Определение № 4825 от 12.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2321/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 17 596/12.02.2025 година, подадена от З. П. Х., против решение № 6646/04.12.2024 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-В състав, постановено по гр. д. № 11 240/2023 година. С обжалваното въззивно решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 10 992/26.06.2023 година на Софийския районен съд, 159-ти състав, постановено по гр. д. № 48 638/2022 година, с което З. П. Х. е осъдена, на основание чл. 232, ал. 2 от ЗЗД, да заплати на И. П. И. сумата от 8996.80 лева, представляваща незаплатена наемна цена за периода от 01.05.2022 година до 31.08.2022 година, по договор за наем на недвижим имот от 08.09.2020 година, сключен между страните, за отдаване под наем на имот, представляващ офис № .., намиращ се в [населено място], [улица], ет. .. В касационната жалба на З. П. Х. е посочено, че въззивното решение на Софийски градски съд, е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Поискано е същото да бъде отменено и да се постанови ново такова, с предявеният против нея от И. П. И. иск с правно основание чл. 232, ал. 2 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК З. П. Х. е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответникът по касационна жалба И. П. И. е подал отговор на същата с вх. № 48 205/17.04.2025 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 6646/04.12.2024 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-В състав, постановено по гр. д. № 11 240/2023 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска оставянето й без уважение и потвърждаване на оспорваното с нея решение. З. П. Х. е била уведомена за обжалваното решение на 15.05.2024 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 17 596/12.02.2025 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадени от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Софийски градски съд е посочил, че като въззивна инстанция споделял мотивите на първоинстанционния съд поради което по аргумент от чл.272 от ГПК същите следвало да се считат и за мотиви на въззивното решение. Мотивите, към които се извършва препращането сочат, че съдът е приел, че на 08.09.2020 година страните по делото били сключили договор за наем, по силата на който И. П. И. бил предоставил на З. П. Х. за временно и възмездно ползване следния недвижим имот: офис № .., с площ от ... м 2 ., находящ се в [населено място], [улица], ет. .. С приемо-предавателен протокол фактическата власт върху имота е предадена на наемателя на същата дата. Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора З. П. Х. се била задължила да заплаща на И. П. И. в срок до 25-то число на съответния предходен месец, наемна цена в размер на левовата равностойност на 1150.00 евро (2249.20 лева). В чл. 15, ал. 1, страните били договорили срокът на договора да е до 31.10.2022 година. Съгласно чл. 27 от договора цялата кореспонденция между страните се извършвала на посочените от тях електронни пощи и съобщенията се считали за редовно връчени, ако били изпратени на тези пощи и не бяло налице уведомяване за промяна в тях. На 22.06.2021 година З. П. Х. била изпратила на имейл адреса на И. П. И. уведомително писмо, с което го приканвала в 7-дневен срок да постигнат съгласие за прекратяване на договора, считано от 30.09.2021 година, поради проблеми с финансовото състояние и невъзможност да заплаща наемната цена. С имейл от 25.06.2021 година И. информирал Х., че не бил съгласен договорът да бъде прекратен. С прикачена покана към имейл от 27.09.2021 година З. П. Х. била уведомила И., че на 29.09.2021 година, в 17. 00 часа, ще напусне процесния имот, като го канела да присъства, за да му предадяла фактическата власт и го предупреждавала, че в противен случай щяла да остави ключовете на портиера на сградата. С имейл от 28.09.2021 година И. П. И. заявил на З. П. Х., че договорът бил със срок до 31.10.2022 година, докогато тя следвало да погасява задълженията си, като я предупреждавал да не предава ключовете на трети лица. От констативен протокол на нотариус И. И.-Ж. се установявала, че на 29.09.2021 година, в 17. 00 часа, нотариусът бил присъствал в процесния имот по молба на З. П. Х., като последната била заявила, че била отправила предизвестие за прекратяване на наемния договор и била поканила И. П. И. да присъства за подписването на приемо-предавателен протокол и предаване на ключовете. Удостоверено било, че до 17. 20 часа, И. не се бил явил, след което Х. била предала ключовете на портиера на сградата. Представено било удостоверение от 30.07.2020 година на Софийски градски съд, от което се установявало, че Сдружение с нестопанска цел „Интер клуб България“, било със седалище и адрес на управление, съвпадащи с адреса на процесния имот. Представени били и разпечатки от интернет сайтове, видно от които процесният имот бил обявен за отдаване под наем, включително и в течение на наемния договор. По делото били представени нотариални актове, от които се установявало, че по време на процесния договор за наем, ищецът бил придобил няколко недвижими имоти. По делото били събрани гласни доказателства, чрез разпита на свидетеля А.Й.С.. Същият посочвал, че е член на Сдружение с нестопанска цел „Интер клуб България“, като адресът на същото бил в [населено място], [улица], ет. ... Посочвал, че на този адрес никога не са били провеждани срещи на клуба, тъй като там имало адвокатска кантора. Пояснявал, че сдружението нямало официален офис, а горепосоченият адрес бил регистриран, за да се спазят нормативните изисквания. При така установена фактическа обстановка съдът правел правните си изводи, че бил предявен иск с правно основание чл. 232, ал. 2 от ЗЗД, евентуално съединен с иск с правно основание чл. 79, ал. 1, във връзка с чл. 82 ЗЗД. По иска по чл. чл. 232, ал. 2 от ЗЗД, ищецът трябвало да докаже съществуването на облигационно правоотношение с ответника по договор за наем, че му бил предоставил за ползване процесния имот през исковия период, както и размера на претенцията си. При доказване на тези факти, ответната страна следвало да докаже, че е изпълнила изцяло задълженията си за плащане. Съдът приемал, че между страните е било налице наемно правоотношение през исковия период, по силата на което И. П. И. бил предал за ползване на З. П. Х. процесния имот. Възраженията на Х., че договорът за наем бил прекратен, били неоснователни. Същата не била разполагал с произтичащо от закона или изрична уговорка между страните право да прекрати едностранно наемното правоотношение, а взаимно съгласие между страните в тази насока не било постигано. Разпоредбата на чл. 238 от ЗЗД уреждала възможността за прекратяване на безсрочно наемно правоотношение. Срочният договор за наем обаче можел да бъде прекратен с предизвестие, преди изтичане на уговорения срок, само ако тази възможност е изрично уговорена между страните по него В конкретният случай наемният договор е бил със срок до 31.10.2022 година, като не било имало уговорка, позволяваща на наемателя едностранно да прекрати правоотношението. При такава воля на страните, наемателят могъл единствено да развали облигационната връзка при условията на чл. 87 от ЗЗД и то при наличие на предпоставките за това. Такива твърдения в срока по чл. 131 от ГПК обаче не били направени. Съгласно чл. 20а, ал. 2 от ЗЗД договорите можели да бъдат изменени, прекратени, разваляни или отменени само по взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в закона. В случая, при липсата на предвидена в закона възможност за прекратяване на срочния наемен договор и на подобна уговорка между страните, не можело да се приеме, че З. П. Х. е могла едностранно да се откаже от тази облигационна връзка, заявявайки прекратяването, на което И. П. И. категорично се бил противопоставил. Без значение бил фактът, че Х. била предала ключовете от имота и че не го била ползвала, тъй като между страните е съществувало наемно правоотношение и вещта е била предадена, като от нейната воля е зависело дали да я ползва. Ирелевантни били и обстоятелствата, че кантората била обявена за наемане, включително и по време на наемния договор между страните, както и че на нейния адрес е бил регистриран адресът на управление на Сдружение с нестопанска цел „Интер клуб България“, тъй като по делото се установило, че З. П. Х. не е била възпрепятствана да ползва имота. Неоснователни били доводите на З. П. Х., че договорът между страните бил успешно прекратен, поради наличие на стопанска непоносимост. На това основание договорът можел да бъде прекратен единствено по исков ред за в бъдеще. Конститутивният характер на последиците на предявената стопанска непоносимост, бил предпоставен от необходимостта да се формира сила на пресъдено нещо, което в случая можело да се осъществи единствено по исков път, тъй като възраженията в процеса, по които се създавала сила на присъдено нещо, били изрично предвидени в процесуалния закон и не включвали такова с предмет „стопанска непоносимост“. Не можело да се приеме и че З. П. Х. не дължи изпълнение поради непреодолима сила, тъй като за периода, за който И. претендирал наемна цена, а и преди него било ноторно известно, че не е било обявено извънредно положение и ограничения във връзка с разпространението на „Ковид – 19“. Позоваванията на З. П. Х. на Директива 93/13ЕИО и на неравноправни клаузи в договора били неотносими в случая, тъй като не се касаело за потребителски договор. Съгласно чл. 1, § 1 от Директивата същата имала за цел да сближи законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите-членки относно неравноправните клаузи в договори, сключвани между продавач или доставчик и потребител. Според чл. 2, б. „б“ „потребител“ означавало всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на настоящата директива, участвало поради интереси, които били извън рамките на неговата търговска или професионална дейност, а според б. „в“ на същия член „продавач или доставчик“ означавало всяко физическо или юридическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на настоящата директива, участвало поради интереси, които били свързани със занятието, стопанската дейност или професията му, независимо дали в публичноправен или частноправен контекст. В случая И. П. И. не бил търговец и не е сключил процесния договор в рамките на упражнявано от него занятие, а бил отдал под наем собствен имот. Процесният наемен договор не бил типизиран и не е изготвен от икономически по-силен субект, а страните били имали възможност свободно да определят неговото съдържание, включително начините на прекратяване, като не са били длъжни да го сключат. Предвид това, съдът приемал, че не се касае за потребителски договор и същият не е нищожен, поради което З. П. Х. дължала изпълнение. По делото се установило, че наемната цена за периода от 01.05.2022 година до 31.08.2022 година била в общ размер от 8996.80 лева., като З. П. Х. не доказала да била заплатила същата на уговорените падежи–25-то число на съответния предходен месец. Възраженията на З. П. Х., че не била разполагала с парични средства и финансовото й положение било влошено не можели да обусловят неоснователност на иска, тъй като съгласно чл. 81, ал. 2 от ЗЗД обстоятелството, че длъжникът не разполагал с парични средства за изпълнение на задължението, не го освобождавал от отговорност. Предвид това, съдът намирал, че предявеният иск с правно основание чл. 232, ал. 2 от ЗЗД бил основателен и като такъв, следвало да бъде уважен. С оглед уважаването на главния иск, съдът не дължал разглеждане на предявения евентуален иск с правно основание чл. 79, ал. 1, във връзка с чл. 82 от ЗЗД. След препращането съставът на Софийски градски съд е посочил, че съдът бил сезиран с иск с правно основание чл. 232, ал. 2 от ЗЗД, съединен при условията на евентуалност с иск с правно основание чл. 79, ал. 1, във връзка с чл. 82 от ЗЗД. Въззивният съд намирал с оглед съдържанието на договора за наем от .... година, както и събраните по делото пред първоинстанционния съд доказателства, че за процесния период 01.05.2022 година до 31.08.2022 година, страните по делото са били обвързани от облигационна връзка. Относно соченото от З. П. Х. основание за нищожност на договора за наем-чл. 26, ал. 1 от ЗЗД въззивният съд намирал, че накърняване на добрите нрави по смисъла на посочената разпоредба било налице, когато се нарушавали принципите на справедливостта и на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, за да се предотврати несправедливото облагодетелстване на някоя от страните за сметка на другата. Както е прието в съдебната практика понятието добри нрави предполагало известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се правел извод за нарушение, водещо до нищожност“. За да било основателно такова възражение било необходимо да била налице значителна липса на еквивалентност на насрещните престации или вземането на едната страна да било в размер, който чувствително надвишавал насрещната престация, като това несъответствие целяло обогатяване, а не само възмездяване. Във всеки отделен случай, въз основа на доводите на страните и събраните доказателства по конкретното дело, съдът можел да прецени дали поведението на конкретния правен субект съставлява действие, което накърнява добрите нрави, злепоставя чужди интереси с цел извличане на собствена изгода. С оглед конкретната преценка, съдът правел извод дали са накърнени добрите нрави с договора. Въззивната инстанция като вземала предвид съдържанието на процесния договора за наем не намирала основание да бъдело прието, че същият противоречал на добрите нрави. В случаят договорът съдържал константните реквизити на договор за наем; като същия бил срочен. Действително, срочният договор за наем можел да бъде прекратен с предизвестие, преди изтичане на уговорения срок, само ако тази възможност е била изрично уговорена между страните. Обстоятелството, че страните не били договорили правоотношението да бъдело прекратено предсрочно едностранно с предизвестие не водело до неговото противоречие с добрите нрави. Основателен бил довода на И. П. И., че липсвала уговорка договорът да бъдел прекратен едностранно с предизвестие, както от наемателя, така и от наемодателя, т. е. страните били равнопоставени. Допусната била възможност за прекратяване поради неизпълнение (разваляне). Сочената от З. П. Х. злоупотреба с процесуални права от страна на наемодателя във връзка със снабдяването му със няколко броя заповеди за изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК, също не водела до нищожност на договора за наем. Относно задължението на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в договор с потребител въззивният съд приемал, че действително, съгласно чл. 7, ал. 3 от ГПК, съдът служебно следял за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Не се спорело по делото, че обекта, предмет на договора за наем по своето предназначение бил офис. Също така не се спорело по делото, че наемателката Х. била наела същият обект за упражняване на нейната адвокатска практика. В този смисъл била и пледоарията й пред въззивната инстанция: „Аз наемам офис в административна сграда, в който ще изпълнявам професионалната си дейност...и ми предоставят за ползване офис, в който да изпълнявам адвокатската си дейност“. Спорно по делото било имала ли е З. П. Х. качество на потребител. Понятието „потребител“ било дефинирано в разпоредбата на чл. 2, б. „б.“ от Директива № 93/13 ЕИО на Съвета от 05.04.1993 година относно неравноправните клаузи в потребителски договори. На основание § 13а, т. 9 от ДРЗЗП, същото било въведено и в националното законодателство, с разпоредбата на § 13, ал. 1 от ДРЗЗП, която предвиждала, че: „Потребител“ било всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност.“ Във връзка с приложението и тълкуването на понятието и вече отправените запитвания по приложение на чл. 2, б. „б.“ от Директива № 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори била формирана практика на С., според която под „потребител“ следвало да се разбира всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на директивата участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. В този смисъл било решения: по дело С-348/14 на СЕС, в т. 39 от което било прието, че в определението за „потребител“ по член 2, б. "б. " от Директива 93/13 попадало физическото лице, което имало положението на съдлъжник по договор за кредит, ако действало за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност; по дело С-110/14 на СЕС, в което било посочено, че понятието „потребител“ било обективно и не зависело от знанията, които съответното лице можело да има, или от информацията, с която то действително разполагало. Прието било, че съдът следвало да извърши преценка на всички обстоятелства по делото, включително на клаузите на договора и естеството на представляващата предмет на договора стока или услуга, за да се установяла целта на придобиването или съответно на получаването, с оглед установяване на качеството на „потребител“ на страната по него (т. 22-т. 23). В диспозитива на решението било постановено, че чл. 2, б. „б.“ от Директива № 93/13 ЕС от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябвало да се тълкува в смисъл, че физическо лице, което упражнявало адвокатска професия и което сключвало договор за кредит с банка, в който не се уточнявало предназначението на кредита, можело да се счита „потребител“ по смисъла на тази разпоредба, ако договорът не бил свързан с професионалната му дейност. В определение по дело С-74/15, Dumitru Tarcгu, I. Tarcгu срещу B. Comercialг Intesa S. Romвnia SA и други било прието, че по дело С-74/15 на СЕС било разяснено, че директивата се прилагала за всички договори, извън изключенията, изброени в десето съображение на Директива 93/13, поради което предметът на договора бил ирелевантен за приложното поле на директивата, която дефинирала договорите, към които се прилагала, с оглед на качеството на страните-в зависимост от обстоятелството, дали те действали или не действали в рамките на осъществяваната от тях търговска или професионална дейност. Понятието „потребител“ по смисъла на § 2, б. „б.+ от Директива 93/13 имало обективен характер и трябвало да се преценява по функционален критерий, който се състоял в това да се прецени, дали разглежданото договорно отношение се вписвало в рамките на дейности, външни за упражняването на дадена професия (т. 27). Преценката се извършвала с оглед всички обстоятелства и доказателства по делото (т. 28). С оглед на обстоятелството, че процесния договор бил сключен от З. П. Х. в качеството й на адвокат и за упражняване на професионална дейност, въззивният съд намирал за правилен извода на първоинстанционния такъв, че П. нямала качеството на потребител. Самата тя признавала, че с определение № 758/16.03.2022 година на Апелативен съд-София, 1-ви граждански състав, било прието, че по отношение на нея нормите на чл. 306 и чл. 307 от ТЗ не намирали приложение, тъй като договорът бил сключен между физически лица. Доводите на Х., че не разполагала с парични средства и финансовото й положение било влошено вследствие на пандемията от Ковид-19 не можели да обусловят неоснователност на иска, тъй като съгласно чл. 81, ал. 2 от ЗЗД обстоятелството, че длъжникът не разполагал с парични средства за изпълнение на задължението, не го освобождавало от отговорност. Следвало да се отбележи, че за процесния период май 2022 година-август 2022 година страната не била в извънредно положение поради което З. П. Х. не била освободена от изпълнение по престиране на наемната цена. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК З. П. Х. е поискала въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационен контрол по въпросите за това има ли качеството на потребител или не?; за това при явно наличие на злоупотреба с процесуални права, може ли да се приеме, че договора противоречи на добрите нрави?; за това липсата на реална нужда от защита на права и неоснователно черпене на материални блага не е ли тежка злоупотреба с процесуални права, което води до недопустимост на иск?; за това при наличие на извършена злоупотреба с процесуални права касаещи предмета на сделката, довело до невъзможност за изпълнение, може ли неизпълнението да се вмени във вина на длъжника? и за това договорът за наем между физически лица попада ли в обхвата на безспорните вземания и налице ли са основанията за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 и т. 3 ГПК, само поради факта, че е нотариално заверен? Въпреки, че като допълнително основание за допускане на касационното обжалване е посочена разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не са изложени каквито и да са твърдения в тази насока, а не е посочено и съдебна практика на ВКС, на която въззивното решение евентуално противоречи. Поради това исканото касационно обжалване не може да бъде допуснато на това основание. Не са налице и предпоставките за допускане на исканото касационно обжалване и по предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК допълнително основание за това. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не са изложени твърдения, от които да бъде направен извода, че отговорът на така поставените въпроси ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Освен това следва да бъде посочено, че последния въпросите е зададен без да има каквато и да е връзка с конкретното исково производство, не е бил обсъждан от съдилищата по същество и не е обусловил правните им изводи при постановяване на решенията. Въпросът се поставя във връзка с твърденията на З. П. Х., че И. П. И. е образувал отделно заповедно производство за всяка една неплатена месечна наемна вноска и след това е образувал изпълнително производство по принудителното й събиране. Затова той може и трябва да бъде разрешаван в тези производство, но не и в сегашното такова, в което претенцията не се основава на възможността за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК за неплатените месечни вноски и не зависи от нея. Във връзка с посочените действия на И. П. И., Х. твърди, че е налице злоупотреба с процесуални права от негова страна като поставя и втория въпрос, като по отношение на него има константна съдебна практика, че злоупотребата с процесуални права е основание да се откаже търсената от съда защита, но не води до нищожност на договора поради нарушение добрите нрави, ако такова не е налице към момента на сключването му. Предприемането на процесуални действия по защита на произтичащите от договора права е последващо, поради което злоупотребата с тази възможност не е част от договора и не се отразява на действителността му. Третият и четвъртият от въпросите също не обосновават допускането на касационното обжалване, тъй като по делото не е установено, че предявените от И. П. И. права не се нуждаят от защита. Същевременно доколкото е налице евентуална злоупотреба с права от страна на И. по останалите заповедни и образуваните въз основа на тях изпълнителни производства, то това не е основание да се откаже защита на правата в настоящето производство, където такава злоупотреба не е установена. З. П. Х. разполага с друг ред за защита от нарушените и от евентуалната злоупотреба с процесуални права, която не може да бъде реализирана, като съдът отрече претендираното в настоящето производство вземане, след като не е констатирана злоупотреба с право в самото производство. Що се отнася до твърдението, че злоупотребата с права от страна на И. П. И. е поставила З. П. Х. в невъзможност за изпълнение го е налице изрична законова разпоредба, която предвижда, че липсата на парични средства, независимо на какво се държи, не освобождава длъжника по парично задължение, от отговорност за неизпълнение. Първият от въпросите също не обосновава допускането на решението на Софийски градски съд до касационно обжалване, тъй като по него е налице изрична нормативна уредба, съгласно която физическото лице няма качеството „потребител“, когато сключваната от него сделка е свързана с упражняваното от него занятие, която уредба е цитирана подробно в решенията на съдилищата по същество. Самите решения не са постановени в противоречие с тази уредба, поради което не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване по този въпрос. Освен това в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се прави искане въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г., постановено по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното определение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от З. П. Х. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийски градски съд. С оглед на горното не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускането на касационно обжалване на решение № 6646/04.12.2024 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-В състав, постановено по гр. д. № 11 240/2023 година по подадената против него от З. П. Х. касационна жалба с вх. № 17 596/12.02.2025 година, поради което такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото З. П. Х. ще трябва да заплати на И. П. И. сумата от 1022.58 €, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение