Определение № 757 от 16.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2565/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Емма Джонсън“ ЕООД срещу решение № 92 от 23.07.2025 г., постановено по в.т.д. № 15/2025 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, в частта, с която след частична отмяна на решение № 124/ 11.11.2024 г., постановено по т.д. № 79/2023 г. по описа на Окръжен съд - Русе, „Емма Джонсън“ ЕООД е осъдено да заплати на „Т и М Билдинг Кънстракшън Къмпани“ ООД и „НСК София“ ЕООД на основание чл. 266 ЗЗД сумата от 51 767, 69 лв., представляваща възнаграждение за извършени строително-монтажни работи, дължимо по договор за изработка, сключен през месец юни 2021 г., ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 16.03.2023 г. до окончателното плащане. В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е неправилно. Касаторът счита, че въззивният съд е приел, че за него е възникнало задължение за заплащане на възнаграждение за строително-монтажни работи /СМР/, които не се доказва да са извършени. Те са отчетени с два протокола, които не са подписани от него, в качеството му на възложител, поради което с този документ не е признато тяхното извършване и те не са приети. Тези работи са такива, за които вещото лице, изготвило допуснатите експертизи, е посочило изрично, че не могат да бъдат установени при оглед на строежа, тъй като не могат да бъдат измерени и не може да бъде определен техния обем. Касаторът намира, че въззивният съд не е взел предвид, че в сключения между страните договор за изработка е постигнато изрично съгласие за това, че възнаграждението за извършване на възложената с него работа е в изрично конкретизиран в него размер, който е окончателен и не може да се изменя. Възнаграждението, което се претендира в процеса, надхвърля стойността на уговореното такова, поради което за възложителя не възниква задължение да го заплати. Позовава се на това, че изпълнителите по договора едностранно и без да го уведомят са преценили, че с оглед качественото изпълнение на възложената работа е необходимо да бъдат извършени СМР-тата, описани в исковата молба, които не са включени в тези, възложени с договора. Счита, че тъй като изпълнителите са търговци, които извършват по занятие дейности по реставрация на паметници на културата, те са били длъжни при сключване на договора да предвидят всички строителни дейности, които е необходимо да бъдат извършени, за да бъде изпълнена работата по реставрирането на къщата, представляваща паметник на културата. Заявява, че въззивният съд не е съобразил, че в сключения между страните договор е уговорено условие, при което се дължи плащане на възнаграждение за извършените СМР на обекта, което е да бъде изграден покрив и да бъде подписан протокол за завършване, което в случая не е осъществено. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът формулира четири въпроса, по всеки от които се позовава на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответниците по касация – „Т и М Билдинг Кънстракшън Къмпани“ ООД и „НСК София“ ЕООД, оспорват касационната жалба. Изразяват становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че то е правилно. Претендират присъждане на направените по делото разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – Велико Търново е приел, че предмет на разглеждане са предявени от „Емма Джонсън“ ЕООД срещу „Т и М Билдинг Кънстракшън Къмпани“ ООД и „НСК София“ ЕООД искове с правна квалификация чл. 266 ЗЗД за присъждане на сума в размер на 80 696, 73 лв., представляваща възнаграждение за извършени строително-монтажни работи /СМР/ по реставрация на съществуваща сграда в УПИ III-217, кв. 35, [населено място], възложени с договор за изработка, сключен през месец юни 2021 г. Счел е за доказано по делото, че между страните в производството е възникнало облигационно отношение, произтичащо от сключен през месец юни 2021 г. договор за изработка, по силата на който в тежест на ищците, като изпълнители, е възникнало задължение да извършат строителство, поправка и възстановяване в имот, находящ се в [населено място], [улица], съгласно количествено-стойностна сметка /КСС/, представляваща приложение към договора, а за ответника, в качеството му на възложител, е възникнало задължение да заплати уговореното възнаграждение за това. Посочил е, че съгласно указанията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2022 г., постановено по тълк.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, съдът може да се произнесе служебно по това дали един договор е нищожен само когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от общоизвестни или служебноизвестни факти. С оглед на това нищожност на договора поради порока невъзможен предмет може да се констатира служебно от съда, ако се касае за правна невъзможност, защото само тя може да се установи от самия договор, но не и когато е налице фактическа невъзможност. В обжалваното първоинстанционно решение в противоречие с тези задължителни указания съдът се е произнесъл служебно, без да има заявено в процеса възражение за това, за наличието на фактическа невъзможност за възникване на предмета на договора за изработка, като се е позовал на факти, които са установени от събраните по делото доказателства, свързани с невъзможността да бъде изграден покрив на обекта, с което да бъде извършена възложената с договора работа. В допълнение въззивният съд е отбелязал, че е неправилен изводът на първата инстанция за нищожност на процесния договор поради невъзможен предмет, защото от съдържанието му е видно, че негов предмет е извършването на различни по вид строителни дейности по реставрация на сграда, а не само на такива по изграждане на покрив, като всички те имат такова