Определение № 9 от 17.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4726/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на М. М. Б., чрез адв. И. Г., срещу определение № 652/16.09.2021 г. по в. ч. гр. д. № 571/2021 г. на Русенския окръжен съд за потвърждаване на определение № 392/16.07.2021 г. по гр. д. № 661/2021 г. на Районния съд- Бяла, с което е върната исковата молба на жалбоподателката и производството по предявения от нея срещу Д. С. З. установителен иск за собственост е прекратено на основание чл. 130 вр. чл. 299, ал. 1 и 2 ГПК.

В жалбата се поддържа оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт поради допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалния закон и се моли за отмяната му. Твърди се, че след като в приключил с влязло в сила съдебно решение спор за право на собственост между същите страни относно същия имот, в който жалбоподателката е била ответница, ищцата - настояща ответница по иска, е оттеглила обуславящ претендираното от нея право на собственост евентуален иск за унищожаемост на саморъчно завещание, то това завещание не е преклудирано като факт от формираната по приключилия спор сила на пресъдено нещо и нов иск за собственост, основан на него, е допустим.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, при позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, допускане на въззивното определение до касационна проверка се иска по следните три, обуславящи според жалбоподателката, въпроса:

1. При предявен иск за собственост, когато ищецът е предявил няколко придобивни основания, а впоследствие е десезирал съда с част от спора /на основание чл. 232 или чл. 233 ГПК/, основанието, което е оттеглено, включва ли се в обективните предели на силата на пресъдено нещо по смисъла на чл. 298, ал. 1 ГПК;

2. Какви са правните последици на съдебно решение /с оглед обективните предели на силата на пресъдено нещо/, уважаващо иск за собственост, когато ответникът се легитимира като собственик на основание завещателно разпореждане, но искът за нищожност или унищожаемост на това разпореждане е бил първоначално предявен и впоследствие - оттеглен;

3. Допустим ли е иск за собственост на основание, което вече е било предявено в съдебен спор за собственост, но в хода на първоначално воденото дело конкретната искова претенция е била оттеглена.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна, срещу преграждащо по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК въззивно определение, подлежащо на триинстанционно обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 вр. чл. 274, ал. 4 ГПК, следователно е допустима.

Относно наличието на предпоставки за допускане на обжалваното определение до касационен контрол, настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира следното:

Първоинстанционното производство е образувано по иск на М. М. Б. срещу Д. С. З. за признаване на установено в отношенията между страните, че ищцата е собственик на недвижим имот с идентификатор 20184.1.500 по КККР на [населено място] могили по силата на саморъчно завещание от 03.10.2014 г. на наследодателя М. С. Д..

С решение № 51/01.07.2021 г. по гр. д. № 1854/2020 г. на ВКС, I-во г. о., след като е отменено решение № 477/09.12.2019 г. по в. гр. д. № 729/2019 г. на Русенския окръжен съд, на основание чл. 108 ЗС е прието за установено по отношение на М. М. Б., както и на придобилите от нея имота В. Г. А. и Д. Х. А., че Д. С. З., конституирана като ищец при условията на чл. 227 ГПК, е собственик на недвижим имот с идентификатор ...............по КККР на [населено място] могили и ответниците са осъдени да предадат владението на имота на собственицата му.

За да потвърди първоинстанционното определение за връщане на исковата молба на М. М. Б. и прекратяване на производството по предявения от нея срещу Д. С. З. положителен установителен иск за собственост, основан на саморъчно завещание, въззивният съд е приел, че тъй като между спора, повдигнат сега, и приключилия с влязлото в сила решение на ВКС спор е налице обективен и субективен идентитет /за същия имот относно същото право между същите страни/, то е налице отвод за сила на пресъдено нещо, което е абсолютна процесуална предпоставка, поради която предявеният сега иск е недопустим. Допълнително, по оплакванията във въззивната частна жалба, касаещи основанието, на което е уважен ревандикационният иск в приключилия процес, въззивният съд е приел, че при систематично тълкуване на нормите на чл. 133 и чл. 298, ал. 1 ГПК се налага изводът, че непредявените от ответника придобивни основания на спорното право се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба. В този срок ответникът следва да посочи всички известни му факти, годни да отрекат твърдяното от ищеца право на собственост, включително тези, пораждащи негово право на собственост. Не бъдат ли посочени, непредявените към собствеността права на ответника се преклудират и той не може да се позове на тях в нов процес срещу същото лице, освен ако не произтичат от новооткрити или нововъзникнали факти или доказателства. В случая съдебното дирене в първата инстанция е приключило след узнаване от М. Б. на съществуващото в нейна полза саморъчно завещание. Още повече, че въпросът за валидността на завещанието е бил повдигнат и обсъден в мотивите на решението по приключилия разрешен със сила на пресъдено нещо спор. Като се позовал на решение на тричленен състав на ВКС и на т. 1 от ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд посочил, че с въведената преклузия по чл. 133 ГПК положението на ответника по иск за собственост е приравнено на това на ответник по отрицателен установителен иск за собственост и след като ищецът изобщо отрича правото на ответника, последният е длъжен да изчерпи всички основания, на които е придобил правото на собственост, ако го претендира за себе си.

Допускането на касационно обжалване на въззивен съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя кумулативното наличие на две предпоставки: обща - произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е обусловил решаващия му правен извод, и специална - наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 ГПК. Касаторът следва сам да формулира въпроса, за който счита, че е обусловил решаващия извод на въззивния съд, като заради принципа на диспозитивното начало не е в правомощията на ВКС да го извежда.

Поставеният от жалбоподателката първи въпрос така, както е формулиран, не покрива критериите за обща предпоставка, т. е. за обуславящ правен въпрос. С него се пита ако ищецът по спор за собственост оттегли някое от първоначално заявените придобивни основания /оттегли евентуален иск, основан на конкретно придобивно основание/, то по оттегления евентуален иск формира ли се сила на пресъдено нещо - с други думи преклудира ли се оттегленото основание по смисъла на чл. 298, ал. 1 ГПК. Предметът на спора пред въззивния съд, по който той се е произнесъл с обжалваното сега определение, не е съдържанието на силата на пресъдено нещо по отношение на ищеца и заявените, оттеглените и незаявените от него основания на претендираното право, върху които се акцентира чрез въпроса. Предмет на частното производство пред окръжния съд са последиците на силата на пресъдено нещо спрямо фактите, от които ответникът черпи възраженията си срещу претенцията на ищеца, включително такива факти, които са пораждащи спорното право в негова полза, ако те са се осъществили до приключване на съдебното дирене в съответната инстанция, след който момент се формира силата на пресъдено нещо. Ето защо въззивният съд изобщо не е изследвал и не е излагал, а и не е бил длъжен да изследва и да излага мотиви обхващат ли се от силата на пресъдено нещо заявените първоначално, но впоследствие оттеглени от ищеца придобивни основания. Негодността като обща предпоставка на поставения от касатора въпрос е достатъчно основание по него да не се допусне касационно обжалване и прави безпредметно изследването за наличието на наведената специална предпоставка.

Не разкрива характеристиките на обуславящ и вторият поставен в изложението въпрос. От една страна, той не кореспондира с установената по делото фактическа обстановка от значение за случая, а именно, че като ответница по приключилия ревандикационен спор, сега ищца по установителния иск за собственост, жалбоподателката не се е позовала в ревандикационния процес на завещателното разпореждане в нейна полза, поради което и ищцата по ревандикацията, сега ответница, е оттеглила иска си за унищожаемост на това разпореждане. След като поставеният въпрос не кореспондира с фактите по делото, следва, че той не е включен в предмета му и въззивният съд не дължи произнасяне по него, което не е и сторено в случая. Ето защо въпросът не е от значение за изхода на делото и не може да обуслови допускане на касационното обжалване. От друга страна, с този въпрос отново се акцентира върху оттеглянето на иска, което е действие на ищеца, и последиците на силата на пресъдено нещо спрямо оттеглените от ищеца придобивни основания, за което важи казаното по-горе по първия въпрос.

Третият поставен в изложението въпрос всъщност припокрива и обобщава първите два, поради което ги прави излишни и обратното- предните два въпроса правят излишен третия, доколкото и с него акцентът се поставя върху оттеглено в предходен исков процес между същите страни относно същия имот придобивно основание, заявено от ищеца, а не върху заявено или незаявено от ответника чрез възражение или иск придобивно основание в рамките на приключилия процес, в което е същината на настоящия спор - а именно, дали прекратяването на производството по предявения сега иск за собственост е законосъобразно или не. Дори хипотетично да се приеме, че с този въпрос всъщност се пита допустимо ли е ответникът по разрешен със сила на пресъдено нещо спор за собственост да предяви в отделно производство чрез иск възражения, които е пропуснал да предяви в приключилия процес, касационно обжалване не би следвало да се допуска, защото не е налице наведената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По въпроса за последиците на силата на пресъдено нещо спрямо фактите от значение за спорното право, осъществили се до приключване на съдебното дирене, преди постановяване на решението, независимо дали са били наведени от ответника чрез възражения или не, практиката на ВКС е константна и единна - те /фактите / по аргумент от чл. 235, ал. 3 вр. чл. 299 ГПК се преклудират, а с тях - и правото му на иск, основано на тях, и не могат да бъдат изтъквани от ответника като основание на иск а му за същото право в нов отделен процес между същите страни. Могат да се изтъкват като основание на нов иск от ответника относно същото право между същите страни само факти, осъществили се след приключване на съдебното дирене в приключилия с влязлото в сила решение процес. В този смисъл например са решение № 112/07.11.2014 г. по гр. д. № 1394/2014 г. на ВКС, II-ро г. о., и решение № 229/24.10.2012 г. по гр. д. № 279/2012 г. на ВКС, II-ро г. о. Поведението на ищеца в приключилия процес относно факти, на които е основал претендираното право /дали оттегля някои от исковете /основанията//, е ирелевантно, защото силата на пресъдено нещо по отношение на ищеца се разпростира само досежно наведеното и поддържано от него фактическо основание, по което съдът се е произнесъл /решение № 10/18.03.2019 г. по гр. д. № 1527/2018 г. на ВКС, II-ро г. о./. Жалбоподателката не обосновава кое налага така формираната съдебна практика да бъде изоставена и променена, следователно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като допълнителна предпоставка за селектиране на жалбата във връзка с третия въпрос не би било налице.

Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване, за които ВКС следи служебно. Не е налице вероятност определението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Определението не е и очевидно неправилно /квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт/: не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.