Определение № 906 от 20.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 1114/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. П. Л. К. и Е. Л. К., чрез адвокат М. Д., обжалват решение № 1212 от 21.11.2023 г. по в.гр.д. № 1340/2022 г. на Окръжен съд - Бургас, V въззивен граждански състав, в частта, с която е потвърдено решение № 43 от 15.06.2022 г. по гр.д. № 45/2022 г. на Районен съд – Царево, II граждански състав, с което е прието за установено, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, че настоящите жалбоподатели дължат на „Банка ДСК“ АД, [населено място] сумата от 13 010,11 лв., представляваща главница по договор за кредит за текущо потребление от 18.05.2009 г. и следните акцесорни вземания: 3388,12 лв. – възнаградителна лихва за периода 28.06.2014 г. до 19.05.2019 г, сумата от 2226,85 лв. –обезщетение за забава /лихвена надбавка за забава по т.19.1 от договора за кредит/ за периода 10.07.2014 г. до датата на настъпване на изискуемостта – 19.05.2019 г., 120 лв. – разноски по изискуем кредит и 25 лв. – разноски за производството по чл.51 от ЗН, както и присъдените разноски, като за всички тези вземания против касаторите е издадена заповед за изпълнение № 214/22.10.2021 г. по ч.гр.д. № 491/202 г. на Районен съд – Царево, както и дължимите разноски по делото. В касационната жалба сочат основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Изтъкват нарушение на чл. 114 от ЗЗД, като според касационните жалбоподатели въззивният съд не бил приел, че изискуемостта за връщане на кредита възниква на датата на всяка вноска и представлява самостоятелно вземане с определен падеж, след което кредиторът може да иска изпълнение, вкл. изпълнителен лист, без да е необходимо прекратяване на договора или настъпване на падежа на последната вноска. С оглед на това излагат съображения, че изискуемостта е настъпила от падежа на всяка вноска и до предявяване на иска е налице погасяване по давност на вземанията, като се погасяват със съответната давност вземанията, за които има настъпил определен падеж. Молят да се отмени въззивното решение в обжалваните части. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочат следния правен въпрос, който бил основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: От кога започва да тече давностният срок за погасяване на главницата и възнаградителните лихви при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи? – противоречие с: решение № 90 от 31.03.2014 г. по гр.д. № 6629/2013 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 45 от 17.06.2020 г. по т.д. № 237/2019 г. на ВКС, II т.о. и решение № 50076 от 14.11.2022 г. по т.д. № 1730/2019 г. на ВКС, I т.о. „Банка ДСК“ АД, [населено място] чрез юрисконсулт В. А. оспорва касационната жалба. Излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност при евентуално претендирано адвокатското възнаграждение на отсрещната страна, в случай че същото надвишава минимално установените размери. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирани да обжалват решението лица. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, за безспорно, че на 18.05.2009 г. в [населено място] между „Банка ДСК“ ЕАД и наследодателката на П. Л. К. и Е. Л. К., Р. Е. К. е сключен договор за кредит за текущо потребление, по силата на който по сметката на последната е преведена заемната сума от 20 000 лв., като кредитът е бил усвоен на същата дата. Установено е, че в т.2 от договора е уговорено издължаването на кредита за 120 месеца, считано от датата на неговото усвояване. В т.7 от договора като падежна дата е посочено 28-мо число на месеца. Установено е, че страните са се договорили, че за предоставения кредит кредитополучателят заплаща лихва, формирана от базов лихвен процент /БЛП/ за този вид кредит, определян периодично от кредитора, и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно Условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК Престиж“ - Приложение № 2 към договора. В същата клауза е посочено, че към датата на сключване на договора БЛП е 7,44 % годишно, стандартната добавка е в размер на 3,01 % пункта и е намалена с отстъпка от 0 процентни пункта, или общо лихвеният процент по кредита е 10,45 %. Посочено е, че към договора е приложен Погасителен план, от който се установява, че договорът е сключен при условията на програма „ДСК Престиж“. Прието е, че от погасителния план се установява, че кредитът е следвало да бъде изплатен на 119 месечни анюитетни погасителни вноски, включващи главница и възнаградителна лихва, всяка от които в размер на 269,31 лв. В погасителния план е посочено, че вноските са определени при лихвен процент 10,45%, от което, според въззивния състав, следва, че посочената в т.8 от договора надбавка не е стандартната за кредитите за текущо потребление /както е посочено в текста/, а за тези, сключени по преференциалната програма „ДСК Престиж“. Въззивният съд е приел, че същото се установява и от приложените във въззивната инстанция Условия по кредитна програма „ДСК Престиж“, като във връзка с уговореното в т.10 от ДПК съдът е намерил, че приложима е лихвата, посочена в т.1.1 от Условията по преференциалната програма, подписана от наследодателката на П. Л. К. и Е. Л. К., която съответства на посочената в т.8 от договора, а именно - 10,45%. Въззивният състав е посочил, че към договора са приложени Общи условия /ОУ/ за предоставяне на кредити за текущо потребление. Установено е, че в т.8.1 от ОУ е посочено, че при промяна на БЛП кредиторът определя нов размер на месечната погасителна вноска за лихва и/или главница и предоставя на кредитополучателя актуализиран погасителен план. Съгласно т. 8.2 от ОУ, ако кредитополучателят заплаща преференциална лихва по кредита, даваща право на отстъпка от надбавката, в случай на неизпълнение на някое от условията, при които е предоставена отстъпката /подробно описани в приложението към договора/ кредитополучателят губи право на съответната отстъпка от датата на неизпълнението, кредиторът определя нов размер на месечната вноска за лихва и/или главница и предоставя на кредитополучателя актуализиран погасителен план. Съгласно раздел II от Условията по преференциалната програма е допустимо отнемане на преференциалните лихвени надбавки в подробно описаните в този раздел случаи, като в 3.2 е посочено, че отнетата лихвена преференция е без право на възстановяване, независимо дали условието за ползване на съответното преференциално лихвено ниво отново е изпълнено. Съгласно т.1.1. отнемане на преференциалната лихвена надбавка се извършва когато кредитополучателят е напуснал. Според т.1.2.1. отнемането се извършва когато два последователни месеца по разплащателната сметка няма постъпления на работна заплата, а според т.1.2.2.- ако за същия срок няма постъпление на определената месечна вноска по кредита. Съгласно т.1.2.3, ако в продължение на два последователни месеца, което и да е от горните условия не е изпълнено, банката отнема изцяло преференциалните лихвени надбавки като прилага нивата на действащите лихвени надбавки по стандартните кредити за текущо потребление, съразмерно на договорения кредит и изисква съответното обезпечение. Посочено е, че в т. 9.3 от ОУ е предвидено, че кредиторът има право едностранно да променя БЛП и таксите, за което уведомява кредитора по подходящ начин. Конкретните условия, при които може да бъде извършена промяната са описани в т.9.3, б. „а“ до „ж“, като същите касаят обективни причини, независещи от банката. Въззивният състав е приел, че доколкото банката не основава претенцията си за увеличен размер на лихвения процент на някое от основанията по т.9.3 от ОУ, е прието, че не следва да се обсъждат доводите на П. Л. К. и Е. Л. К. за неравноправния характер на клаузата, тъй като същите са неотносими към предмета на делото. Според съда, дори клаузата да бъде счетена за неравноправна, това не води до извод за нищожност на целия договор за кредит, доколкото договорът може да се прилага и без тази клауза. Въззивният състав е намерил, че не се установяват твърденията на банката /пред въззивната инстанция/, че Р. Е. К. е уведомила банката, че се е пенсионирала /такива доказателства, въпреки изричните указания на въззивния съд по делото не били ангажирани, а обстоятелството било спорно, поради което била загубила правото да ползва преференциален лихвен процент. Въззивният състав е приел, че дори това обстоятелство да е така, същото не представлява основание за отпадане на преференциалната лихвена надбавка по т.1.1 от Условията на банката. Въззивният съд е приел, че не се установяват и допълнителните твърдения на банката в молбата от 13.12.2022 г., че последният превод на работната заплата е получен на 26.01.2011 г. Представеното извлечение на л.49-51 от въззивното дело не установява произхода на сумите /дали са от заплата или не/, постъпили по сметката на наследодателката на К., а е установено, че постъпления има до 28.10.2012 г. /до която дата е това извлечение/. От тази сметка не било установява и другото твърдение на банката, че в два последователни месеца по разплащателната сметка няма постъпление на определената вноска по кредита за текущо потребление. Посочено е още, че от приложеното към заявлението за издаване на заповед за изпълнение извлечение от сметката на наследодателката на ответниците-т.7 като първа непогасена, респективно частично погасена вноска се сочи тази от 28.06.2014 г. Същевременно от отговора на въпрос №2 към приетата без възражения от страните СИЕ, изпълнена от в.л. З. /л.63 от гр.д.№ 45/22г. на Районен съд - Царево/ се установява, че редовното погасяване на кредитното задължение е преустановено на 28.02.2014 г., което е видно и от извлечението от сметката на кредитополучателя от същото дело, след които няколко погашения на лихви са извършени от наследниците на кредитополучателя, което кореспондирало с твърденията на ищеца и доказателствата, че наследодателката на ответниците е починала на 15.02.2014 г. Освен това, между страните не било спорно, а и съгласно отговора на въпрос 6 на заключението, непогасените вноски са 59 бр. и са за периода от 28.06.2014 г. до 19.05.2019 г. С оглед на това, въззивният съд е намерил за недоказано твърдението на банката, че преди смъртта на наследодателката на ответниците са настъпили предпоставките за отпадане на преференциалния лихвен процент. Няма и никакви доказателства по делото, че банката е упражнила правото си да отнеме преференциалните лихвени надбавки, уговорено в раздел II, т.1.2.3, нито да е определила нов размер на месечната погасителна вноска за главница и/или лихва и да предостави на кредитополучателя /респективно на наследниците му- бел. на докладчика/ нов погасителен план, съобразно задължението си по т.8.2 от ОУ на договора. Поради това, въззивният съд е приел за недоказано твърдението на банката в приетото уточнение на исковата молба, че от 01.07.2012 г. за процесните вноски е приложим лихвен процент в размер на 14,95%. При тези обстоятелства, въззивната инстанция е приела, че ответниците, които са приели наследството, видно от доказателствата за проведеното производство по чл.51 от ЗН, са встъпили в правата на наследодателката си при условията на договора, които са били действащи за същата към момента на нейната смърт, а именно - посочените в договора за кредит лихвен процент от 10,45% и месечна вноска от 269,31лв., съобразно погасителния план от 15.05.2009 г. Въззивният състав е уточнил, че във въззивната инстанция е спорен и въпросът дали и кога е настъпила предсрочна изискуемост на кредита. Въззивната инстанция не е споделила доводите на въззивниците К., че кредитът е станал автоматично предсрочно изискуем от 09.09.2014 г., когато е изтекъл 90 - дневния срок на забава, предвиден в чл.19.2 от ОУ на договора за кредит, както и че предсрочната изискуемост настъпва автоматично и не зависи от допълнителни изявления на страните което е обяснимо предвид защитната теза, че от тогава тече давността за вземанията. Въззивният съд е приел за безспорно, че съгласно т.19.2, изр.1 от ОУ към договора за кредит, при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие. В изр.2 от същата клауза е посочено, че до предявяването на молбата за събирането на кредита по съдебен ред, частта от вноската, представляваща главница, се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка в размер на 10 /десет/ процентни пункта. Въззивният състав е приел, че е необходимо изрично изявлението на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита да достигне до длъжника преди подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение, като се е позовал на тълкуването, изразено в тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС- т.18. Въззивният съд е приел, че уговорената от страните автоматична предсрочна изискуемост е в отклонение от принципа на чл.20а, ал.2 от ЗЗД, а именно - промените в договора да се осъществяват по взаимно съгласие на страните (т.е. с насрещни волеизявления на страните, а не при настъпване на други обективни факти, какъвто е например забава в плащането на главница и/или лихва повече от 90 дни) или в случаите на т.20.1 от ОУ или на основанията, предвидени в закона. Приел е за безспорно, че предсрочната изискуемост на неплатените вноски по кредита представлява изменение на договора, поради което, за да породи действие е необходимо обявяването на това изменение на длъжника - така чл.60, ал.2, предл. 2 от ЗКИ. Изложил е съображения, че уведомяването на длъжника за предсрочната изискуемост на кредита (когато са настъпили останалите обективни предпоставки за предсрочната изискуемост) в хипотезата на чл.60, ал.2, предл.2 от ЗКИ съставлява друго основание предвидено в закона по смисъла на чл.20, ал.2 от ЗЗД, при което настъпва промяната в договорения от страните срок за плащане на задължението по договора. Така е прието, че последиците на уговорената в т.19.2 от ОУ на договора предсрочна изискуемост биха настъпили едва с достигане изявлението на кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост до длъжника. В процесния случай, обаче е установено, че уведомление за предсрочна изискуемост не е връчено нито на наследодателката на ответниците, нито на самите ответници в производството по чл.51 от ЗН, а това е станало едва с връчването на исковата молба на ответниците в производството, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, на 28.02.2022 г. Установено е, че съгласно погасителния план последната падежна дата на кредита е 16.05.2019 г. /макар, че съответната на нея вноска № 120 е с отрицателна стойност, т.е. по нея не се дължат суми/. Според въззивния състав, тъй като на 16.05.2019 г. е настъпила редовната изискуемост на процесния договор за кредит, последващото обявяване на предсрочна изискуемост на 28.02.2022 г. не провежда действие. За пълнота на изложението, въззивният съд е посочил, че в извлечението от 28.09.2020 г., приложено към заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, в т.6 е посочено, че датата на настъпване на изискуемостта е 19.05.2019 г. поради настъпил краен падеж. С оглед принципа на диспозитивното начало и предвид данните от заключението на в.л. З., че непогасени са останали 59 вноски, дължими за периода от 28.06.2014 г. до 19.05.2019 г., както и предвид липсата на надлежно въведени с възражението по чл.414 от ГПК и липсата на отговори на исковата молба или в хода на делото твърдения и ангажирани доказателства за плащането на сумите за тези вноски, въззивният съд е намерил, че са доказани по основание претенциите за главницата и възнаградителната лихва за тези вноски. Приел е, че искът за главницата е доказан и по размер, а именно – за сумата от 13 010,11 лв, като е установено задължението към двамата ответници общо. По отношение на иска за възнаградителната лихва, въззивният съд е приел, с оглед изводите си, направени във въззивното решение, че не са настъпили предпоставките за отнемане на преференциалната лихвена надбавка, нито има данни банката надлежно да е упражнила правото си да отнеме преференциалната надбавка, която е част от вноската за лихвата, определяйки нова лихвена надбавка и изготвяйки нов погасителен план, поради което лихвата е останала непроменена през целия срок на действие на договора /до 16.05.2019 г. включително/, а именно в размер на 10,45%, въззивната инстанция е намерила, че искът за възнаградителната лихва е частично основателен. Въззивният състав е посочил, че размерът на задължението за лихва се определя от съда на основание чл.162 от ГПК, въз основа на данните от погасителния план към договора, като сумата представлява сбор от сумите, посочени в колона № 6 /дължима лихва/, от № 62 с падеж 28.06.2014 г. /106,31 лв./ до №119 с падеж 28.03.2019 г. /2,12 лв./, или общо 3388,12 лв. Поради това, въззивният съд е приел, че искът за възнаградителната лихва е основателен в размер на 3388,12 лв. За горницата над тази сума е прието, че искът е недоказан и следва да бъде отхвърлен. Относно исковете за обезщетения за несвоевременно погасяване на вноските, въззивният съд е посочил следното: На първо място, както в заявлението по чл.410 от ГПК, така и в исковата молба не са изложени каквито и да било твърдения за обстоятелствата, от които произтичат тези вземания, както и за вноските,върху които се претендират, поради което въззивният съд е предприел уточнение на исковете в тази им част. При това уточнение банката е посочила, че искът за сумата от 2226,85 лв., представлява обезщетение за забава до датата на настъпване на изискуемостта - за периода от 10.07.2014 г. до 19.05.2019 г., като е начислено на основание т.19.1 от ОУ към договора за кредит и е начислено за периода от 10.07.2014 г. до 19.05.2019 г. Установено е, че действително е налице противоречие с посоченото в заявлението, че задължението за този период е 2891,14 лв. Въпреки това, въззивният съдебен състав е намерил, че не е налице недопустимо изменение и на основанието и на размера на иска, а са отстранени нередовностите на исковата молба, без което за съда е невъзможно да постанови решение по същество. Посочил е, че съгласно т.19.1 от ОУ тази наказателна лихва се дължи при забава в плащането на месечната вноска от деня, следващ падежната дата, определена в договора, като частта от вноската, представляваща главница се олихвява с договорената лихва, увеличена с наказателна надбавка от 10 % пункта. Въззивният състав е посочил, че тъй като искът е доказан по основание, а не е оспорен по размер, същият следва да бъде уважен в посочения от ищеца размер – 2 226,85 лв. Установено е, че правни възражения за недължимост на сумите за разходи във връзка със събиране на дълга, а именно такса от 120 лв. и 25 лв. разходи за производството по чл.51 от ЗН били въведени от въззивниците К. едва с въззивната жалба, поради което са преклудирани и поради това не са обсъдени от въззивния състав. За пълнота на изложението е посочено, че същите са основателни предвид разпоредбата на чл. 309а, ал.1 от ТЗ и т.14 от договора между страните. По възраженията за изтекла погасителна давност, въззивният съд е посочил следното: Въззивният съд е съобразил направените във възраженията, подадени по реда на чл. 414 от ГПК в заповедното производство от двамата ответници, като е приел, че един от ответниците е направил възражение за погасителна давност. За неоснователно е прието оплакването във въззивната жалба, че изводът на районния съд, че давността не е изтекла противоречи на разпоредбата на чл.114 от ГПК, според която давността започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо. Посочено е, че по въпроса е налице противоречива съдебна практика, поради което е образувано тълкувателно дело № 3/2023г. на ОСГТК на ВКС, по което понастоящем не е постановено решение. Възприел е тезата на районния съдия, че с оглед Тълкувателно решение от 21.01.2022 г. по т.д. № 5/2019 г. на ОСГТК при разсрочване на едно парично задължение, което по естеството си е еднократно /плащане на цена, връщане на заем/, респективно - при уговорка плащането да се извърши на вноски с различни падежи, не се касае за периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Приел е, че в този случай задължението се погасява на части, в интерес на длъжника и въз основа на изрично дадено съгласие на кредитора, по аргумент от разпоредбата на чл. 66 от ЗЗД. В този случай престира само длъжникът, след като кредиторът е вече изпълнил, поради това, постигнатото съгласие плащането на задължението да е разпределено на погасителни вноски с падежи на определени дати, отделните вноски не стават автоматично сбор от отделни, периодично дължими плащания. Задължението продължава да бъде само едно и крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост. Въззивният съд е приел, че относно вземанията за главниците и възнаградителната лихва, давностният срок е започнал да тече от момента на изтичане на крайния падеж на задължението за връщане на кредита или датата 19.05.2019 г. Погасителна давност не била изтекла към датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК 28.09.2021 г., а с подаването му давностният срок е бил прекъснат и не тече в хода на производството по чл.422 от ГПК. Този извод е намерил приложение и относно обезщетението за забавено плащане по т.19.1 от ОУ, което било акцесорно. Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установи наличие на основания, обосноваващи извод за евентуална нищожност на съдебното решение съгласно чл. 280, ал.2, пр. 1 от ГПК. Също така не се установяват основания, обосноваващи извод за евентуална недопустимост на съдебното решение, съгласно чл. 280, ал.2, пр. 2 от ГПК. Предвид изложените мотиви от въззивния съд, посоченият в изложението съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правен въпрос от касаторите е разрешен от въззивния съд и обуславящ изхода на спора. Въззивният съд е разгледал общо възражението за погасителна давност, като не е посочено кой от ответниците е направил възражение за погасителна давност с възраженията, подадени от тях по реда на чл. 414 от ГПК. С оглед общото произнасяне по отношение на вземането в неговата цялост, без да са разграничени задълженията от всеки ответник в качеството му на наследник на кредитополучателя, както е формулиран диспозитива на въззивното съдебно решение, ще следва да се приеме, че поставеният правен въпрос засяга решението в неговата цялост. Предвид така изложените мотиви от въззивния съд следва да се приеме, че поставеният правен въпрос е обуславящ изхода на спора спрямо двамата ответници. Поставеният правен въпрос следва да се уточни с оглед правомощието на касационната инстанция, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г на ОСГТК на ВКС. С него касаторите са обосновали общо основание за допускане на касационно обжалване. Касаторите са обосновали допълнително основание съгласно т. 1, чл. 280, ал. 1 от ГПК, което основание се установява, както от посочените решения, така и от приетото и служебно известно и служебно известно задължително тълкуване от ВКС с Тълкувателно решение 3 от 21.11.2024 г. по тълк.д. 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС. Ще следва да се допусне касационно обжалване на въззивното съдебно решение по посочения правен въпрос, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК: От кога започва да тече давностният срок за погасяване на главницата и възнаградителните лихви при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи – от датата на падежа на всяка вноска или от настъпване изискуемостта на целия дълг? По изложените съображения настоящият съдебен състав