естество, че могат бъдат изпълнени, което се преценява към момента на сключване на сделката. Приел е, че от заключенията на изготвените по делото основна и допълнителни съдебно-технически експертизи се установява, че при изпълнение на възложената с договора работа ищците са извършили СМР, които са включени в КСС към договора, както и допълнителни СМР, за които е възникнала необходимост да бъдат осъществени в хода на изпълнение на договора с оглед качественото извършване на работата и приемане на обекта. Въззивният съд е съобразил, че част от приетите за извършени от вещото лице СМР представляват скрити работи, като е изложил съображения, че въпреки че тяхното изпълнение при огледа на обекта не може да бъде проверено, те като вид са такива, че няма как да не са били извършени, защото без тях не биха могли да се изпълнят други строителни дейности, които са последващи от технологична гледна точка и които се установява, че са извършени на стоежа. Направен е и извод, че работите, които не са били включени в КСС към договора, имат обслужващо предназначение спрямо изрично договорените такива и с оглед на това, че са били необходими за завършване на работата, те следва да се считат възложени по силата на сключения договор за изработка, а не представляват изменение на същия. Ето защо за ответника е възникнало задължение да заплати на ищците по силата на сключения договор за изработка възнаграждение за извършване както на описаните в КСС към сделката работи, така и на тези, чиято необходимост от осъществяване се е установила в хода на изпълнение на строежа. Размерът на възнаграждението за СМР-тата, които се установява, че са извършени от ищците, възлиза на сумата от 147 209, 62 лв. съгласно изводите на вещото лице в заключенията на изготвените експертизи. Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответника, че претендираното възнаграждение не се дължи, тъй като не е осъществено уговореното в договора условие за това, което е да бъде изграден покрива сградата. Посочил е, че от представения по делото протокол обр. 10 от 01.12.2021 г., подписан от ответника, и от показанията на свидетелката С. Белоперкина, се установява, че причина за неизпълнение на задължението за изграждане на покрива е неосигуряване на финансиране от възложителя за строеж на допълнителна пристройка, която не е предмет на процесния договор и без която този покрив не може да бъде изграден. Ето защо неблагоприятните последици от това неизпълнение не могат да се възлагат в тежест на изпълнителите и в тяхна полза възниква вземане да получат възнаграждение за тези строителни работи, които се доказва, че са реално извършени на обекта. Въззивният съд е съобразил направените от възложителя плащания в размер на 95 441, 93 лв. и е счел, че неплатената част от задължението за възнаграждение за извършените СМР е в размер на 51 767, 69 лв. Поради частично разминаване на неговите изводи с тези на първоинстанционния съд обжалваното решение е отменено в частта, с която са отхвърлени предявените искове по чл. 266 ЗЗД до сумата от 51 767, 69 лв. и вместо него е постановено друго, с което те са уважени до посочения размер. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя следните четири въпроса, по които счита, че въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение и по които поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: 1. Има ли право изпълнителят по договор за изработка да извърши допълнителни работи, т.е. такива, които не са включени в приетата оферта и подробното описание към договора, ако това е необходимо, с оглед качественото изпълнение, дори и в случай че в сключения между същите страни договор, те са се уговорили изрично, че уговореното възнаграждение е твърдо установено и окончателно и не може да бъде променяно?; 2. Представлява ли изменение на вече постигнатото съгласие извършването на допълнителни работи по договора за изработка, ако това е необходимо с оглед качественото изпълнение на задължението на изпълнителя по него?; 3. Различен ли е отговорът на въпросите по т. 1 и т. 2 в общия случай и в случай че се касае за строително-реставрационни дейности в обект, който е паметник на културата?; 4. Различен ли е отговорът на въпросите по т. 1 и т. 2 в общия случай и в случай че се касае за търговска сделка, по която страните/търговците са си разменили оферти по смисъла на ТЗ?. Въпреки че са формулирани отделно, всички тези въпроси касаят общ правен проблем, поради което следва да бъдат обединени в един, който се отнася до предпоставките, при които допълнителни строителни дейности, които са извършени във връзка с изпълнение на възложена работа по договор за изработка, но са извън уговорените като видове и количества дейности в неговото съдържание, се считат за възложени по силата на самия договор и не представляват изменение на същия. Той има характера на правен, като по него има и произнасяне от въззивния съд. В обжалваното решение е посочено, че част от строителните работи, за които се претендира възнаграждение по силата на сключения между страните договор за изработка, са такива, които не са уговорени по вид и количество в неговото съдържание, но тяхното извършване е станало необходимо в процеса на изпълнението му, като по отношение на тях съдът е заключил, че с оглед на характера им, следва да се приеме, че те са извършени в изпълнение на самия договор и не представляват изменение на постигнатото с него съгласие. Това становище на съда е обуславящо за крайния му извод за това дали за ответника на заявеното в процеса договорно основание е възникнало задължение да заплати на ищците възнаграждение за описаните работи. Следователно по отношение на посочения обобщен въпрос е осъществено общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. На настоящия съдебен състав е известно, че този въпрос е разрешен в постановена по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС - Решение № 114 от 02.02.2021 г., постановено по т. д. № 1200/2019 г. по описа на ВКС, IІ т.о., Решение № 241 от 09.03.2017 г., постановено по т.д. № 2799/2015 г. по описа на ВКС, І т.о., Решение № 82 от 19.07.2011 г., постановено по т. д. № 658/2010 г. по описа на ВКС, І т.о. В тези решения е прието, че ако в хода на изпълнението на договор за изработка се установи необходимостта от извършване на допълнителни видове работи, непредвидени в него, с оглед качество, срокове, правилното изпълнение на проекта и приемане на обекта, не се касае до изменение на постигнатото с договора съгласие, а до дейности с обслужващо предназначение. Наличието на практика на ВКС, в която е разрешен поставеният въпрос, и липсата на настъпил нов факт, свързан с развитието на обществените отношения или изменение в законодателството, означава, че няма как по отношение на него да е осъществено допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което се позовава касаторът. В допълнение трябва да се посочи, че по формулирания въпрос не е налице и допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. От мотивите на обжалвания акт е видно, че в него въззивният съд, основавайки се на изводите на вещото лице, направени с оглед специалните му знания в заключенията на изготвените по делото експертизи, е счел, че строителните дейности, които не са включени в съдържанието на сключения между страните договор за изработка, но се установява, че са извършени на обекта, нямат самостоятелен характер, а имат обслужващо значение по отношение на цялата работа, която е възложена с договора, като тяхното извършване е станало необходимо, за да може работата да бъде изпълнена качествено. Предвид този характер на допълнителните работи, е заключено, че те представляват част от възложените такива със сключения договор за изработка, а не нещо различно, което да се квалифицира като изменение на вида и обема на задължението, което е възникнало в тежест на изпълнителите по тази сделка. Това разрешение съответства напълно на даденото в цитираната съдебна практика на ВКС. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като поддържа, че възззивното решение в обжалваната от него част е очевидно неправилно. В практиката на ВКС се приема, че очевидната неправилност на въззивното решение, при наличие на която то се допуска до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, се свързва с особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, които следва да могат да бъдат констатирани от касационната инстанция само въз основа на мотивите на акта. Тази квалифицирана форма на неправилност е налице при допуснато от въззивния съд особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон и когато решението е явно необосновано. Според съдебната практика особено тежко нарушение на закона е налице при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, както и при нарушение на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Въззивното решение е явно необосновано, когато съдът е направил изводите си при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Касаторът не излага никакви конкретни съображения за наличието на толкова тежки пороци на обжалваното решение, които да го правят очевидно неправилно, като такива не се констатират и от съдържанието на мотивите на въззивния съд. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са възпроизведени същите пороци на въззивното решение, които се заявяват в касационната жалба като касационни основания за неговата отмяна като неправилно по чл. 281, т. 3 ГПК. Те са за необоснованост на изводите на съда, направени въз основа на събраните доказателства, за характера на строителните работи, за които се претендира присъждане на възнаграждение по договора за изработка, за това дали, с оглед на техния характер и съдържанието на договора, извършването им представлява изменение на постигнатото между страните съгласие, както и за това дали се доказва, че те са изпълнени. Нарушението на правилата на формалната логика при достигане до тези изводи, на което се позовава касаторът, обаче не е в такава тежка проявна форма на порока необоснованост, която се изисква съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, за да се определи едно решение като очевидно неправилно. Освен това то не може да бъде констатирано само от мотивите на съдебното решение, без да е необходимо да бъдат разгледани събраните в производството доказателства. Следователно касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По изложените съображения се налага изводът, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 92 от 23.07.2025 г., постановено по в.т.д. № 15/2025 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, в обжалваната част. Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК, разноски се следват на ответника по касационната жалба „Т и М Билдинг Кънстракшън Къмпани“ ООД, който е направил искане за тяхното присъждане. От тази страна са представени доказателства за направени разходи за водене на делото пред настоящата инстанция в размер на 1 800 лв. - адвокатско възнаграждение, което се установява, че е платено в полза на упълномощения адвокат. На основание чл. 4, чл. 11, чл. 12 вр. § 1, т. 10 от ДР от Закона за въвеждане на еврото в Република България разноските за заплатено адвокатско възнаграждение ще се присъдят в евро, като възлизат на 920, 33 евро. Ответникът по касация „НСК София“ ЕООД не е ангажирал доказателства да е направил разходи за водене на делото, поради което в негова полза не следва да се присъждат разноски. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение