Определение № 3353 от 01.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3480/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 76/28.04.2023 г., поправено с решение № 69 от 22.03.2024 г., постановени по в. гр. д. № 68/2023 г. на Окръжен съд - Габрово, като краен резултат Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на В. П. Б. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ сумата от 5 500 лв, представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди от незаконно обвинение за извършено престъпление по чл. 248а, ал 2 във вр. с ал. 1 от НК, повдигнато й по ДП №90/2018 г. на ОСлО при ОП Габрово, производството по което е приключило с оправдателно решение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.07.2020 г. до окончателното изплащане на сумата. Искът на В. П. Б. е бил отхвърлен за разликата над 5 500 лв до пълната претендирана сума от 20 000 лв. Подадена е касационна жалба от В. П. Б., чрез адв. Н. М., с която въззивното решение е обжалвано в отхвърлителната част. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост – нарушение по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението към касационната жалба касаторът е поставил следните въпроси във връзка с основаниeто по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК: 1/. Как следва да се прилага общественият критерий, включително и обществено-икономическият стандарт за живот в страната, за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определянето от съда на размер на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ? 2/. Длъжен ли е въззивният съд да посочи конкретно и да отчете всички относими факти и обстоятелства, които са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение и незаконните мерки за процесуална принуда, обуславящи неимуществени вреди, както и да изложи мотиви, за всяко от тях по отделно, относно значението им за определяне размера на обезщетението за тези вреди? По първите два въпроса касаторът сочи противоречие с т. II. от Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на Върховния съд, т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС и т. 11 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. №3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и в противоречие със задължителната практика на ВКС /решение № 40/13.05.2020 г. по гр. д. № 2683/2019 г. на ВКС, III ГО; решение № 73/24.06.2020 г. по гр. д. № 4400/2019 г. на ВКС, III ГО; решение № 146/07.10.2020 г. по гр. д. № 4129/2019 г. на ВКС, IV ГО; решение № 158/17.01.2019 г. по гр. д. №299/2018 г. на ВКС, III ГО; решение № 16/17.05.2017 г. по гр. д. № 2686/2016 г. на ВКС, III ГО; 3/. Кои са критериите за оценка на икономическата конюнктура в страната, които съдът следва да вземе предвид при определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди в производството по ЗОДОВ в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2 от същия закон? Според касатора поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Касаторът счита още, че решението е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 от ГПК. Ответникът по касационната жалба – Прокуратура на РБ, не е подала писмен отговор. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК и срещу подлежащо на обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение, Окръжен съд - Габрово е приел, че на 22.01.2019 г. В. Б. е била привлечена като обвиняема за престъпление по чл. 248а, ал. 2 от НК. Наложена ѝ е била мярка за неотклонение подписка. На 14.02.2019 г. е било извършено ново привличане на В. Б. като обвиняема за престъпление по чл. 248а, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК. Окръжна прокуратура – Габрово е внесла постановление в ОС – Габрово, с което е направила предложение за освобождаване на обвиняемата от наказателна отговорност и налагане на административно наказание за следното извършено деяние: за да получи парични средства от Европейски фонд за гарантиране на земеделието и от Европейски фонд за развитие на селските райони, както и от бюджета на РБ, на 19.06.2017 г. В. П. Б. е представила неверни сведения в подадено от нея заявление за подпомагане по схемите и мерките за директни плащания за кампания 2017 г. В заявлението тя е посочила, че към датата на подаване на заявлението всички парцели са отговоряли на изискванията за подпомагане. В действителност, обаче, част от заявените парцели, намиращи се в [населено място], [община], не са били поддържани и не са отговаряли на нормативните изискванията, определени в Наредба № 2 от 17.02.2015 г. за критериите за допустимост на земеделските площи за подпомагане по схеми и мерки за плащане на площ, Наредба № 6 от 24.02.2015 г., както и Заповед № РД 09-616 от 21.07.2010 г. на министъра на земеделието и храните. По образуваното АНД № 39/2019 г. по описа на ОС – Габрово е било постановено решение № 1/10.01.2020 г., с което ищцата е била изцяло оправдана по повдигнатото обвинение. Решението на ОС – Габрово е било потвърдено с решение № 100136/20.07.2020 г. на Апелативен съд – Велико Търново, постановено по ВАНД № 153/2020 г. и е влязло в законна сила на 20.07.2020 г. В. П. Б. е предявила иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ срещу Прокуратурата на РБ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от 20 000 лева, причинени от незаконно воденото срещу нея наказателно производство. Районен съд – Трявна е уважил частично иска и е осъдил Прокуратурата на РБ да заплати на ищцата 5 500 лв обезщетение за неимуществени вреди. Първоинстанционното решение е било обжалвано и от двете страни единствено по отношение на размера на обезщетението. За установяване на настъпването на твърдените от ищцата неимуществени вреди и причинно-следствената връзка с повдигнатото ѝ незаконно обвинение са събрани гласни доказателства. Въз основа на показанията на свидетелките П. Д. - сестра на ищцата, и Д. Ж. – дъщеря на ищцата, въззивният съд е приел, че В. П. Б. е преживяла негативни изживявания, съпроводени със силен стрес вследствие на повдигнатото срещу нея обвинение. Отчел е напредналата възраст, на която е била ищцата, когато е била привлечена като обвиняема – 69 г., както и обстоятелството, че не е била осъждана. Приел е, че В. Б. е изпитвала стрес и притеснение от наказателното производство, водено срещу нея, срамувала се е от това, че е била обвиняема и подсъдима. Негативно ѝ се е отразявало всяко едно от явяванията ѝ в наказателното производство – както на досъдебна, така и в съдебна фаза. Ищцата е страдала от исхемична болест, а негативните преживявания, свързани с обвинението, са довели до изострени стресови реакции. От друга страна, съдът е приел, че обвинението не е било за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, а наказателното производство срещу В. Б. е приключило в разумен срок – за година и шест месеца в досъдебна и съдебна фаза на две инстанции. В досъдебното производство ишцата се е явила два пъти в качеството си на обвиняема, а интензивността на процесуалноследствените действия е била нормална. Съдебното производство пък е било образувано като административно-наказателно, с искане за налагане на административно наказание, а ищцата е била оправдана още в първата инстанция. Въззивният съд не е установил наказателното производство да е оставило траен негативен отпечатък върху психиката или физическото здраве на В. Б.. Процесът срещу нея не е бил разгласен публично и не е станал известен на лица извън семейството, а тя е била оправдана още в първа инстнция, затова съдът е приел, че не се установява негативно обществено отношение към ищцата, нито че обвинението е повлияло на отношенията ѝ с близките. Отчитайки всички тези обстоятелства, както и икономическата конюнктура в страната към датата на увреждането – 2020 г., въззивният съд е приел за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди 5 500 лв. и е уважил исковата претенция до тази сума. В останалата част до пълния претендиран размер на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е приел, че претенцията е неоснователна и е потвърдил отхвърлителното решение. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав намира следното по касационната жалба на В. П. Б.: Първият въпрос, който касаторът е поставил в изложението, се отнася до начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и критериите, които се вземат предвид, включително и относно конкретната икономическа обстановка в обществото. Същият е обуславящ, но не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително и цитираната в изложението. В константната практика на ВКС се приема, че съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди следва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Обезщетението се определя по вътрешно убеждение от съда, а справедливостта, като критерий за определянето му, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Именно това разбиране е възприето в обжалваното решение. Съгласно ППВС № 4/1968 г. и трайната съдебна практика, изразена в постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения, на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждащото действие. Размерът на обезщетението се определя по справедливост от съда, а по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се извършва преценка на редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства за всеки отделен случай – характерът на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му обявяване, продължителността на наказателното производство, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца, а също и редица други обстоятелства от значение за конкретния спор. Въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване. В случая, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е взел предвид всички релевантни обстоятелства – вида и тежестта на престъплението, взетата мярка за неотклонение, продължителността на наказателното производство в двете му фази, как всички тези обстоятелства са се отразили върху психиката на ищцата и здравословното ѝ състояние. Въззивният съд е отчел и други обстоятелства, които са били от значение за определяне на размера на дължимото обезщетение – възрастта на ищцата, чистото ѝ съдебно минало, липсата на трайно негативно отражение върху здравословното състояние на ищцата както и това, че процесът не е бил публично разгласен и ищцата не е пострадала от накърняване на авторитета и доброто си име над обичайното в такива случаи. Вторият въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички правнорелевантни факти и обстоятелства по делото във връзка с определяне на справедливо обезщетение е намерил своето разрешение в трайната практика на ВКС, включително и цитирана от касатора, според която съдът при самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства следва да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Въпросът е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. В мотивите на решението съдът обсъжда доказателствата за всички правнорелевантни факти и посочва кои факти намира за установени и кои намира за недоказани, а също и всички искания и възражения на страните, които се основават на установени факти, както и доводите на страните, които имат значение за решението по делото. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки – обсъдил е в мотивите на решението си в пълнота събраните писмени и гласни доказателства, както и възраженията и доводите на страните, и въз основа на комплексната им оценка е обосновал извода си за справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Също така въззивният съд не е изброил само обстоятелствата, които са от значение за определяне на обезщетението по критерия за справедливост, както и кои са получените увреждания от ищеца, същите са подробно преценени и анализирани в тяхното конкретно проявление. По третия поставен въпрос - относно критериите за оценка на икономическата конюнктура в страната и размера на обезщетението за неимуществени вреди, липсва допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, след като по въпроса е формирана съдебна практика, която не се нуждае от промяна и осъвременяване. Определянето на размера на обезщетението зависи от много фактори, посочени в ППВС № 4/68 г. - всички те се преценяват в тяхната съвкупност и спрямо особеностите на конкретния случай. Също така при определяне на обезщетението съдът следва да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението за съответния период, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им обезвъзмездяване, като обезщетението не следва да се превърне в източник на обогатяване. Въззивният съд е определил в случая размера на обезщетението за неимуществени вреди, като е съобразил освен продължителността на наказателното преследване, което е приключило в разумен срок, незаконното обвинение не е за тежко престъпление, вида на наложената мярка за процесуална принуда- подписка, както и липсата на трайни негативни последици и отражение и вреди над обичайните за ищцата и при отчитане на икономическите условия в страната, като сумата от 5 500лв. за обезщетение за неимуществените вреди се явява достатъчна и определена по справедливост, а определяне на по-висок размер би водел до обогатяване за пострадалия. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. При тези съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,