Определение № 3349 от 11.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1075/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. П. У., П. Д. У. и „У.-Трансгруп“ ЕООД срещу решение № 18 от 09.01.2024г. по в.т.д. № 662/2023г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 606 от 09.05.2023г. по т.д. № 2046/2021г. на Софийски градски съд.

С първоинстанционното решение са отхвърлени исковете на касаторите по чл. 439 от ГПК за признаване за установено, че не дължат на „С.Г. Груп“ ЕАД, частен правоприемник на „Първа инвестиционна банка“ АД, поради настъпила погасителна давност, сумата от 33 336. 40 лева, представляваща главница по договор за банков кредит по програмата за микрокредитиране 068LD-М-000059 от 23.12.2011г., ведно със законната лихва от 19.12.2019г., както и 279. 39 лева неолихвяеми вземания. За сумите е бил издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 409/2013г. на Районен съд – Смолян и понастоящем е висящо изпълнително дело № 20218810400246 по описа на ЧСИ П. М., рег. № 881 на КЧСИ.

Оплакванията на касаторите в подадената жалба са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Решението е немотивирано. Липсва обсъждане на оплакванията във въззивната жалба. Апелативен съд – София се е произнесъл със своя съдебен акт в отрицание на всички наведени доводи в тази жалба. Съдът не е съобразил, че по молбата от 18.05.2020г. за налагане на запор няма произнасяне от страна на частния съдебен изпълнител, нито се е стигнало до прилагане на искания погасителен способ. Не са били платени дължимите такси. Нещо повече, на 26.05.2021г. предходно образуваното изпълнително производство е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, тъй като не са поискани изпълнителни действия. Запори са наложени по образуваното ново изпълнително дело от 23.06.2021г. (изпълнително дело № 20218810400246). Последица от настъпване на перемпцията е, че направени от взискателя искания или служебно предприети от частния съдебен изпълнител действия за реализиране на изпълнителен способ не прекъсват погасителната давност. Всички предприети изпълнителни действия се обезсилват по право.

Касаторите искат въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване и отменено, с уважаване на предявените искове.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото правни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – касационни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Конкретно формулираните въпроси са:

1. Погасителната давност прекъсва ли се от молба за предприемане на изпълнително действие, която не е редовна, например поради невнасяне на дължимите такси и разноски?

2. Погасителната давност прекъсва ли се от изпълнително действие, което не е било извършено поради непроявена активност от страна на взискателя и/или съдебния изпълнител?

3. Дали извършените изпълнителни действия във висящо изпълнително производство, по което е настъпила перемпция и то следва да се счита прекратено по право, но липсва акт на съдебния изпълнител, са валидни?

Във връзка с въпросите касаторите се позовават на решение № 37 от 24.02.2021г. по гр.д. № 1747/2020г. на ВКС, ГК, ІV г.о.

4. Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, като изложи фактически и правни изводи по същество на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 236, ал. 1 от ГПК?

Касаторите считат, че по този въпрос въззивното решение е постановено в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 55 от 04.04.2014г. по т.д. № 1245/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 263 от 24.06.2015г. по т.д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т.о. и др.

От „С.Г. Груп“ ЕАД, насрещна страна по жалбата, е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел от фактическа страна, че по ч.гр.д. № 409/2013г. на Районен съд – Смолян (заповедно производство по чл. 417 от ГПК) в полза на „Първа инвестиционна банка“ АД е била издадена заповед за незабавно изпълнение № 215/15.04.2013г., а на 17.04.2013г. - изпълнителен лист. Съгласно заповедта касаторите са били осъдени да заплатят солидарно главница, договорна лихва, наказателна лихва и комисионна за управление по договор за банков кредит по програмата за микрокредитиране 068LD-М-000059 от 23.12.2011г., със законна лихва за забава от 10.04.2013г. до окончателното плащане. „У.-Трансгруп“ ЕООД е било кредитополучател по договора за кредит, а Д. П. У. и П. Д. У. – поръчители. На 26.04.2013г. по молба на банката с вх. № 1121/26.04.2013г. и въз основа на издадения изпълнителен лист е било образувано изпълнително дело № 182/2013г. по описа на Съдебна изпълнителна служба при Районен съд – Смолян. Делото е било изпратено за продължаване на ЧСИ П. М., рег. № 881 на КЧСИ с район на Окръжен съд – Смолян (изпълнително дело № 20138810400013). На 06.03.2015г. от името на банката е било поискано спиране на производството на основание чл. 432, ал. 1, т. 2 от ГПК и то е било спряно с постановление на частния съдебен изпълнител от 11.03.2015г. С молба от 18.05.2020г. е било поискано конституиране по делото като взискател на „С.Г. Груп“ ЕАД, тъй като вземанията по договора за кредит са били прехвърлени на това дружество от „Първа инвестиционна банка“ АД съгласно договор за цесия от 19.12.2019г. Със същата молба е било поискано нареждане на постъпилите от изпълнението суми по банкова сметка на дружеството, както и налагането на запор на открити банкови сметки на длъжника. С акт на съдебния изпълнител „С.Г. Груп“ ЕАД е било конституирано като взискател. От дружеството не са били заплащани такси, нито по делото са били извършвани последващи изпълнителни действия. С молба от 25.05.2021г. „С.Г. Груп“ ЕАД е поискало връщане на оригинала на изпълнителния лист. С постановление на частния съдебен изпълнител от 26.05.2021г. изпълнителното производство е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Разпоредено е било оригиналът на изпълнителния лист да се приложи към междувременно подадената нова молба от 25.05.2021г. за образуване на изпълнително дело - изпълнително дело № 20218810400246 по описа на същия частен съдебен изпълнител. Срещу издадената заповед за незабавно изпълнение № 215/15.04.2013г. не е било подавано възражение от никой от касаторите и тя е влязла в сила без да е образувано производство по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК.

При тези обстоятелства по същество въззивният съд е приел, че предявените искове по чл. 439 от ГПК са неоснователни. Не се установява вземанията по договора за банков кредит по програмата за микрокредитиране 068LD-М-000059 от 23.12.2011г. да са погасени по давност. Давността е започнала да тече от 26.06.2015г., когато е било обявено за изгубило сила ППВС № 3/1980г. Съгласно Тълкувателно решение № 3/2020 от 28.03.2023г. по тълк. дело № 3/2020г. на ОСГТК на ВКС, докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани изпълнителни дела преди обявяването на Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015г. по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, давност за тези вземания не е текла. Същевременно започналата да тече на 26.06.2015г. давност е била прекъсната преди 26.06.2020г., тъй като от „С.Г. Груп“ ЕАД са били предприети изпълнителни действия (чл. 116, б.“в“ от ЗЗД). В молбата на дружеството от 18.05.2020г. се е съдържало искане за налагане на запор върху банковите сметки на длъжника. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи (т.10 от Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015г. по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС). Дали искането е било редовно или не (в смисъл дали за него е внесена дължимата такса) е въпрос от компетентността на съдебния изпълнител, а не на взискателя. Въпрос за значението на нередовно направено искане за предприемане на изпълнително действие във връзка с давността бил могъл да бъде поставен само ако при нередовна молба съдебният изпълнител е дал указания, които не са били изпълнени.

От въззивния съд не били отречени изводите на Софийски градски съд, че за времето от 05.03.2015г. до 25.02.2020г. (през всяка една от годините) са били правени вноски за погасяване на главницата и лихвите по договора за кредит, но не се е касаело за признание на вземане по смисъла на чл. 116, б.“а“ от ЗЗД от значение за прекъсване на давността, тъй като е липсвало манифестиране към кредитора на потвърждение на съществуването на дълга в цялост и по отношение на непогасената му част.

С оглед решаващите мотиви на въззивния съд в решението му, първите три материалноправни въпроса са от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – част от правния спор и обусловили правните изводи на въззивния съд. Това е, защото касаторите са поддържали, че предприемането на действия за принудително изпълнение от взискателя е от значение за прекъсване на давността само ако искането е било редовно (за него е платена дължимата такса), исканият изпълнителен способ е приложен (без да е налице последващо бездействие на взискателя или съдебния изпълнител) и не се касае за настъпила перемпция (предприетото действие за принудително изпълнение е в рамките на висящо изпълнително производство). В мотивите си въззивният съд не е споделил тези доводи.

Във връзка с въпросите не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и касационно обжалване не може да бъде допуснато. Въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС, включително задължителната такава.

Изрично в Тълкувателно решение 2/2023 от 04.07.2024г. по тълк. дело № 2/2023г. на ОСГТК на ВКС е прието, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Ефектът на прекъсването на давността не се засяга от настъпилата по-късно перемпция. В този смисъл са и изводите на въззивния съд – че въпреки прекратяването на изпълнително дело № 20138810400013 по реда на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, молбата на „С.Г. Груп“ ЕАД от 18.05.2020г. за налагане на запор съставлява предприемане на действие за принудително изпълнение, с което съгласно чл. 116, б.“в“ от ЗЗД давността относно вземанията по договора за кредит е била прекъсната.

Също съгласно тълкувателното решение по тълк. дело № 2/2023г. на ОСГТК на ВКС за давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора – взискател. Дължимото авансово заплащане на такси за осъществяването на изпълнителния способ е от значение, ако невнасянето е довело до връщане на молбата на кредитора. Изцяло са били потвърдени постановките на т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи.

В този смисъл е и казуалната съдебна практика (решение № 3 от 04.02.2022г. по гр.д. № 1722/2021г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 127 от 12.07.2022г. по гр.д. № 2884/2021г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 68 от 01.02.2024г. по гр.д. № 1924/2023г. на ВКС, ГК, ІV г.о.). Давност не тече, ако кредиторът е поискал извършване на изпълнително действие, но съдебният изпълнител бездейства и не предприема изпълнение по различни причини, независещи от волята на кредитора, в т.ч. и когато при нередовност не приложи правилата на чл. 129 от ГПК. В решение № 37 от 24.02.2021г. по гр.д. № 1747/2020г. на ВКС, ГК, ІV г.о., на което се позовават касаторите, не се съдържа по-различно тълкуване.

Посочената практика на ВКС е съобразена от въззивния съд в решението му. Съдът е приел, че въз основа на молбата на „С.Г. Груп“ ЕАД от 18.05.2020г. не са били наложени запори, нито от взискателя е била събрана такса, но това е не е по причина на взискателя.

Четвъртият въпрос на касаторите е процесуалноправен и съдържа питане относно задълженията на въззивния съд да мотивира решението си, като обсъди всички доводи и възражения на страните в рамките на подадената въззивна жалба и отговора. Въпросът е от значение за изхода на делото. Според касационната жалба по делото въззивният съд не е изпълнил тези свои задължения.

Не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК и касационно обжалване също не може да бъде допуснато. Не се установява противоречие на въззивното решение със задължителната практика на Върховния касационен съд, обективирана в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по гр. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС (мотиви), нито казуалната практика на този съд в посочените от касаторите съдебни решения. Въззивният съд е изложил фактически и правни изводи по спора и е отговорил на оплакванията в подадената от касаторите въззивна жалба. Всъщност самите касатори в касационната си жалба не сочат конкретно кои техни доводи и възражения са останали необсъдени. Уточнили са, че съдът се е произнесъл „в отрицание на всички наведени доводи във въззивната жалба“. Правилността на фактическите и правни изводи на въззивния съд не може да бъде обсъждана във фазата по допускане на касационно обжалване.

Липсва промяна на законодателството или на обществените условия и не е налице необходимост от промяна в посочените разрешения в практиката на Върховния касационен съд, поради което посоченият от касаторите селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК във връзка с всички поставени въпроси е неприложим (т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС).

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София.

Воден от горното съдът