Определение № 2018 от 30.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 807/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. Билоос, чрез назначения от съда на основание чл. 47, ал. 6 ГПК за особен представител адв. Л. К. от САК, срещу решение № 81/27.01.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1399/2024 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 8 с-в, с което е потвърдено решение № 1136/28.02.2024 г., постановено по гр. д. № 11708/2022 г. по описа на СГС, I ГО, 19 с-в, в частта, в която са уважени предявените от „Юробанк България” АД срещу Л. Билоос кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане (солидарно с А. Д. Х.) на следните суми: 1) 26440 лв. - главница по договор за потребителски кредит FL 1243746/17.01.2022 г., ведно със законната мораторна лихва, считано от 07.11.2022 г. до окончателното щ заплащане; 2) 722,95 лв. - възнаградителна лихва, изтекла за периода от 17.02.2022 г. до 22.08.2022 г.; 3) 157,23 лв. – законна мораторна лихва, изтекла за периода от 17.02.2022 г. до 22.08.2022 г. и 4) 14 лв. - такси за периода от 17.02.2022 г. до 22.08.2022 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като Л. Билоос нито е страна по процесния договор за банков кредит, нито в него е уговорено тя да усвои заемните финансови средства. Счита, че, тъй като не е доказано, че именно на нея е предоставен кредитът, тя не е пасивно материалноправно легитимирана в настоящото исково производство. Твърди, че договорът за банков кредит съдържа неравноправни клаузи – възнаградителната лихва се основава на референтен лихвен процент, като променливият компонент е поставен в зависимост от неясни критерии – под контрола на банката, а клаузата, с която е уговорена правната възможност за изменението щ, е свързана единствено с повишаването на лихвената ставка. Поддържа, че и клаузата на чл. 14 от договора за банков кредит, съгласно която банката може да обяви процесния кредит за предсрочно изискуем, е неравноправна, тъй като е уговорено, че тази правна възможност се поражда и при незаплащане на една изискуема погасителна вноска. От друга страна, поради нередовната процедура по връчване от ЧСИ на писменото известие разсроченото главно парично задължение (кредитът) не е превърнато в изцяло предсрочно изискуемо. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелните селективни основания, уредени в чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК - решението е вероятно недопустимо и очевидно неправилно, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроса: 1. „Какви факти трябва да изследва съдът при наличието на твърдение за неравноправни клаузи в договор - единствено дали е налице индивидуално уговаряне, или и дали клаузите по съдържанието си са неравноправни?” (твърди се противоречие с решение № 98/25.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 535/2016 г. на I т. о.); 2. „Налице ли е неравноправност, когато лихвата по договор за банков кредит е фиксирана за част от погасителния период и променлива за останалия период?” (твърди се противоречие с решение № 87/2019 г. по т. д. № 848/2017 г. и определение № 50751/21.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 364/2022 г., IV г. о.); 3. „Налице ли е неравноправност, когато променливият лихвен процент се състои от неизвестни и неопределяеми величини към момента на сключването на договора за кредит?” (твърди се противоречие с решение № 87/2019 г. по т. д. № 848/2017 г.; решения № 384/29.03.2016 г. по т. д. № 2520/2016 г. на ВКС, II т. о.; решение № 205/07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016 г. на ВКС, I т. о.; решение № 144/08.11.2017 г. по т. д. № 2155/2016 г. на ВКС, II т. о. и решение № 87/06.11.2019 г. по т. д. № 848/2017 г. на ВКС, I т. о.); 4. „Представлява ли солидарността вид обезпечение на банков кредит?” (твърди се противоречие с решение № 213/06. 01.2017 г. по гр. д. № 5864/2015 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 654/08.01.2008 г. на ВКС по т. д. № 320/2007 г. на ВКС, II т. о.; решение № 161/20.03.2006 г. по гр. д. № 47/2005 г. на ВКС, II г. о. и решение № 788/15.12.2005 г. по гр. д. № 513/2004 г. на ВКС, II г. о.); 5. „Следва ли при липса на установено от доказателствата по делото правоотношение и усвояване на банков кредит ответникът да се осъди въз основа на поставения от него подпис като „съкредитоискател”?”; 6. „Достатъчно ли е установяването на качеството на една страна по делото като „съкредитоискател” в съдебното производство въз основа на терминологията по договора за банков кредит, или е необходимо съдът да изследва конкретните факти по делото и да установи какво е правоотношението - солидарност, поръчителство или друго?” (по материалноправните въпроси по т. 5 и т. 6 се твърди противоречие с решение № 125/2013 г. на ВКС по т. д. № 910/2012 г.); 7. „Налице ли е порок, водещ до неравноправност, в случай че банката предвижда прилагането на референтен лихвен процент „ПРАЙМ” за необезпечени кредити, в случай че кредитът е обезпечен по някакъв начин?”; 8. „Налице ли е неравноправност или друг вид порок, ако според договора за банков кредит се предвижда, че длъжникът дължи вноски в размер на цялото си трудово възнаграждение?” и 9. „Какво е значението на целта на отпускането на кредита като реквизит от договора за банков кредит? Липсата на посочване на такава цел води ли до порок в договора за банков кредит? Може ли да се обоснове липса на основание за сключването на договор за банков кредит по смисъла на чл. 26 ЗЗД, когато не е посочена целта за отпускането му?” (касаторът счита, че правният отговор по материалноправните въпроси по т. 7 до т. 9, вкл. ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото). Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез назначен от съда на основаване чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е съобразил, че предмет на делото представляват предявени искове за установяване съществуването на парични притезания, чийто юридически източник представлява потребителски договор, по отношение на които приложение следва да намери Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела - в чл. 18, § 2 е регламентирано, че ответната страна по договора може да предяви иск срещу потребител само в съдилищата на държавата членка, където има местоживеене потребителят. Апелативният съд е приел, че договорът за потребителски кредит № FL 1234746/17.01.2022 г. е сключен с ответницата като потребител - за цел, която е извън нейната търговска дейност или професия. Въззивницата е белгийски гражданин, съгласно вписаните данни в Отдел „Миграция” на СДВР, МВР, но към момента на завеждане на делото притежава актуална адресна регистрация в Република България, а и липсват данни тази регистрация да е прекратена, респ. статутът на продължително пребиваващ в Република България да е с изтекъл срок. Макар и потребителят да е напуснал адреса по адресната си регистрация, в автоматизираната информационна система на МВР липсват данни тя да е прекратила местоживеенето си в страната преди завеждане на делото (то е нейното последното известно местоживеене). В този смисъл, въззивният съд е счел, че исковете, предмет на настоящото съдебно производство, са предявени в съответствие с нормативните изисквания, регламентирани в чл. 18, § 2 от Регламента - в съда на държава-членка, където потребителят има местоживеене. Следователно, българският съд е международно компетентен да разгледа настоящия правен спор, поради което решението в обжалваната част е процесуално допустимо. Апелативният съд последователно е разгледал всички релевирани във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение. Приел е, че Л. Билоос е надлежно индивидуализирана в титулната част на исковата молба в съответствие с индивидуализацията, установена в договора за потребителски кредит, както и в искане от съкредитоискателя. От друга страна, посоченият ЕГН (ЛНЧ) е действителен - съгласно писмо от 30.12.2022 г., издадено от МВР-СДВР, Отдел „Миграция”, като посоченият в исковата молба ЛНЧ, както и адресна регистрация съвпадат изцяло с тези, вписани в автоматизираната информационна система на МВР. Въззивният съд е счел, че действително е установено по делото, че въззивницата не е получила сумата по релевантния договор за потребителски кредит, а тази сума е усвоена от ответницата Амбъл Д. Х., но от това обстоятелство не може да се обоснове изводът, че съкредотополучателят не е носител на парични задължения, породени от този кредитен договор. В клаузата на чл. 1, ал. 4 от договора страните са постигнали съгласили, че за връщането на кредита и за другите задължения по договора лицата, подписали това съглашение като кредитополучатели, отговарят солидарно. Именно в титулната част на договора за потребителски кредит ответниците били посочени като кредитополучатели, поради което отговорността на въззивницата е свързана с поетото от нея задължение да отговаря солидарно с лицето, получило сумата по отпуснатия потребителски кредит. Апелативният съд е изяснил, че съгласно нормативното правило, уредено в чл. 121 ЗЗД, солидарност между двама длъжници възниква по силата на закона или ако е уговорена между страните. В конкретния случай между страните такава уговорка е постигната – тя не създава съмнения относно възможността кредиторът да претендира пълния размер на предоставения кредит от всеки един от длъжниците, посочени като кредитополучатели. В този смисъл, въззивницата се е задължила да отговаря солидарно с лицето, получило сумата по кредита, поради което за нея е възникнало действително договорно задължение за връщане на кредита, ведно с останалите породени от договора престации. Апелативният съд е приел, че в закона не е уредена нормативна забрана за уговаряне на променлив лихвен процент – именно в чл. 58, ал. 3-ал. 5 ЗКИ, респ. в чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК е регламентирана такава правна възможност, при осъществяване на определени предпоставки и при спазване на определени изисквания. В чл. 3, ал. 2 от процесния договор страните са постигнали съгласие за едностранна промяна на приложимия лихвен процент - при спазване на изискванията, уговорени в методологията за определяне на референтен лихвен процент (ПРАЙМ) (в нея детайлно били описани конкретните предпоставки, при които банката може едностранно да промени приложимия лихвен процент). Документът, съдържащ тази методология, бил подписан от въззивницата, като тя е запозната с нейното съдържание. Апелативният съд е съобразил, че в мотивите на обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че принципно би могло да се обоснове наличие на неравноправност в клаузата на възнаградителната лихва - с предвидената след 13-ия месец плаваща лихва, предвид абсолютната неразбираемост на методиката за определянето щ, но въззивният съд е приел, че това обстоятелство не се е отразило на размера на задълженията, предмет на предявените в настоящото съдебно производство искове, тъй като предсрочната изискуемост е обявена при уговорения първоначален размер на възнаградителната лихва. Счел е този извод за обоснован, тъй като той съответства на събраните по делото доказателства. Съгласно заключението на ССчЕ начислената от банката възнаградителна лихва съответства на уговорения между страните погасителен план - при първоначално уговорения размер от 4,9%. От друга страна, първоинстанционният съд не бил обосновал категоричен извод за наличие на неравноправност на клаузата относно увеличения размер на възнаградителната лихва, поради което не е приложил клаузата на чл. 3, ал. 2 от договора. Разглеждайки заявените оплаквания във въззивната жалба, апелативният съд е изяснил, че по силата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, а ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички лихвени проценти. Тези изисквания са свързани с възможността за промяна на първоначално уговорения лихвен процент, като в случая механизмът за неговата промяна е регламентиран в методологията за определяне на референтен лихвен процент (ПРАЙМ) по потребителски и жилищно-ипотечни кредити, който е подписан и приет от жалбоподателката. Апелативният съд е съобразил, че с правната норма, уредена в чл. 143, ал. 2, т. 18 ЗЗП, е предвидено, че неравноправна е клаузата в потребителския договор, която ограничава обвързаността на търговеца или доставчика от поети чрез негови представители задължения или поставя неговите задължения в зависимост от спазването на определено условие. Счел е, че клауза, съгласно която кредитополучателят се е задължил да осигурява всеки месец постъпването на средства в размер на цялото свое месечно трудово възнаграждение по изрично посочена сметка в банката по някоя от изрично посочени пакетни програми, за ползване на преференциален лихвен процент (чл. 3, ал. 10, т. 1 от договора), не е уговорена в противоречие с изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 18 ЗЗП. Тази уговорка между страните за прилагане на преференциален лихвен процент е постигната в рамките на договорната свобода, установена в нормата на чл. 9 ЗЗД. Въззивният съд е приел, че съгласно клаузата на чл. 14, ал. 1 от договора за потребителски кредит при непогасяване в уговорения срок на една или повече вноски по кредита банката има право да обяви кредита за изцяло или частично предсрочно изискуем, като в случая към момента на упражняване на правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем тези предпоставки са били породени – от заключението на ССчЕ се установявало, че не е заплатена изцяло нито една вноска по кредита (единствено е заплатена сумата от 5,22 лв., с която е погасена част от дължимата възнаградителна лихва от първата месечна анюитетна вноска). При така приетите за установени правнорелевантни факти апелативният съд е обосновал правното съждение, че банката надлежно е упражнила потестативното право с едностранно волеизявление да превърне разсроченото главно парично притезание (кредита) в предсрочно изискуемо. Било доказано, че тя е изпратила уведомление за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита по процесния договор за потребителски кредит – то е надлежно връчено на въззивницата чрез ЧСИ по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК (в продължение на един месец длъжниците не са намерени на посочения в поканата адрес, който съвпада с посочения в договора; не е намерено лице, което е съгласно да получи съобщението; залепено е уведомление на таблото за обяви във входа и е пуснат екземпляр в пощенската кутия, като невъзможността адресатите да бъдат намерени на посочения адрес, е констатирана след три посещения на адреса, с интервал от поне една седмица между всяко от тях, като най-малко едно от посещенията е в неприсъствен ден). С изтичане на срока за получаване на уведомлението и на основание чл. 47, ал. 5 ГПК то се смята връчено. Апелативният съд е изяснил, че кредиторът би могъл да обяви кредита за предсрочно изискуем и с волеизявление, материализирано в исковата молба. Тъй като във въззивната жалба не били заявени оплаквания относно размера на задълженията на въззивницата, породени от процесния договор, на основание чл. 269 ГПК въззивният съд не трябва да изследва тези обстоятелства, поради което първоинстанционното решение – в обжалваната част, е потвърдено. Въззивното решение не е вероятно недопустимо, поради което не е възникнала самостоятелната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Процесуалната легитимация на страните, вкл. и пасивната (на ответника) се определя от фактическите твърдения на ищеца, чрез които се обосновава спорното материално право – при паричните искове чрез индивидуализация на правопораждащите юридически факти на предявеното парично притезание, неговия размер и носителите на субективното право, респ. на правното задължение (кредитора и длъжника). Следователно, дали при искове за реално изпълнение, каквито са процесните, ответникът е носител на твърдените парични задължения, обуславя не допустимостта им (пасивната процесуалноправна легитимация на ответника), а тяхната неоснователност (пасивната материалноправна легитимация на ответника). Обобщени първите три материалноправни въпроси, както и седмият и осмият материалноправни въпроси не отговарят на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – те да са от съществено значение за изхода на спора по настоящото дело (съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК) и да не са обусловили правосъдната воля на въззивния съд. Апелативният съд е приел, че в закона не е уредена нормативна забрана за уговаряне на променлив лихвен процент – именно в чл. 58, ал. 3-ал. 5 ЗКИ, респ. в чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК е регламентирана такава правна възможност. Съобразил е, че в мотивите на обжалваното решение първоинстанционният съд е обосновал правното съждение, че принципно би могло да се обоснове наличие на неравноправност в клаузата на възнаградителната лихва - с предвидената след 13-ия месец плаваща лихва, предвид абсолютната неразбираемост на методиката за определянето щ, но той е приел, че това не е се е отразило на размера на задълженията, предмет на предявените в настоящото съдебно производство искове, тъй като предсрочната изискуемост е обявена при уговорения първоначален размер на възнаградителната лихва. Съгласно заключението на ССчЕ начислената от банката възнаградителна лихва съответства на уговорения между страните погасителен план - при първоначално уговорения размер от 4,9%. В този смисъл, въззивният съд е обосновал правния извод, че през първата година, през която поради незаплащане на нито една цяла погасителна вноска по процесния потребителски договор кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем, уговорената ставка на дължимата възнаградителна лихва е била във фиксиран размер (при уговорения първоначален размер), поради което би било ирелевантно за правилното решаване на правния спор, предмет на делото, обстоятелството дали клаузата, с която за следващ период е уговорен референтен лихвен процент, е нищожна поради нейната неравноправност. От друга страна, за дължимостта на целия кредит е без значение и фактът дали страните са уговорили, че кредитополучателят е длъжен ежемесечно да обезпечи постъпването на месечното си трудово възнаграждение по открита при кредитодателя банкова сметка. Четвъртият и шестият материалноправни въпроси също не отговарят на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като те нито са обусловили правните изводи на въззивния съд, нито са от значение за изхода на правния спор, предмет на делото – в конкретния казус е ирелевантно дали въззивницата е обикновен солидарен длъжник по чл. 121 и сл. ЗЗД (дали отговаря на собствено основание) или е поръчител (при акцесорна отговорност да отговоря за чужд дълг – арг. чл. 138, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 141, ал. 1 ЗЗД). Същественото е, че по процесното кредитно правоотношение тя е солидарен длъжник с другия кредитополучател. Поради същите правни съображения не следва да се допуска въззивното решение до касационно обжалване и по петия материалноправен въпрос – при учредена солидарна отговорност по кредитно правоотношение е ирелевантно обстоятелството кой от солидарно отговорните длъжници действително е получил насрещната парична престация, т.е. на кого от тях е преведена сумата, предмет на договора за банков кредит. Последният (деветият) материалноправен въпрос също не е обусловил крайния изход на правния спор, предмет на въззивното производство, тъй като апелативният съд не е имал повод да разисква за каква цел е използван предоставеният заемен финансов ресурс. Когато е предоставен потребителски кредит, целта на този договор е ясна – за задоволяване на нужди за потребление, като за действителността на това кредитно правоотношение не е необходимо да се посочва конкретната цел, за която ще бъде използван усвоеният кредит. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. В полза на назначения на касатора на основание чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител - адв. Л. К. от САК, следва да се заплати внесения от банката по сметка на ВКС депозит в размер на сумата от 1364,92 лв., за осъщественото от нея процесуално представителство пред ВКС. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника трябва да се присъди сумата от 1364,92 лв. – разноски пред ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд