Определение № 984 от 04.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4718/2022 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. С решение № 884/15.06.2022 г. по гр. д. № 3323/2021 г. Софийският апелативен съд, гражданска колегия, 2-ри състав, е потвърдил решение № 373/17.08.2021 г. по гр. д. № 1026/2020 г. на Благоевградския окръжен съд, с което Община - Благоевград е осъдена на основание чл. 49 ЗЗД да заплати на С. К. К. сумата 20 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, и сумата 1 010 лева - обезщетение за имуществени вреди, вследствие на непозволено увреждане, настъпило на 29.07.2020 г., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното изплащане, като искът за неимуществени вреди е отхвърлен до пълния предявен размер от 30 000 лева. Касационна жалба срещу въззивното решение в частите, с които исковете са уважени, е подал ответникът, който се позовава на основанието за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. От ответницата по касация - ищца по делото, е получен отговор със становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, от надлежна страна и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима. При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното: По делото е установено, че ищцата е пострадала в резултат на падане, причинено от спъване в плочка или дупка, намираща се на тротоара на [улица], посока [улица]в [населено място], станало на 29.07.2020 г., при което е политнала надпред и паднала на лявата си страна, според показанията на св. Г. И. - очевидец на събитието. Въззивният съд е посочил, че собствеността на тротоара - неоспорена от ответната страна, противоправното бездействие на служители на ответника, изразяващо се в неизпълнение на задължението за поддържане на съоръжението в състояние, осигуряващо безопасност за пешеходците, телесните увреждания на пострадалата и причинната им връзка с деликта, са установени от събраните пред първата инстанция доказателства. Видно от заключението на техническата експертиза, покритият с шестоъгълни плочки тротоар е с нарушена равнинност чрез частични пропадания, вдлъбнатини, разместени и липсващи плочки и бордюри, като дълбочините на дупките в настилката варират от 2 до 4 см. На площ от около 6 кв. м. няма плочки и дълбочината на дупките достига 10 см. Технически настилката на тротоара не отговаря на строителните норми, причините за което се коренят в липсата на текущ ремонт от страна общината и дългата експлоатация. От заключението на медицинската експертиза е установено, че вследствие на инцидента ищцата е получила счупване на лявата мишнична кост в горната й трета в областта на шийката; разкъсно-контузна рана на лявата вежда; хематом и разкъсно-контузна рана на ІІ пръст /показалец/ на лявата ръка; хематом - оток и кръвонасядане, на лявата колянна става, които травми категорично са в пряка причинно-следствена връзка с падането на тротоара, тъй като е възможно да се получат от еднократно падане напред върху терена от височината на собствен ръст, след спъване и политане напред. Извършена е кръвна репозиция и е поставена заключваща планка за хумерус, която е заключена със съответния брой винтове. Полученото счупване е причинило на пострадалата трайно затруднение на движението на лявата ръка за около 3-4 месеца, докато останалите увреждания са причинили временно разстройство на здравето, неопасно за живота. С оглед възрастта на ищцата пълно оздравяване е възможно между 6 месеца и 1 година. Оздравителният процес е протекъл без усложнения и макар понастоящем тя да не може да извършва движения на ръката в пълен обем, вещото лице прогнозира пълното възстановяване за около 3 - 4 месеца. От показанията на св. Ц. С. - дъщеря на ищцата, които въззивният съд е ценил при условията на чл. 172 ГПК, е установено, че след изписването й от болницата ищцата е пребивавала при свидетелката, тъй като не могла сама да се обслужва, че изпитвала силни болки почти денонощно, особено нощем. Като лежала, й било невъзможно да се обръща на лявата си страна заради рамото и металната планка в него, а като се покрие, изпитвала адски болки от крака. Всеки ден я посещавал рехабилитатор. Около три месеца живяла при дъщеря си и въпреки че от ноември 2020 г. започнала бавно да се оправя и да раздвижва ръката си, не я е възстановила напълно и до днес не може да я ползва активно, обличала се трудно. Изпитвала страх да тръгне където и да е и настоявала дъщеря й да я придружава навсякъде. Оставайки сама, я обземала паника. Въззивният съд, след като съобразил установените с гласните доказателства и заключението на медицинската експертиза обстоятелства, икономическите условия в страната към датата на настъпване на деликта - м. юли 2020 г., възрастта на пострадалата, родена през 1945 г., както и съдебната практика за подобни случаи, е намерил, че сумата 20 000 лева адекватно ще обезщети причинените неимуществени вреди. Предвид представените документи за разходи, извършени за вложено медицинско изделие на стойност 1 010 лева, които са в пряка причинно-следствена връзка с инцидента съгласно заключението на медицинската експертиза, въззивният съд е приел, че същите подлежат на обезщетение. При така приетия размер на обезщетението въззивният съд е разгледал и оплакването, повдигнато с въззивната жалба, за наличието на принос за настъпване на вредите от страна на пострадалата. Въззивният съд е посочил, че за да е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно. Релевантен за съпричиняването е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало, наред с неправомерното поведение на деликвента, до увреждането като неблагоприятен резултат. В този смисъл не всяко поведение на пострадалия, дори и такова, което не съответства на предписано в закона, може да бъде определено като съпричиняване на вреда, а само това поведение на пострадалия, което се явява пряка и непосредствена причина за произлезли вреди, би могло да обуслови извод за прилагане на разпоредбата за съпричиняването. Съдът е посочил, че от приетите по делото доказателства не е установено поведение, с което ищцата да е допринесла за настъпване на вредоносния резултат. Не е установена занижена бдителност при преминаване през участъка, където е станал инцинедтът, а и повишена такава не е дължима. Ето защо доводите за съпричиняване са приети за неоснователни. Въззивният съд е приел за неосноватени и доводите за началния период на дължимост на законната лихва върху главницата. При задължение за непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана и дължи обезщетение в размер на законната лихва от момента на увреждането - чл. 86 и чл. 84, ал. 3 ЗЗД, поради което обезщетението следва да бъде присъдено, заедно със законната лихва от датата на деликта- 29.07.2020 г. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК и иска въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване като очевидно неправилно. Според него решението е неправилно, необосновано и противоречащо на материалния закон, тъй като в хода на съдебното производство не било установено по категоричен и несъмнен начин наличието на предпоставките за ангажиране на неговата деликтна отговорност, включително наличието на причинно-следствена връзка; размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди не бил съобразен с характера и степента на уврежданията и бил прекомерен, определен в несъответствие с Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС, при фактически положения, изградени предимно въз основа на показанията на заинтересована от изхода на делото свидетелка и които не кореспондират с останалите доказателства по делото /медицинската експертиза/, а за приетите като претърпени имуществени вреди липсвали категорични доказателства; отказът да бъде приложена разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не бил съобразен с поведението на пострадалата, която свободно и съзнателно е решила, виждайки състоянието на тротоара, да премине именно през участък с дупки и неравности от липсващи плочки, което съставлява поемане на предвидим и реално очакван риск или неговото неоправдано игнориране като обективен противоправен принос в пряка причинна връзка с вредоносния резултат. В тази насока касаторът се позовава на ТР № 1/23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС. Предпоставките за допускане на касационно обжалване на посоченото основание не са налице, като съображенията за това са следните: Очевидната неправилност като предпоставка за допускане на касационно обжалване по същество се явява квалифицирана форма на неправилността като порок на съдебните актове, поради което предполага неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без анализ на извършените от страните и съда процесуални действия, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, на събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. В случая такива видими пороци на обжалваното решение не се установяват. За да постави обжалваното решение, въззивният съд е приложил относимите към спора правни норми съобразно с техния точен смисъл, съответстващ на вложения от законодателя и възприет от съдебната практика, без да е допуснал нарушения на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор. Изводите, до които съдът е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Те се базират на посочените в решението и обсъдени при спазване на процесуалните правила доказателства, вкл. и на изслушаните по делото експертизи, преценени са правните последици от осъществяването на установените факти и същите са подведени под приложимата правна норма на чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД, като са изложени съображения защо за установени са приети всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане. Въззивният съд е съобразил и дадените в Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС указания по прилагането на чл. 52 ЗЗД, а именно, че определянето на обезщетение за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването с обективните критерии, указани в постановлението, като възраст на пострадалия, вид и характеристика на уврежданията, прогноза за възстановяване и др. Посочил е специфичните за конкретния спор правно-релевантни факти, обуславящи вредите, болките, страданията и емоционалните преживявания на пострадалата, и ги е поставил в основата на преценката си за размера на дължимото обезщетение, който, изхождайки от установеното по делото, не е неоправдано завишен. Хипотезата, пред която страните по настоящото дело са изправени, е различна от приетото в т. 7 на ТР № 1/23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, според което налице е съпричиняване на вредата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол над законоустановения минимум, ако този факт му е бил известен. Фактът, че ищцата е решила да премине по тротоара при неговото видимо недобро състояние, не може да се приравни на поемането на предвидим и реално очакван риск или на неговото неоправдано игнориране като поведение, което да е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат. Както е изяснено в тълкувателния акт, приносът като обективен елемент от съпричиняването може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението на увредения трябва да е противоправно. В случая движението по тротоар, чието основно предназначение като елемент от пътя е преминаването на пешеходци, и с което предназначение пострадалата се е съобразила в случая, не може да се определи като противоправно. То не може да се определи и като рисково, доколкото за пешеходците не съществува задължение да търсят и преминават само по такива участъци, които са в изправност, и да избягват неподдържаните. Обратно - законът вменява на общината като собственик на пътя и прилежащия тротоар задължение да поддържа тези обекти - общинска собственост, с грижата на добър стопанин в безопасно състояние, което да не застрашава живота и здравето на гражданите при преминаването по тях. При установеното по делото неизпълнение на това задължение от страна на ответната община /сега касатор/ отказът на въззивния съд да приложи в случая разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не е очевидно неправилен. Останалите доводи, които по съществото си съставляват оплаквания за неправилно възприемане на фактическата обстановка, за необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, могат да бъдат свързани с основание за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК, каквото обаче в настоящия случай не се поддържа от касатора. Искането на ответницата по касация - ищца по делото, за присъждане на разноски по водене на делото в касационната инстанция не може да бъде уважено. Видно от представения с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 01.09.2022 г., заплатеното възнаграждение в размер на 1 130 лева на адв. А. С. В. е за процесуално представителство и защита по друго дело - в. гр. д. № 13335/2021 г. по описа на Софийския градски съд, I-10 състав. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.