Определение № 4012 от 22.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3208/2024 г.

Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Г. А. П. и П. В. П., чрез адвокат М. Д., срещу решение № 106 от 06.02.2024 г. по в.гр.д.№ 2359/2023 г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 2660 от 17.07.2023 г. по гр.д.№ 11183/2022 г. на Варненския районен съд, с което са отхвърлени предявените от Г. А. П. и П. В. П. положителни установителни искове по чл. 124, ал. 1 ГПК, както следва: а/ срещу ответниците П. В. П., Л. Й. М., Д. Д. Д. - за признаване за установено че ищците са собственици, на основание чл. 79, ал. 1 ЗС, на реална част с площ от 493 кв.м. от поземлен имот с идентификатор № * по КККР на [населено място], находящ се в СО “М., *”, целият с площ от 2002 кв.м., с трайно предназначение на територията – урбанизирана и начин на трайно ползване – за ниско застрояване (10м.), както и на реална част от 116 кв.м. от ПИ с идентификатор * по КККР на [населено място], находящ се в СО “М. *”, целият с площ от 768 кв.м., с трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – второстепенна улица; б/. срещу Община – Варна - за признаване за установено че ищците са собственици, на основание чл. 79, ал. 1 ЗС, на реална част от 116 кв.м. от ПИ с идентификатор * по КККР на [населено място], находящ се в СО “М. *”, целият с площ от 768 кв.м., с трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – второстепенна улица. Поддържа се наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Подаден е отговор на касационната жалба от ответниците Д. Д. Д., П. В. П. и Л. Й. М., чрез адв. Т. Н.-С., с който се изразява становище за правилност на въззивното решение.

Не е подаден отговор на касационната жалба от ответника Община – Варна.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, за да се произнесе по наличието на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

Предявеният положителен установителен иск е основан на чл. 79, ал. 1 ЗС. Ищците твърдят, че на С. В. С. бил предоставен за ползване, с решение № XV-1 и протокол № 1 от 10. 01. 1970 г. на ИК на ОбНС – Варна, на основание ПМС № 21/31. 01. 1963 г. на ЦК на БКП и МС, недвижим имот – хавра с площ от 800 кв.м., като с решение № 323-6-10 по протокол № 212 от 27. 04. 1989 г. като титуляр на правото на ползване е определен синът му В. С. П.. Още през 1970 г. С. В. С. заградил място с площ от 1209 кв.м., съставляващо имот пл. № *по КП на м. „*“. В. С. П. придобил, на основание пар. 4а, ал. 1 ПЗР ЗСПЗЗ, собствеността върху 600 кв.м. от предоставения за ползване имот, които 600 кв.м. са нанесени като поземлен имот с идентификатор *по ПНИ, одобрен 2008 г., а правото му на собственост е признато с констативен нотариален акт № 40/17. 02. 1994 г. Процесните реални части от 493 кв.м. от поземлен имот с идентификатор № *и от 116 кв.м. от поземлен имот с идентификатор ***от 1970 г., които са извън придобития по пар. 4а, ал. 1 ПЗР ЗСПЗЗ имот от 600 кв.м., от 1970 г. до настоящия момент са оградени като част от дворното място на ищците и са владени непрекъснато от В. С. П. и съпругата му - ищцата Г. А. П., поради което са придобити по давност в режим на СИО, прекратена със смъртта на В. С. П., оставил за наследници по закон Г. А. П. и сина си П. В. П...

Ответниците са оспорили иска като неоснователен, с твърдения, че са собственици на процесните реални части на основание наследяване на Д. П. М. и реституция по ЗСПЗЗ, както и че ответниците не са могли да придобият същите по давност.

Въззивният съд е приел за установено, че ищците са придобили, на основание наследяване на В. С. П. и пар. 4а, ал. 1 ЗСПЗЗ, правото на собственост върху имот с площ от 600 кв.м., съставляващ поземлен имот *по КККР, в урбанизирана територия, в Селищно образувание “М. *”, с начин на трайно ползване – индивидуално застрояване, в който имот са въведени във владение с протокол № 40-МР/01.07.2015 г. за въвод във владение на новообразувани имоти в местността “М. *”, землище В. и скица № 384 от 24.06.2015 г., съставляваща неразделна част от протокола. Г. П. и П. П. са подали жалба по чл. 126 и сл. АПК във връзка с § 4к, ал.6 от ПЗР на ЗСПЗЗ и във връзка с чл. 28б, ал.8 от ПП ЗСПЗЗ срещу заповед № РД-08-7706-178/05.06.2008 г. на Областния управител на област Варна, с която е одобрен плана на новообразуваните имоти за Селищно образувание “М. *” в землището на квартал В., относно новообразуван имот № ***, с твърдения, че новообразуваният имот следва да е с площ от 1000 кв.м., а не с площ от 600 кв.м. С решение № 138 от 05.02.2009 г. по адм.д.№ 2253/2008 г. на АС-Варна, потвърдено с решение № 12783 от 29.10.2009г. по адм.д.№ 5691/2009 г. на ВАС, жалбата е оставена без уважение.

От показанията на свидетелите И. К. И. и Й. П. Й. е прието за установено, че спорните реални части от 493 кв.м. от поземлен имот с идентификатор *и от 116 кв.м. от поземлен имот с идентификатор *са оградени, ведно с поземлен имот с идентификатор ***, в общо дворно място с площ от 1209 кв.м. Върху цялото дворно място от 1209 кв.м., включително и върху спорните реални части от 493 кв.м. и 116 кв.м., фактическа власт упражняват ищците.

С решение № 610 от 11.05.1999 г. на Поземлена комисия-Варна, издадено по заявление с вх.№ 40050 от 26.11.1991 г., на ответниците П. В. П., Л. Й. М. и Д. Д. Д., в качеството им на наследници на Д. П. М., е признато правото на възстановяване на собствеността върху нива от 9 декара, находяща се в терен по §4 на кв.В., местността “М.”, съставляваща имот № *по КП от 1956 година. Планът на новообразуваните имоти е одобрен през 2008 г. Със заповед № 50 от 03.02.2011 г., издадена на основание §4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, на ответниците е възстановено правото на собственост при условията на §4б, ал.1 от ПЗР ЗСПЗЗ, върху имот с идентификатор № *по ПНИ на Селищно образувание “М. *” с площ 2002 кв.м., при граници: имоти № *и ***.

Въз основа на заключението на съдебнотехническата експертиза е прието за установено, че поземлен имот с идентификатор * е предвиден за второстепенна улица, но такава не е реализирана на място. Приетият с решение № 799-5/19.12.2012 г. на Окръжен съд-Варна ПУП-ПУР на улици и поземлени имоти за обекти публична собственост план за улична регулация на селищно образувание “М. *” [населено място], също не е приложен. Представено е писмо от 04.11.2022 г., издадено от район Приморски – Община Варна, съгласно което за имот № *по ПНИ на СО “М. *” е издадена заповед № 50 от 03.02.2011 г. по §4к, ал.7 ПЗР ЗСПЗЗ на кмета на район Приморски за възстановяване на правото на собственост на ответниците, а относно имот № *по ПНИ за СО “М. *”. Не е издадена и не следва да се издава заповед на кмета по реда на §4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, тъй като имотът представлява път. До момента няма открита и/или приключила процедура по отчуждаване имота в обхвата на ПИ № ***по ПНИ, нито реализирана на място улица, поради което този имот не е станал общинска собственост, а е собственост на реституираните собственици по ЗСПЗЗ.

Въззивния съд е приел от правна страна, че ищците не са придобили по давност спорните реални части от 493 кв.м. от поземлен имот с идентификатор № *и от 116 кв.м. от поземлен имот с идентификатор *. Прието е, че когато територията, за която е изготвен, одобрен и влязъл в сила ПНИ, обхваща селищно образувание, какъвто е настоящият случай, приложение намира разпоредбата на чл. 200 ЗУТ, която предвижда, че реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19 от ЗУТ. Прилагането на това правило по отношение на поземлени имоти в границите на селищните образувания е изрично предвидено в разпоредбата на чл. 200, ал. 1 от ЗУТ. Изискуемата според чл. 19, ал. 1, т. 2 от ЗУТ минимална площ на поземления имот, находящ се в селищно образувание, е 500 кв. м. и лице най-малко 16 м. Съдът е приел, че процесните реални части нямат минималните изисквания за размери, посочени в закона, както и че в случая е неприложима разпоредбата на чл. 200, ал. 2 ЗУТ.

В изложението към касационната жалба се поставят следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК:

1. В хипотезата на придобиване по давност на реална част от поземлен имот в урбанизирана територия, за която е приет ОУП на гр. Варна и в чийто граници се включва селищното образувание, в което попадат процесните поземлени имоти, кои са приложимите минимални размери по чл. 19 от ЗУТ – тези по чл. 19, т.1 за градове или тези по чл. 19, т. 2 за селищни образувания ЗУТ.

2. В хипотезата на придобиване по давност на реална част от поземлен имот в урбанизирана територия, относно процесните реални части, които се владеят от ищците, следва ли да се гледа като на обща площ от 609 кв.м. която отговаря на изискванията на чл. 19, ал.1, т.1 от ЗУТ във връзка с чл.200, ал.1 от ЗУТ за минимална площ 300 кв.м. и лице 14 м.

Твърди се, че по поставените въпроси въззивния съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – решение № 52 от 10.05.2019 г. по гр.д.№ 2217/2018 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 14 от 13.09.2022 г. по гр.д.№ 1600/2021 г. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 195 от 30.06.2014 г. по гр.д.№ 1279/2013 г. на ВКС, ІІ г.о.

Поддържа се и наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 и по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК.

Първият въпрос е с обуславящо значение за изхода на спора, но по отношение на същия не е налице допълнителното основание за допускане на касационно обжалване, предвидено с чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото не се констатира противоречие с практиката на ВКС, на която се позовава касаторът.

В решение № 52 от 10.05.2019 г. по гр.д.№ 2217/2018 г. на ВКС, ІІ г.о., и решение № 14 от 13.09.2022 г. по гр.д.№ 1600/2021г. на ВКС, ІІ г.о., е прието, че определеният в чл. 200 ЗУТ пространствен обхват на въведените с нормата изисквания за минимални размери е за имоти в границите на населените места и селищни образувания, т.е за урбанизираните територии. Легалното определение за територия на населено място се съдържа в § 5, т.6 ДР ЗУТ – селищна територия, обхваната от границите му (строителните му граници), определени с устройствен план, без да се включва землището. Урбанизирана територия са и селищните образувания, чиято дефиниция е в чл. 3, ал.4 ЗАТУРБ (селищни образувания са територии извън строителните граници на населените места, устроени за осъществяване на специфични функции, които са определени със строителни граници, но нямат постоянно живеещо население) и в чл. 22, ал.1 ЗАТУРБ (територията на селищното образувание се определя от неговите строителни граници; селищното образувание е разположено на територията на едно или повече населени места и няма самостоятелно землище). Щом поземлен имот попада в границите на общ устройствен план на населеното място, то се касае до имот в урбанизирана територия, спрямо който се прилага чл. 200 ЗУТ, като без значение е дали имотът е урегулиран и с подробен устройствен план и дали е променено предназначението му от земеделски по реда на ЗОЗЗ. Прието е, че разпоредбата на чл. 200, ал. 2 ЗУТ касае само случаите, при които част от поземлен имот се присъединява към съседен имот при условията на чл. 17 ЗУТ – при първоначално урегулиране с регулационен план на неурегулирани дотогава имоти, но не и при фактическо присъединяване. Присъединяване на реална част от урегулиран поземлен имот към съседен имот, ако тази част не отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ, може да се извърши само по реда на чл. 15 ЗУТ.

В случая, въззивния съд е приел, че когато територията, за която е изготвен, одобрен и влязъл в сила ПНИ, обхваща селищно образувание, какъвто е настоящият случай, приложение следва да намери разпоредбата на чл. 200 от ЗУТ, която предвижда, че реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19 от ЗУТ, като прилагането на това правило е изрично предвидено в чл. 200, ал. 1 от ЗУТ и по отношение на поземлени имоти в границите на селищните образувания. Изискуемата според чл. 19, ал. 1, т. 2 от ЗУТ минимална площ на поземления имот, находящ се в селищно образувание, е 500 кв. м. и лице най-малко 16 м. Приел е, че процесните реални части, които се владеят от ищците, нямат минималните характеристики, посочени в закона, за площ и лице, поради което не могат да се придобиват по давност. Тези изводи не противоречат на посочената от касатора практика на ВКС.

Вторият въпрос от изложението не покрива критериите на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, което би могло да предпостави допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като е фактически, а не правен и по съществото си представлява преформулирано оплакване за неправилност на решението по чл. 281 ГПК. Касационната инстанция е оправомощена да извършва преценка на правилността на въззивното решение само в случай на допускането му до касационно обжалване, но не и на етапа по чл. 288 ГПК. Независимо от това, следва да се посочи, че такъв въпрос не е обсъждан в решение № 52 от 10.05.2019 г. по гр.д.№ 2217/2018 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 14 от 13.09.2022 г. по гр.д.№ 1600/2021 г. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 195 от 30.06.2014 г. по гр.д.№ 1279/2013 г. на ВКС, ІІ г.о., поради което не би могло да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по втория въпрос.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените въпроси. Във връзка с тълкуването и прилагането на чл. 200 ЗУТ е създадена богата практика на ВКС, която не се нуждае от промяна като неправилна, неактуална или по други причини, поради което обсъждането на въпросите не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с доказателствата и правилата на логиката и науката.

С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, жалбоподателите Г. А. П. и П. В. П. следва да бъдат осъдени да заплатят на П. В. П. сумата 3250 лв. разноски, направени при разглеждане на делото пред касационната инстанция, представляващи платено адвокатско възнаграждение за изготвяне и подаване на отговор на касационната жалба.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,