Определение № 60421 от 29.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1023/2020 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу решение на Варненски окръжен съд.

Ответниците Ц. Д. и К. Р. оспорват жалбата.

По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

С първоинстанционното решение, поправено по реда на чл. 247 ГПК, са отхвърлени главните искове, предявени по реда на чл. 422 ГПК, за установяване на придобити от ищеца с договор за цесия парични вземания (главница, договорна лихва и законна лихва), произтичащи от сключен от ответника Д. с трето лице договор за потребителски кредит, обезпечен с поръчителство от ответника Р.. Евентуалните искове за осъждане на ответниците да изпълнят същите задължения, са уважени частично.

По жалба на ищеца въззивният съд е потвърдил решението относно отхвърлените главни искове, като след частичната му отмяна частично е уважил главните искове в по-висок размер.

Решението си въззивният съд е мотивирал със съображенията, че съгласно чл. 22 от Закона за потребителския кредит процесният договор е недействителен поради: 1) неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като текстът на договора е изписан с шрифт, значително по-малък от 12, а погасителният план е почти изцяло нечетлив поради дребния шрифт, както и 2) неспазване на изискването на чл. 11, ал. 2 ЗПК всяка страница от общите условия да е подписана от страните.

Приел е по-нататък, че поради недействителността на договора и съгласно чл. 23 ЗПК потребителят дължи само чистата стойност на кредита, намалена с извършените плащания.

Изложил е и съображения, че представените уведомления не са били връчени на ответниците, поради което и съобразно т. 18 от ТР № 4/2013 на ВКС-ОСГТК на ответниците предсрочната изискуемост на вземанията не е била обявена до деня на подаване на заявлението за заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Според задължителното тълкуване по ТР № 8/2017 на ВКС-ОСГТК е приел, че не е налице пречка исковете да бъдат уважени при съобразяване на настъпилите в хода на процеса падежи на отделните погасителни вноски, но доколкото главницата по същите е в размер, по-нисък от заплатените за предходни периоди лихви, недължими според формирания извод за нищожност на договора, такава не се дължи. По отношение на вноските с ненастъпил падеж е приел, че установителният иск за главницата е неоснователен предвид липсата на изискуемост, вкл. предсрочна, а лихви не се дължат поради акцесорния им характер и съгласно чл. 23 ЗПК.

Въз основа на извода за пълна неоснователност на главните установителни искове въззивният съд е приел, че на разглеждане подлежат предявените евентуално осъдителни искове. По отношение на същите е приел, че лихви не се дължат поради недействителността на договора. Относно главницата е приел, че предсрочна изискуемост е настъпила с оглед установеното неплащане на две последователни погасителни вноски и същата е надлежно обявена на длъжника с исковата молба. Приел е също, че неплатената главница, при съобразяване на присъденото от първоинстанционният съд с влязлата в сила част необжалвана част от решението му, е 12 897,35 лв., съответно след намаляването й с недължимо (поради недействителността на договора) внесените лихви остава да се дължи сумата 6 963,55 лв. главница.

С касационната жалба ищецът обжалва решението частично – за разликата над присъдената в размер на 10 282,80 лв. главница и за отхвърлените искове за лихви в размер на 1 075,87 лв. (договорна) и 431,71 лв. (законна). Предвид така формулирания петитум на касационната жалба и независимо от липсата на изрично указание в нея следва да се приеме, че предмет на касационно обжалване са единствено отхвърлените (частично, респ. изцяло) евентуални осъдителни искове, а не и изцяло отхвърлените главни установителни искове по чл. 422 ГПК, по отношение на които въззивното решение следва да се приеме за влязло в сила като необжалвано.

Касационната жалба е допустима като насочена срещу подлежащо на обжалване въззивно решение. Ответниците са физически лица, без да са налице данни да са сключили процесните договори за кредит, съответно поръчителство, в рамките на своя търговска или професионална дейност, съответно същите се явяват потребители по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП. Поради това съгласно чл. 113, изр. 2 ГПК и независимо от търговския за другата страна характер на процесния договор според чл. 286, ал. 1 ТЗ, в конкретния случай приложение намира предвиденият в чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК праг за касационна обжалваемост от 5000 лв.

Допускането на касационно обжалване се обосновава с произнасяне на въззивния съд по въпросите:

• следва ли съдът да прилага разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК, в частта относно изискването за конкретна големина на шрифта на договора, доколкото подобно изискване не е предвидено в Директива 2008/48/ЕО и наличието на забрана за държавите-членки да въвеждат национални разпоредби, различни от предвидените в директивата, и

• допустимо ли е, без да е придадено изрично обратно действие на закон, съдът да приложи негови императивни разпоредби спрямо осъществили се преди влизането му в сила правоотношения, позовавайки се на изискванията на добрите нрави и морала.

Поддържа се, че по тези въпроси е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като са изложени подробни доводи за противоречие между чл. 10, ал. 1 ЗПК относно изискването за минимален размер на шрифта и правилата по Директива 2008/48/ЕО. Цитирана е и противоречива практика на окръжни съдилища по същия въпрос.

Без да е необходимо да се обсъжда наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съобразно изложеното от жалбоподателя, касационно обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за служебна проверка за допустимост на въззивното решение в обжалваната част – доколкото според изложените мотиви съдът се е произнесъл по претенция, произтичаща от недействителността на процесния договор за кредит.

С тези мотиви съдът