхода на делото. Поставените въпроси No 10-11 в изложението на касатора И. Т., припокриващи се изцяло като текст и съдържание с в.13 и 14 от изложението към касационната жалба на съпругата –касатор Е. Т. също не могат да се приемат за относими към разгледания спор, тъй като за спорните два 2 кв.м. се търси защита като част от ПИ, който има самостоятелен регулационен статут. Заповедта за изменение на КК, с която имот с идентификатор 10135.2723. 601 е заличен и на негово място са нанесени два имота, съответно с идентификатори 10135.2723. 1149 и 10135.2723. 1150, е влязла в сила и е произвела своето действие, тоест към настоящия момент имот с идентификатор 10135.2723.601 не съществува, но е налице трансформация по право на правото на собственост при новия регулационен ред, която собственост няма пречки да бъде защитена по с иска по чл. 54, ал.2 ЗКИР. КК не създава и не отнема права, а само со1чи начина по който се ситуират ,в рамките на определена територия, обектите на правото на собственост, обстоятелство напълно съобразено в мотивите на въззивния съд. Поставените с изложението към касационната жалба на Е. Т. въпроси 4-6 и 15-17, не са от категорията на въпросите, обусловили крайния правен резултат по иска по чл. 54, ал.2 ЗКИР, поради което и не могат да обусловят извод за допускане на касационно обжалване .Касае до поставени въпроси, който по естеството си съставляват доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила по преценка на доказателствата по делото, липса на отговори или неудовлетворителни за страната касатор отговори на поставените въпроси, част от които ( по-вече изложените съображения, без да е необходимо съдът ,аналогично на касаторите, да повтаря вече дадени отговори ) не са в предметната рамка на спора. По направеното искане за присъждане на разноски от страна на ответника по касация А. Ц.: Направеното искане от страна на ответника по касация( с отговорите на касационните жалби ) е основателно с оглед изводите на касационната инстанция, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Искането е и доказано, предвид на представения по делото ( л.140/ Договор за правна защита и съдействие, касаещ изготвяне на отговори на касационните жалби на И. Т. и Е. Т., поради което искането следва да се уважи в размер на сумата 1000 лв. / хиляда лева/. По изложените съображения, Върховният касационен съд- състав на второ отделение на гражданската колегия на основание чл. 288 ГПК във вр. с чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и чл. 81 във вр. с чл. 78, ал.3 ГПК