Определение № 4834 от 12.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2213/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Щ. В. К. чрез пълномощника й адвокат М. Х. против решение № 207 от 8.12.2025 г., постановено по гр. д. № 10 по описа за 2025 г. на Апелативен съд - Бургас, с което е потвърдено решение № 914 от 30.10.2024 г. по гр. д. № 1860/2022 г. на Окръжен съд - Бургас за уважаване на предявения от И. Р. П. против Щ. В. К. ревандикационен иск по отношение на апартамент с идентификатор ***** в [населено място]. И. Р. П. чрез пълномощника й адвокат К. Т. оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. С молба вх. № 16567 от 31.07.2026 г. Щ. В. К. е поискала спиране на делото, поради наличие на преюдициален спор по гр. д. № 429/2025 г. на Окръжен съд - Бургас, по което вече е постановено невлязло в сила първоинстанционно решение за уважаване на иска й за собственост въз основа на давностно владение на процесния имот, предявен против И. Р. П. и В. Щ. К.. И по действащия ГПК касационното производство е уредено като контролно-отменително, поради което продължават да се прилагат разясненията в т. 8 на Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по т. д. № 1/2001 г., ОСГК на ВКС, с оглед на което искането за спиране следва да се остави без уважение. Наличието на висящо производство по гр. д. № 429/2025 г. на Окръжен съд - Бургас не следва да се отчита и преценка наличието на основанието по допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК. Процесуалният спор налице ли е хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е разрешен с определение № 2253 от 23.06.2025 г. по ч. гр. д. № 2069/2025 г., І г. о. на ВКС, мотивите на което се споделят и от настоящия съдебен състав. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Апелативният съд е констатирал, че с въззивната жалба на Щ. В. К. са наведени доводи за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, като са приети представени от ищцата в първото съдебно заседание писмени доказателства, които не са били приложени към исковата молба и без ответницата да може да изрази становище по тях и са оспорени направените в първоинстанционното решение фактически и правни изводи. Въззивният съд е счел, че страните не спорят по следните факти, установени и от доказателствата по делото: праводателят на ищцата - В. К. - е придобил процесното жилище с нотариален акт № 175/02.10.1996 г., обективиращ договор за дарение, сключен с леля му Ц. И. Д., запазила правото си да ползва имота пожизнено и безвъзмездно. Ответницата живее в този имот от 1997 г. и понастоящем - първоначално заедно с лелята и със сестра си, след смъртта на лелята през 2003 г. и до 2010 г. - само със сестра си, а от 2010 г., когато последната се омъжила, останала в апартамента сама. На 17.05.2022 този имот е прехвърлен от В. К. на настоящата ищца И. П. срещу задължение за престиране на издръжка и гледане, като новата приобретателка е отправила на ответницата нотариална покана, получена от адресата на 09.06.2022 г., да напусне имота и го освободи от вещите си в срок от 30 дни, считано от уведомлението. Констатирал е, че в първото открито съдебно заседание по делото, проведено на 12.04.2023 г., са приети представени от ищцата писмени документи (копието от заведената на 2.04.2013 г. книга на етажните собственици за сградата, в която се намира процесния имот; копията от квитанции за заплатени от ищцата месечни такси и режийни разноски за същия обект за м. септември и октомври 2022 г., както и копията на девет квитанции за заплатен от В. К. данък сгради за същия имот през годините: 2008 г., 2009 г.,2010 г. 2013 г., 2015 г., 2017 г., 2018 г., 2019 г. и 2021 г.), които не са били приложени към исковата молба, като на ответницата (присъствала в съдебното заседание заедно с процесуалния си представител) е дадена възможност да изрази становище и да ангажира допълнителни доказателства в едноседмичен срок. Щ. К. не е изразила становище до края на срока на 19.04.2023 г., като приложения болничен лист за адвоката й касае периода 25.04. – 28.04.2023 г. При тези констатации въззивният съд е приел за неоснователно оплакването във въззивната жалба за допуснато от първоинстанционния съд съществено процесуално нарушение. Представените от ищцата в заседанието на 12.04.2023 г. писмени доказателства касаят заявеното от ответницата в отговора на исковата молба възражение за придобивна давност и са допустими съгласно чл. 143, ал. 2 ГПК. Съдът е дал възможност на ответницата да осъществи процесуалната си защита съгласно чл. 144 ГПК. Процесуалната преклузия за ответницата по чл. 133 ГПК е настъпила с изтичане на едноседмичния срок на 19.04.2023 г., за който срок липсват доказателства за обективна невъзможност за изразяване на становище. Пълномощията на адвокат А. ответницата е оттеглила едва в откритото съдебно заседание на 5.07.2023 г. Следователно ответната страна не е спазила дадения й от съда допълнителен срок за оспорване на представените доказателства и ангажирането на нови в собствена защита не заради временната нетрудоспособност на адвоката или други обективни пречки, а поради бездействие. Представените в първо съдебно заседание писмени доказателства на ищцата, описани по-горе, са законосъобразно приети, като относими към спора, своевременно предявени в процеса и несвоевременно оспорени, предвид бездействието на ответницата. В частност домовата книга, предявена на свидетеля Г. също е законосъобразно и надлежно приета като доказателство по делото, поради което снетите в тази връзка показания не следва да се считат за опорочени. Във връзка с приетата като доказателство във въззивното производство нотариална покана, изготвена на 31.10.2011 г. от В. К. до П. и Щ. Калпакчиеви, въззивният съд е счел, че тя не следва да се цени и обсъжда, защото представянето й е преклудирано предвид правилото на чл. 266, ал. 1 ГПК. Посочил е, че от приетото като доказателство гр. д. № 987/22 г. на ОС - Бургас, образувано на 27.06.2022 г. по спор за собственост с ищец настоящата ответница, е видно, че в обстоятелствената част на исковата молба е посочена и обсъждана нотариалната покана на К. до бившата му съпруга и дъщеря му- ответницата, изготвена на 31.10.2011 г. Поканата е и приложена като доказателство на л. 12 по същото дело. След като първоинстанционното производство по настоящия спор е образувано по-късно (на 03.11.2022 г.), а отговорът на ответницата К. е депозиран едва на 11.01.2023 г., се оказва, че страната е знаела за съществуването на горепосочената нотариална покана, можела е при желание да я посочи в отговора на исковата молба и да я представи, т. к.е разполагала с нея, но не го е сторила. Следователно не са налице предпоставките на чл. 266, ал. 2 ГПК, като твърдението на страната, че не е знаела къде физически се намира нейният екземпляр от поканата е очевидно невярно, а липсва обяснение и за несвоевременното представяне на екземпляра, намиращ се в майката на ответницата. Съдът е посочил, че не са налице и предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК доколкото във въззивната жалба липсва конкретен довод за неправилно разпределена тежест на доказване във връзка с конкретно обстоятелство. Въз основа на признанията на ответницата в отговора на исковата молба, показанията на св. К. - неин баща,в които не се съдържат противоречия и се подкрепят от тези на св. М. - нейна сестра, съдът е приел за установено, че Щ. К. и сестра й са се установили в процесния имот през 1997 г. при запазено право на ползване на дарителката Ц. Д. и по предложение и съгласие на техния баща В. К. - тогава вече собственик на имота - и това негово намерение и воля не е било променяно до момента на прехвърляне на жилището на настоящата ищца през м. май 2022 г. След като сестрата на ответницата напуснала имота, К. неколкократно е говорила с баща си да й го прехвърли, но той й отказвал, защото имал две наследяващи го деца и нямал намерение да се разпорежда приживе с имуществото си. В. К. е заявил пред първата инстанция, че не се е дезинтересирал от имота си, тъй като през периода, в който ответницата твърди владение за себе си, само той е плащал местните данъци за апартамента, дал е съгласие за санирането на сградата, в която се намира имотът, плащал е почти всички разходи по него, за които е бил уведомяван и е издържал дъщерите си до 25 годишната им възраст. Той е вписан в домовата книга като собственик на апартамента след 1996 г., П. е вписана като негов притежател след сделката през 2022 г., а К. е посочена за намираща се в жилището като член на домакинството на собственика К.. Не се ангажират данни, включително такива не се установяват от показанията на св. М. (сестра на К. и дъщеря на св. В. К.), последният да е обещавал на децата си, респективно само на Щ. К. да прехвърли собствеността върху този имот, или да е заявявал, че го предава макар и неформално на тях (в частност на ответницата) завинаги. Показанията на св. Г., изпълнявал функцията на домоуправител през част от обследвания период на давност не променят изложените обстоятелства. Свидетелят установява,че ответницата живее в имота от 1997 г. - първоначално с леля си и със сестра си, а след смъртта на първата и напускането на втората и понастоящем обитава жилището сама, че е заплащала разходите за имота и за поддръжката му, както и за неговото саниране и за ремонтите на общите части и инсталации в сградата, че не е вземал пари за санирането от баща й, че не е виждал в апартамента бащата на К., че сега само тя ползва имота от над десет години, като няма данни за нейни действия, противопоставящи се на волята В. К. по повод управлението на имота. По тези съображения въззивният съд е приел, че първата инстанция правилно е установила фактите по делото въз основа на допустимите доказателства. По отношение на оплакванията във въззивната жалба, касаещи приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС, въззивният съд е посочил, че презупцията е опровергана когато фактическата власт е установена на правно основание или по силата на чужда воля. В такива случаи обстоятелството, че имотът се намира в нечия фактическа власт не е белег на владение, нито на собственост и завладяването може да се осъществи чрез промяна в намерението, с което се осъществява фактическата власт, като се отблъснат правата на действителния собственик. Тежестта на доказване промяна в намерението е на ползващия се от този факт субект. В случая ответницата не доказва такива действия. Полаганата от нея грижа за имота през годините, в които го обитава, заплащането на средства за неговата поддръжка, възстановяването целостта и годността на общите части и инсталации в сградата, в която се намира спорният апартамент, участието на Щ. К. в процеса на саниране и в заплащането на режийни разноски не са белег на противопоставяне и отричане правата на действителния собственик. Усвоеното от ответницата поведение е изцяло насочено към запазването на вещта и увеличаването на полезността й за употреба по предназначение, и изобщо няма характера на действия, отблъскващи правата на действителния собственик, още повече, че всички те са извършвани със съгласието му. Достатъчно за последния е притежанието на титул за вещното право, като няма необходимост от постоянното му утвърждаване чрез действия по посещението на имота, притежаването на ключ от него, известяване на собствеността публично, респективно заявяването й на всички съседи и извършването на други подобни действия, които да убеждават останалите, че собственикът не е изоставил имота си след придобиването му. В. К. е упражнявал фактическа власт върху имота си от закупуването му до прехвърлянето му на ищцата през м. май 2022 г., но винаги чрез други лица – първоначално чрез двете си дъщери до 2010 г., а след това чрез останалата в имота ответница Щ. К.. Ползването на имота е било предоставено на ответницата, а преди това и на сестра й, безвъзмездно и неформално, т.е. без наличието на нарочна сделка, но това е обяснимо с оглед обстоятелството, че се касае до отношения между лица с пряка родствена връзка- баща и неговите деца. Предоставянето на спорния апартамент за живеене от бащата на двете му дъщери е доброволен акт на безвъзмездна грижа за тях, когато са имали нужда от нея, защото свидетелката сестра на К. признава, че преди това двете са живеели на квартира. Това поведение на бащата обаче не може да се окачестви нито като прехвърляне (макар неформално) завинаги на имота в полза на ответницата, нито като изоставяне на собствеността и дезинтересиране от апартамента, нито пък насрещните действия на К. могат да се определят като завладяване. Тъкмо обратно - тя е ползвала жилището по волята на баща си, с неговото разрешение и в рамките на предоставените й от него права, а не извън тях или в разрез с позволеното. Самият свидетел К. заявява, а ответната страна не опровергава, че нееднократно в годините е бил молен от К. да й прехвърли имота си, но не се е съгласил на това, не й е обещавал и никога не е имал такова намерение. Това поведение на ответницата съдът приема като признание за вещните права на действителния собственик и счита, че представлява правно очакване, изключващо анимуса на К. да свои апартамента на баща си. Допълнително, позовавайки се на тълкуването в практиката на ВКС относно търпимите действия, въззивният съд е приел, че данните по делото сочат като единствено основание за ползване на апартамента от ответницата добрата воля на баща й предвид тясната им родствена връзка по пряка кръвна линия и чувството му на отговорност като родител. При сключването на сделката от м. май 2022 г. прехвърлителят на процесния имот В. К. е бил негов собственик, договорът е произвел вещноправен ефект и приобретателката на апартамента И. П. е станала негов собственик, чиито права са противопоставими на ответницата Щ. К.. С подаването на поканата за освобождаване на имота, новият собственик е сложил край на допуснатите до този момент търпими действия в полза на ответницата К., поради което последната няма вече никакво основание да продължи да осъществява фактическа власт върху жилището и следва да го напусне. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на Щ. В. К. е посочила като основание за допускане на касационно обжалване чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 и ал. 2 ГПК, но е мотивирала единствено противоречие на изводите на въззивния съд с практиката на ВКС. Основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК са служебно приложими, но касационния съдебен състав не констатира необходимост да допусне касационно обжалване с цел преценка дали въззивното решение не е нищожно, процесуално недопустимо (включително и с оглед наличието на преюдициален спор) или с оглед мотивите на въззивния съд дали не е очевидно неправилно. Касаторката счита, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1) представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила и основание за очевидна неправилност пълната липса на мотиви в решението на въззивния съд относно направено своевременно искане за допускане на новооткрито доказателство, придружено с доказателства за неговата обективна недостъпност до момента; 2) представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила и основание за очевидна неправилност пълната липса на мотиви в решението на въззивния съд относно приетото пред въззивния съд ново доказателство, в което се съдържат признания за съществени за изхода на делото факти и обстоятелства – наличие на нотариална покана и отговор, доказващи противопоставяне на собственика; 3) представлява ли косвено доказателство направеното от ищцовата страна признание, съдържащо се в прието по делото писмено доказателство – отговор на искова молба по друго дело – и води ли до съществено нарушение на съдопроизводствените правила необсъждането му във въззивното решение изобщо; 4) длъжен ли е въззивният съд да обсъди в тяхната съвкупност всички косвени доказателства, установяващи противопоставянето на собственика, дори ако конкретен документ (нотариалната покана) е останал извън доказателствения материал поради преклузия; 5) длъжен ли е въззивният съд да допусне доказателство по смисъла на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК като новооткрито, когато страната докаже, че документът е бил съставен от нея в единствен екземпляр и е бил във владение на противната страна, като обстоятелството, че изобщо документът е бил съхранен се установява от признание на самия противник и се представя по друго съдебно производство и е приет по настоящото; 6) приложима ли е преклузията по чл. 266, ал. 1 ГПК спрямо страна, която е била възпрепятствана да представи документ в първата инстанция и налице ли е обективна невъзможност за представяне на доказателство пред първата инстанция, когато страната е съставила отговор на нотариална покана, но екземплярът е бил предаден на насрещната страна, която го е задържала и признала за съществуването му едва във въззивното производство чрез представянето му по друго дело; 7) в случай, че първоинстанционният съд не е разпределил правилно или не е дал указания за доказателствената тежест на страните и за кои факти не сочат доказателства, представлява ли процесуално нарушение и допустимо ли е за тези факти да се приемат доказателства пред въззивния съд; 8) следва ли съдът да приеме да установен факт, който не е подкрепен от прието пряко доказателство, но се потвърждава по несъмнен начин от верига други косвени доказателства, установяващи обективната действителност; 9) представляват ли относими доказателства относно предмета на доказване доказателствата, съдържащи се в прието от въззивния съд друго съдебно дело; 10) признанието, направено от ищцовата страна едва във въззивното производство, относно получен от праводателя й отговор на нотариална покана, с която ответницата е довела до знанието му намерението си да свои имота, представлява ли доказателство с пряка доказателствена стойност относно началния момент на завладяването на имота; 11) като търпими ли се квалифицират действията, когато е доказано, че имат постоянен характер и преди повече от 10 години е отправена нотариална покана от собственика за предаване на владението, но владелецът е отблъснал претенциите му, когато са доказани активни действия по преустройство на жилището, за да се създаде удобство за ползването му, подобряването и поддържането на имота; 12) може ли фактическата власт да се квалифицира като търпими действия, след като по делото са събрани доказателства за противопоставяне от страна на собственика – баща – по отношение на фактическата власт, осъществявана от неговата дъщеря, макар прекия документ, доказващ противопоставянето да е останал извън приетия от съда доказателствен материал; 13) длъжен ли е съдът да изследва промяната в намерението на упражняващия фактическата власт от държане за близкия роднина във владение за себе си чрез конкретни външни прояви, когато са извършени действия, които недвусмислено отричат правата на собственика и му стават известни; 14) изключва ли се характера на фактическата власт като „търпими действия“, когато по делото е установено (макар и с косвени доказателства), че собственикът се е противопоставил на ползването на имота и е поискал неговото връщане; 15) конклудентният отказ на владелеца да напусне жилището след отправена нотариална покана, представлява ли явна демонстрация спрямо всички, че възприема жилището като свое; 16) вписването в домовата книга и данъчната декларация за местни данъци, обосновават ли извод за липса или наличие на изявено намерение за своене. Въпросите са обосновани с доводите, подробно развити в касационната жалба, че с оглед липсата на разпределение на доказателствената тежест относно конкретните подлежащи на доказване факти и липсата на указания за кои подлежащи на доказване факти не се сочат доказателства в доклада на първоинстанционния съд, е допустимо събиране на доказателства пред въззивния съд на основания чл. 266, ал. 3 ГПК; неправилно въззвният съд в съдебно заседание на 12.11.2025 г. е отказал да приобщи към доказателствата ръкописното писмо, съставено от Щ. К. до баща й в отговор на нотариалната покана от 2011 г., което писмо е представено от В. К. в друго производство, образувано след постановяване на първоинстанционното решение и именно тогава Щ. К. е узнала, че документа е съхранен, поради което да нея той се явява новооткрито доказателство; не е обсъден приетия в същото съдебно заседание отговор на искова молба от В. К. по друго дело, съдържащ признание за изпратената нотариална покана на 31.10.2023 г., с която същия иска ответницата да му освободи апартамента, в който се е настанила против неговата воля; показанията на св. В. К., с когото касаторката е във влошени отношения много преди 2011 г., не са преценени съобразно чл. 172 ГПК; съдът е квалифицирал упражняваната от Щ. К. фактическа власт като търпими действия единствено въз основа на тясната родствена връзка баща-дъщеря, без да изследва всички факти и доказателства по делото и да прецени специфичните особености – В. К. е настанил децата си при леля си, за да се грижат за нея, от 2001 г. постоянния адрес на ответницата е в процесния имот и според св. Г. само тя е полагала грижи за поддръжката на имота, а баща й никога не е посещавал имота, в нотариалната покана, изпратена на 31.10.2011 г. В. К. е заявил, че ответницата и бившата му съпруга живеят в имота без неговото съгласие и в отговора на искова молба по друго дело е признал за писмото на дъщеря му в отговор на тази нотариална покана, като липсват данни оттогава между бащата и дъщерята да са провеждани срещи; приложението на презумпцията по чл. 69 ЗС не е изключено когато се касае до лица в тясна родствена връзка и съдът не може при всички случаи еднакво да квалифицира фактическата власт без да обследва всички доказателства за това. При така наведените доводи и обосновка на поставените процесуалноправни и материалноправни въпроси не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпроси първи, втори, трети, девети и десети не съответстват на данните по делото и мотивите на въззивния съд. Първите два въпроса предпоставят, че страната своевременно е поискала да приобщи към доказателствения материал новооткрито доказателство (т. е. доказателство за твърдяно от нея обстоятелство), което съдът немотивирано е отказал да приобщи или да обсъди при постановяване на решението си, а десетият въпрос – че е налице признание на ищцата, чрез представяне на подадения от праводателя й отговор на искова молба по друго дело, за получен от него отговор на нотариална покана, с който ответницата е довела до знанието му намерението си да свои имота. Твърденията на ответницата обаче са били, че баща й й е предал владението на имота, казвайки, че той е за нея още преди да установи фактическата власт, поради което е заживяла в него като владелец, поемайки и всички разноски по поддържането и подобряването, а съответно и не следва да демонстрира завладяването. Същевременно въззивният съд е изложил мотиви защо приема, че не е налице нито една от хипотезите на чл. 266 ГПК за приемане на писменото доказателство (нотариалната покана) едва във въззивното производство. След като искането за приемането на нотариалната покана, изпратена на 31.10.2011 г. е било преклудирано в настоящото производство, то обстоятелството, че същата е представена към приложеното гр. д. № 987/2022 г. на ОС - Бургас е неотносимо, поради което и деветият въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване. По отношение на приетия като писмено доказателство в съдебно заседание на 12.11.2025 г. отговор на искова молба, подаден от В. К. следва да се посочи, че изявленията в него са относими при преценка свидетелските показания на К. (датата на документа следва разпоредителната сделка в полза на ищцата и е след постановяване на първоинстанционното решение). Както при депозиране на свидетелските му показания, така и в приетия като доказателство отговор на исковата молба по друго дело липсват изявления относно съдържанието на нотариалната покана или писмото, което ответницата е изпратила до него в отговор на тази нотариална покана. Следователно и представянето на това доказателство от ищцата не може да се приеме като признание на фактите, посочени в десетия въпрос. Четвъртият въпрос не е обоснован с приети по делото косвени доказателства за релевантното обстоятелство, че ответницата е демонстрирала промяна в намерението, с което е установена фактическата власт и е завладяла имота, извън документите, с които са свързани първи, втори, трети, девети и десети въпроси, поради което и по този въпрос не може да се приеме, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС относно възможността чрез косвени доказателства да се проведе главно доказване. Тези съображения изцяло касаят и липсата на основание за допускане на касационно обжалване по осмия поставен въпрос. Петият и шестият въпрос са относими към отказа на въззивния съд да приеме като писмено доказателство в съдебното заседание на 12.11.2025 г. писмо, изпратено от ответницата до баща й след получаване на нотариалната покана от 2011 г. Въпросите предпоставят, че се касае до доказателство за твърдяно в процеса обстоятелство, което страната е била в обективна невъзможност да представи, тъй като доказателството се е намирало в държане на насрещната страна по спора. Поради вече изложените съображения обаче тази теза не съответства на данните по делото, тъй като се касае до доказателство за обстоятелство, което не е въведено в процеса преди настъпване на процесуалната преклузия, поради което и обсъжданите въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. По седмият въпрос също не е налице противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС. С т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС е разяснено, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото и дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания само ако въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада. В случая във въззивната жалба на ответницата липсват оплаквания във връзка с доклада по чл. 146 ГПК, поради което и липсват основания за допускане на касационно обжалване с цел преценка дали Апелативен съд - Бургас не е допуснал нарушение на чл. 266, ал. 3 ГПК. Касационният съдебен състав не констатира основание за допускане на касационно обжалване и по материалноправните въпроси под номер от единадесети до шестнадесети. Въпроси от единадесети до петнадесети предпоставят съдът да е приел за установено, че ответницата е отблъснала претенциите на своя баща и праводател на ищцата за връщане на имота, отричайки правата му. Подобни изводи или констатации за доказателства, въз основа на които биха могли да бъдат направени, липсват в мотивите на въззивното решение. Самата теза на касаторката се основава на документи, които не са приети като доказателство по делото и съответно чието съдържание не е коментирано от съда. По отношение на тринадесетия въпрос следва да се отбележи, че тълкуването по решение № 755 от 17.12.2025 г. по гр. д. № 3311/2024 г., І г. о. на ВКС, на което се позовава касаторката (че търпимите действия могат да се превърнат във владение ако този, който ги извършва започне да противопоставя на собственика или владелеца действия, съставляващи по съдържание действия на собственик или когато демонстрира поведение пред собственика, сочещо недвусмислено на намерение да свои за себе си целия имот или на намерение да свои идеална част от имота при условията на съвладение заедно с него, като по същество е прието, че извършваните от ищеца действия по преустройство на апартамента, подобряването, обзавеждането му, грижата за общите части на етажната собственост, като избран от етажните собственици домоуправител, сочат на това, че е демонстрирал себе си като съсобствеик наред със съжителката си, на което няма данни тя да се е противопоставяла Това поведение надвишава търпими действия на обикновено съжителство и сочи на намерение за своене при условията на съвладение със собственика. Владението е установено явно и няма инцидентен характер, а е чрез постоянно, непрекъсвано и спокойно упражняване на непосредствена власт върху вещта, служейки си с нея и стопанисвайки я през целия 20-годишен период) е дадено и изводите на касационния състав са направени при друга фактическа обстановка – упражняване на фактическата власт заедно със собственика, т. е. на съвместно установяване и трайно упражняване на фактическа власт съвместно с титулярката по нот. акт съжителствувала на семейни начала с ищеца. Това тълкуване е неприложимо към фактите, които въззивният съд е приел за установи по настоящото дело. Неотносим към изводите на въззивния съд е шестнадесетият поставен въпрос. Изводите на съда, че упражняваната от ответницата фактическа власт не е владение, са направени въз основа на приетото за установено, че същата е допусната в имота по волята на собственика да го ползва. Д. книга и доказателствата за заплащани местни данъци от собственика са обсъдени само с оглед довода, че същият се е бил дезинтересирал от имота, но не и при обосновка дали за ответницата е налице изявено намерение за своене. С оглед липсата на основание за допускане на касационно обжалване Щ. В. К. следва да възстанови на И. Р. П. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 4000 евро, представляващи заплатено възнаграждение на адвокат К. С.. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение