Определение № 403 от 19.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3680/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Столичен инспекторат към Столична община, чрез процесуален представител гл. юрк. П. К., против решение № 262511/16.04.2021 г. по гр. д. № 6908/2020 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 37886/11.02.2020 г. по гр. д. № 42111/2018 г. на Софийски районен съд, в частта, с която Столичен инспекторат към Столична община е осъден да заплати на М. А. Б. обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 200 КТ в размер на 30 000 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 26.06.2018 г. до окончателното изплащане; първоинстанционното решение е отменено в обжалваната отхвърлителна част и ответникът е осъден да заплати на ищцата допълнително още сумата от 10 000 лева, обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 26.06.2018 г. до окончателното изплащане. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение, иска се отмяната му и отхвърляне на предявения иск. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Трябва ли при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди да се вземат предвид всички преживени болки и страдания, които са установени по делото, включително тези, за които са налице доказателства, че не са в причинно-следствена връзка с трудовата злополука и за които липсват доказателства да представляват усложнение или късна последица от трудовата злополука?“ и 2. „Длъжен ли е въззивния съд да обсъди, вземе предвид и подложи на преценка, в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите на които се основават и доказателствата за тях, както и да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по исканията на страните доказателства във връзка с техните доводи?”. Сочи, че първият въпрос е разрешен в противоречие с решение № 282/28.04.2010 г. по гр. д. № 622/2009 г. на ВКС, III г. о., а вторият с решение № 8/19.06.2018 г. по т. д. № 2435/2016 г. на ВКС, II т. о., решение № 35/23.05.2019 г. по гр. д. № 1499/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV г. о. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по касация М. А. Б., подаден чрез адв. П. К., в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Заявена е претенция за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подаденa от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК и е процесуално допустима. По делото е установено, че ищцата е работила по безсрочно трудово правоотношение при ответника Столичен инспекторат към Столична община на длъжността „старши инспектор“. На 26.06.2015 г., около 18 часа, по време на обичайния си път при връщане от работа, при слизане от автобуса в[жк]на автобусна спирка пред блок № 3, ищцата попаднала в дупка с десния си крак, която злополука е установена като трудова с разпореждане № 18253/09.07.2015 г. на длъжностно лице при ТП на НОИ-София. На същия ден постъпила в Център за спешна медицинска помощ с оток, болка и болезнени движения в десния глезен. След направена рентгенография, при която не била установена фрактура, ищцата била освободена с назначена криотерапия за 36 часа и медикаменти за 4 дни. На 30.06.2015 г. ищцата е извършила консултация с лекар - специалист по ортопедия и травматология с основна диагноза навяхване и разтягане на ставните връзки на десния глезен като при прегледа лекарят е установил, че дясната глезенна става е отточна и болезнена, а движенията са ограничени и болезнени. Извършена е нова рентгенова снимка, на която отново не е установена фрактура, а на ищцата била назначена терапия с компреси, аналгин таблетки при болки и покой. На 15.07.2015 г. ищцата отново потърсила консултация с лекар - специалист по ортопедия и травматология, като при прегледа било установено, че дясната глезенна става продължава да е отточна и болезнена, а движенията – болезнени и ограничени. При направената рентгенография било установено счупване на талуса. На ищцата била поставена гипсова имобилизация, била назначена медикаментозна терапия и покой. На 14.08.2015 г. бил свален гипсът от крака на ищцата, като лекарят - ортопед констатирал, че глезенната става още е отточна и болезнена, а при извършеното рентгеново изследване била установена изразена остеопороза и на ищцата била назначена терапия с мазила и медикаменти. Съгласно заключението по съдебно-медицинска експертиза е възможно първоначално при първата рентгенова снимка да не се види счупването на талуса. Затова се направени контролни прегледи и снимки. Увреждането на здравето, което е получила ищцата в резултат на трудовата злополука е свързано със значителни физически и психически страдания и болки, които същата е търпяла и търпи ежедневно, които продължават и в момента, и няма да преминат още дълго време. Лечебният процес /срокът за възстановяване/ при счупване на талус, според вещото лице, трае около 7-8 месеца. Лечението в конкретния случай е било поставяне на гипсова имобилизация, която е свалена на 50-ия ден, ненатоварване на крайника и придвижване с помощни средства – патерици. При направената контролна рентгенова снимка било установено зараснало счупване на костта и наличие на остеопороза, която била вследствие на самото обездвижване от гипсовата имобилизация. Настъпилото усложнение - зудекова атрофия, в резултат от обездвижването и предразположение на организма към развитието му, променяло хода на лечението, като го забавяло за неопределен период от време. При нормално протичане на лечебния процес се прилагало постепенно повишаване на натоварването на болния крак. Но при появата на З. атрофия първо трябвало да се изчака достигането на нормална костна плътност и след това можело да се започне възстановяване на стави, сухожилия и мускули. Докато не се възстанови костта, не можело да се започне натоварване. Вещото лице е потвърдило, че съществува лечение на З. атрофия, но не се е ангажирало с посочването на срок на пълно възстановяване, тъй като това зависело от много фактори - организъм, начин на кръвоснабдяване, допълнителни заболявания, хормонален статус. Тоест, пълното възстановяване на увредата на ищцата не може да бъде прогнозирано във времево отношение. Установено е, че в процеса на възстановяване, у дома, ищцата е изпитвала интензивни болки. Първоначално е била напълно обездвижена, на легло, като впоследствие придвижването й е било изключително трудно за дълъг период от време. В този период ищцата не можела да се обслужва сама и се нуждаела от непрестанно съдействие и помощ от близки и семейството й, ползвала е помощта им, както в ежедневието, така и за посещаване на лекарски прегледи, включително и пред ТЕЛК и НЕЛК. Освен несгодите при обслужването си, за което ищцата е била изцяло зависима от помощта на близки хора, същата е търпяла и ограничения в социалните й дейности и контакти. Ищцата е преустановила обичайните си дейности, което се е отразило изключително неблагоприятно върху емоционалното й състояние. Преди инцидента тя е водила изключително активен и разнообразен начин на живот – поддържала е много социални контакти, спортувала е, шофирала е, ходила е на лов и се е занимавала със земеделие, които дейности са поддържали освен доброто й физическо състояние и емоционалното й такова,което рухнало вследствие причинините й болки и страдания от инцидента и вследствие възникналите за ищцата в тази връзка ограничения и трудности в извършването на обичайните й дейности. Освен физическите болки ищцата е претърпяла и сериозно посттравматично стресово разстройство - чувствала се е непълноценна, унила и потисната. Получените при трудовата злополука увреждания са се отразили негативно на ищцата и в професионален аспект. Същата е ползвала общо 540 дни отпуск за временна неработоспособност за периода от 26.06.2015 г. до 16.12.2016 г. Видно от приетите по делото експертни решения на ТЕЛК и НЕЛК ищцата е била освидетелствана като временно неработоспособна вследствие на причинените от трудовата злополука увреждания - счупване на стъпалото без счупване на глезена, състояние след фрактура на десен талус, вторична З. атрофия, до 17.10.2016 г., включително. С експертно решение № 0323 от 31.01.2017 г. на ТЕЛК за общи заболявания към МБАЛ - София освен продължаване на временната неработоспособност на ищцата до 16.12.2016 г., била определена 20 % трайно намалена работоспособност за срок от една година до 01.01.2018 г. и било дадено предписание ЛКК да трудоустрои ищцата на работа без тежък физически труд и продължително ходене, като с експертно решение № 0838 от 06.10.2017 г. на специализиран състав на НЕЛК по ортопедични болести обжалваното решение на ТЕЛК било отменено по отношение на срока на инвалидността, като бил определен 3-годишен такъв до 01.01.2020 г., както и по отношение на причината за инвалидността - трудова злополука. В изпълнение на дадените в решението на НЕЛК предписания бил издаден болничен лист № Е./08.03.2017 г. за трудоустрояване на ищцата за 180 календарни дни от 17.12.2016 г. до 14.06.2017 г. Със заповед № ССИ17-РД15-243/16.03.2017 г. на директора на Столичен инспекторат ищцата е била трудоустроена на длъжност „старши инспектор" с работно място „П.“ за периода от 17.03.2017 г. до 14.06.2017 г. Впоследствие ищцата била дисциплинарно уволнена. При определяне справедливия размер на обезщетението въззивният съд освен посоченото е съобразил още: възрастта на ищцата /54 г. към датата на злополуката/, при която възстановяването е по-бавно, по-трудно и по-болезнено, което се установява от представените по делото медицински документи, включително и от амбулаторните листове; периода на временна неработоспособност; обстоятелството, че и понастоящем възстановяването на ищцата все още не е приключило; наличието на остатъчен ортопедичен функционален дефицит на дясната глезенна става; определения процент трайно намалена работоспособност за срок от три години;перспективата и трайните последици,както и възможността да продължи трудовата си кариера. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не се разкрива наличие на претендираното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото решението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, във вр. с чл. 280, ал.1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3 ГПК. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Първият въпрос не отговаря на общото основание за допускане на касационно обжалване. Видно от съдържанието на обжалваното решение въззивният съд не се е произнесъл в сочения от жалбоподателя смисъл. Възражението на ответника, че не се установява причинно-следствена връзка между злополуката и тревожно-депресивния синдром у ищцата, съдът е приел за основателно. Основаният аргумент за завишаване размера на претендираното обезщетение е бил, че първоинстанционният съд не е взел предвид абсолютно всички преживени от ищцата болки, страдания и неблагоприятни психически отражения, причинени й вследствие на злополуката, които са установени по делото чрез показанията на разпитаните свидетели, представените медицински документи и от заключението на СМЕ. Поставеният втори въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички факти и обстоятелства и да отговори на всички доводи и възражения на страните е обуславящ, но по него не се разкрива наличието на допълнително основание за допустимост на касационното обжалване. Действията на въззивния съд са в съответствие с трайно установената съдебна практика /включително цитираните от касатора решения на ВКС/. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е обсъдил в мотивите на решението си всички наведени от страните доводи и възражения, събраните по делото доказателства, както и тяхната доказателствена стойност относно подлежащите на доказване факти, съобразно дадената правна квалификация на претендираните права. Подробно е анализирал претърпените от ищцата неимуществени вреди вследствие на установената по вид травма, интензитета и продължителността й. Съобразил е проведеното лечение, възстановителния период ,както и, че не може да се прогнозира кога ищцата ще се възстанови напълно от причинената от обездвижването остеопороза, предвид настъпилото при нея усложнение – З. атрофия, което променяло хода на лечението, като го забавяло за неопределен период от време. Така зададен въпросът, преценен и във връзка с наведените в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване съображения, се отнася към правилността на направената от въззивния съд преценка на събраните доказателства и относимите към предмета на доказване факти и по същество представлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. При този изход на спора на ответника по касационната жалба се следват разноски, но предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адвокат П. К. не са налице. С отговора на касационната жалба не е представен договор за адвокатска защита и съдействие, който да удостоверява, че адвокатската защита се осъществява при условията на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., което е необходимо условие за присъждане на възнаграждението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.