Определение № 151 от 04.03.2014 г. на ВКС по т. д. № 3205/2013 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Събирателно дружество „ Б. и с-ие „, В. Т. Б. и Т. В. Б. против решение № 776 / 29.04.2013 год. по в.гр.д. № 554 / 2013 год. на Пловдивски окръжен съд, с което е отменено решение № 524 / 21.12.2012 год. по гр.д.№ 1034 / 2012 год. на Районен съд – Карлово и вместо това е уважен предявеният по реда на чл.422 ал.1 ГПК от [фирма] иск, като е признато за установено по отношение на касаторите, че солидарно дължат на дружеството сумата от 10 659,06 лева, на основание запис на заповед от 04.08.2009 год., ведно със законната лихва върху същата ,считано от подаване заявлението по чл. 417 т.9 ГПК, по което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д .№ 106 /2012 год. на Районен съд - Карлово. Касаторите оспорват правилността на въззивното решение, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила - неправилно приложение на преклузията на чл.131 ГПК по отношение фактически и правен довод на страната, от което е неправилно предпоставен обхвата на произнасянето му, респ. предопределен неблагоприятния за касаторите резултат по спора. Ответната страна – [фирма] - оспорва касационната жалба като счита, че поначало не е формулиран ясен и точен, релевантен, с оглед решаващите изводи на въззивния съд, правен въпрос, но ако би бил конкретизиран непълно формулирания по приложението на чл.131 ГПК, същият не е обоснован с допълнителен селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Цитира практика в подкрепа на извода, че възражението за каузално правоотношение, в обезпечение вземане по което е издаден записа на заповед, съставлява възражение, спрямо което е приложима преклузията по чл. 131 ГПК. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване. За да се произнесе по основанията за допустимост на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Въззивният съд е приел, че като въведено след срока за отговор на исковата молба по чл.131 ГПК, възражението на ответниците – касатори - че записът на заповед обезпечава вземане на ищеца по каузално правоотношение между страните - сключен договор за лизинг - и дължимата лизингова вноска, за която е съставен, е платена - е преклудирано, поради което не е обсъдил представените, също след срока за отговор, писмени доказателства за това. Коментирал е действителността на записа на заповед и липсата на доказателства по погасяване вземането по същия. В изложението по чл.284 ГПК касаторите формулират въпрос, очевидно относим към приложението на чл.131 ГПК, в който смисъл и подлежи на конкретизация от настоящия състав: Преклудирано ли е възражението на ответника – издател на запис на заповед, за наличие на каузално правоотношение, във връзка с което е издаден записа на заповед, предявен като основание за вземането на кредитора - ищец, когато не е предявено с отговора на исковата молба, в срока по чл.131 ГПК / не в хипотеза на заявени особени непредвидени обстоятелства по пропускането му / ?. Касаторите сочат, че в отговор на този въпрос въззивният съд е постановил решение, в противоречие със задължителна съдебна практика - реш.№ 358 / 18.06.2010 год. по гр.д.№ 1183/ 2009 год. на ІІІ г.о. на ВКС, както и с формално се позовават на хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Поставеният въпрос покрива характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК вр. с т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС – включен е в предмета на спора и отговор на същия е обусловил решаващия извод на съда, за ограничаване произнасянето му до действителността на менителничния ефект и липсата на правопогасяващи или правоизключващи вземането по записа на заповед възражения на ответниците - длъжници. Не се явява обоснован, обаче, допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК с цитираното реш.№ 358 / 18.06.2010 год. по гр.д.№ 1183/ 2009 год. на ІІІ г.о. на ВКС. В същото е коментирано непреклудирането на „ фактически и правни доводи „, което настоящият състав приема в смисъл на доводи по тълкуване значението на факт или приложението на норма, при иначе въведени в преклузивния за това срок твърдения за релевантни факти и направени в срок доказателствени искания за установяването им .С други думи – не се преклудират доводи, съобразяването на които не предпоставя необходимост от промяна в защитната позиция на ответната страна, нито събиране на нови доказателства или проверка на събраните. Именно в този смисъл съдът е посочил, че при представяне в срока по чл.131 ГПК на доказателства, без обосноваване довод за цененето им в конкретна насока / довод за относимостта им /, не се явява преклудирана за същата страна възможността допълнително да изложи такива съображения. „Фактически довод и правен довод „ съдът е приел, че съставляват съответно довода „ въз основа обстоятелствата по делото „ „ и довода „ по основанието на иска ”. Възражението за каузално правоотношение, в обезпечение на което е издаден записа на заповед, няма характеристиката на фактически и правен довод по смисъла на преждецитираното решение. Само по себе си въвеждането на каузалното правоотношение,за да би имала страната правен интерес от това, винаги се съпътства или с правопогасяващо възражение - за изпълнение на вземането по каузалното правоотношение, погасяване по давност или правоизключващо такова – напр. с оглед ненастъпила изискуемост съгласно каузалното правоотношение или недължимост предвид съдбата на същото / развален договор / ,недействителност на каузалното правоотношение и пр.. Във всички случаи, обаче, това твърдение предпоставя ангажиране на доказателства в установяване основателността му, респ. организиране защитата на ответната страна, разумно ограничаване на възможността за предприемането на което във времето цели преклузията на чл.131 ГПК .Видно от цитираната и представена от ответната страна съдебна практика, въвеждането на каузалното правоотношение в идентични на настоящата хипотези, е съобразявано като възражение, спрямо което е приложима преклузията на чл. 131 ГПК / така реш. от 03.07.2012 год. по т.д.№ 564 от 2011 г. на ІІ т.о. ВКС, опр.№ 506 от 03.07.2012 год. по т.д.№ 865/ 2011 год. на ІІ т.о. на ВКС,опр. № 665 от 04.09.2012 год. по т.д.№ 859 / 2011 год. на ІІ т.о. ВКС /.Действително ответниците са въвели същото във възражението си по чл.414 ГПК и с оглед актуалната съдебна практика съдът в производството по чл.422 ал.1 ГПК е бил длъжен да го съобрази, като навременно въведено възражение по основателността на иска. Доказателствата по установяването му, обаче, също са представени сред срока по чл. 131 ГПК. Процесуалноправен въпрос по изпълнение задължението на съда по чл. 146 ал.2 ГПК, в съответствие с редовно въведената,макар чрез възражението по чл.414 ГПК, обезпечителна функция на записа на заповед, не е поставен, вкл. като касационен довод по правилността на въззивното решение, на основанията по чл. 281 т.3 ГПК. Формалното позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК не покрива изискването за обосноваване на допълнителен селективен критерий в тази хипотеза. Чл.133 ГПК, доколкото изменението на нормата е посочено като основание за исканото тълкуване приложението на чл.131 ГПК, е неприложим в случая, тъй като не се твърдят особени непредвидени обстоятелства за пропускане срока. Както се посочи по-горе, наличието на еднозначна, непротиворечива практика по възприемане характеристиката на това възражение в процеса, като възражение, дължимо в преклузивния срок по чл.131 ГПК, изключва предпоставките за произнасяне по чл.280 ал.1 т.3 ГПК вр. с т.4 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение