Определение № 2867 от 01.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1173/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Н. М., чрез адв. Д. К., против въззивно решение № 1020/25.07.2025 г., постановено по възз. гр. д. № 2918/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд в частите му, с които: 1) потвърдено е решение № 394/22.07.2024 г. по гр.д. № 775/2023 г. на Окръжен съд – Благоевград в частта, с която касаторът е осъден на основание чл. 74 ЗЗД да заплати на В. П. М., починала в хода на процеса и заместена по чл. 227 ГПК от наследниците й по закон Н. К. М. (съпруг) и К. Н. М. (син), сумата от 132 334 лв. след суброгиране в правата на удовлетворен кредитор - след извършено погасяване на 31.08.2018 г. от В. М. на парични задължения на П. М. по договор за кредит – овърдрафт по разплащателна сметка с рег. № ДК-..... от 10.08.2017 г., сключен с „Интернешънъл Асет Банка“ АД, въз основа на учреден от нея договор за залог на чужд дълг от 10.08.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на иска - 03.08.2023 г., до окончателното изплащане; 2) отменено е първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като вместо това ответникът П. М. е осъден да заплати на цесионера Е. Г. Б. (конституирана като трето лице помагач на ищците), за която е посочено, че „в процеса участват наследниците на В. М. – Н. М. и К. М.“, сумата от 41 526,64 лв. – лихва за забава върху главницата за периода 03.08.2020 г. - 01.08.2023 г. В касационната жалба са изложени доводи за недопустимост и неправилност на въззивното решение - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението си касаторът сочи, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) допустимо ли е въззивният съд да присъди сума, представляваща лихва за забава, в полза на трето лице – помагач, което не е конституирано като главна страна по делото и липсва предявен иск от него срещу ответника; 2) длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички правнорелевантни факти, фактически твърдения, възражения и доводи на страните; 3) може ли съдът да разшири предмета на спора и кръга на страните във въззивната фаза, присъждайки вземане на лице, което няма процесуално качество на ищец; 4) нарушава ли диспозитивното и състезателното начало произнасяне на съда ultra petita, когато се присъжда в полза на лице, което не е предявило иск; 5) недопустимо ли е въззивно решение, произнесено извън рамките на предмета на делото и срещу лице, което не е участвало като страна по спора; 6) нарушава ли се принципа на диспозитивното начало (чл. 6 ГПК) и правото на защита на ответника, когато въззивният съд присъжда лихви в полза на трето лице-помагач; 7) длъжен ли е съдът да прекрати производството в частта, в която е предявено или уважено искане от ненадлежна страна; 8) от кой момент цесионерът придобива качеството на кредитор спрямо длъжника и може ли това да обоснове присъждане на суми в негова полза със съдебното решение, ако той не е страна по делото; 9) поражда ли договорът за цесия автоматично процесуална легитимация за цесионера в заварено съдебно производство, без неговото конституиране като главна страна; 10) може ли цесионерът да претендира лихви по съдебен ред, без да е предявил иск и без да е страна по делото, само въз основа на представен договор за цесия; 11) какво е съотношението между материалноправното качество на кредитор по договор за цесия и процесуалноправното качество на страна по висящо съдебно дело; 12) може ли длъжникът да бъде осъден да плати на лице, което не е било негов процесуален опонент, без да му е предоставена възможност за възражения по съществото на вземането спрямо това лице; 13) недопустимо ли е въззивното решение, ако съдът уважи претенция за лихви за период, различен от заявения в исковата молба; 14) при предявен иск по чл. 86 ЗЗД, може ли въззивният съд да присъди по-ниска сума от поисканата, но за различен период от заявения в първата инстанция; 15) какви са пределите на въззивна проверка съгласно чл. 269 ГПК; може ли въззивният съд да измени предмета на спора, като присъди сума за лихви за нов период или в полза на различно лице; 16) длъжен ли е въззивният съд да обсъди договора за цесия; 17) следва ли да се приеме, че ищецът е встъпил в правата на удовлетворения кредитор, ако кредитът не е бил обявяван за предсрочно изискуем и сумата е внесена по личната сметка на ответника с посочено основание - за погасяване на кредит овърдрафт; 18) нарушено ли е правото на защита на ответника, след като цесията е представена в хода на процеса и не е обсъждана; 19) нарушено ли е правото на защита на ответника, след като същият не е бил надлежно уведомен и поканен от новия кредитор; 20) след като кредитът не е бил обявен за предсрочно изискуем и не е пристьпено към принудително изпълнение, следва ли да се приеме, че ищцата е изпълнила свой нравствен дълг по собствена воля; 21) следваше ли съдът да изследва въпроса чия собственост са били средствата, с които е изпълнено задължението; 22) допуснал ли е нарушение съдът, като не е обсъдил направените от ответника възражения, че се касае за договор за кредит овърдрафт, който е различен от договор за потребителски или ипотечен кредит; 23) налице ли е правен интерес от изпълнение на чуждото задължение при необявен за предсрочно изискуем кредит, при наличие на родствена връзка между изпълнилия задължението и длъжника — майка и син; не следва ли да се приеме, че интересът е морален, а не правен; 24) може ли съдът да присъди сума на лице, което е придобило вземането по време на процеса (цесионер), но е участвало само като трето лице-помагач; 25) как се съчетава материалното придобиване на вземането по чл. 99 ЗЗД с процесуалната легитимация в рамките на висящ процес. Ответниците по жалбата - К. Н. М. и Е. Г. Б., чрез адв. С. П., са подали писмен отговор, в който изразяват становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационния контрол, намира следното: По делото е установено, че на 10.08.2017 г. между „Интернешънъл Асет Банк“ АД, в качеството на заложен кредитор, от една страна, а от друга - В. П. М., в качеството на залогодател, е сключен договор за залог на вземане по банкова сметка, разкрита в „Интернешънъл Асет Банк“ АД № ДЗ..... от 10.08.2017 г., за обезпечаване на всички вземания на заложния кредитор, произтичащи от договор за предоставяне на кредит овърдрафт по разплащателна сметка с рег. № ДК-...... от 10.08.2017 г., анекси и споразумения към него, сключени между „Интернешънъл Асет Банк“ АД и П. Н. М., с главница в размер на 200 000 лв. Срокът на договора за предоставяне на кредит овърдрафт е 12 месеца, считано от датата на подписване на договора, като крайният срок на усвояване на кредита е 08.08.2018 г., а крайният договорен срок за издължаване на кредита е 09.08.2018 г. Кредитът не е обявяван за предсрочно изискуем и не са изпращани писмени покани до лицата П. М. или В. М.. На 31.08.2018 г. В. М. е наредила заплащане на сумата 198 501 лв. от своята сметка по тази на ответника П. М., като основанието за плащане е посочено – за погасяване на кредит овърдрафт. На 03.08.2023 г. В. М. е подала настоящата искова молба срещу ответника П. М.. На 29.11.2023 г. ищцата е починала, като на основание чл. 227 ГПК като страни – ищци в процеса са конституирани наследниците й по закон Н. К. М. (преживял съпруг) и двамата й сина – К. Н. М. и П. Н. М. – последният, участващ на самостоятелно основание като ответна страна по делото. П. и К. М. са учредители и съдружници, с равен дял на участие, в дружеството „М. 98“ ООД, като за периода 25.07.2009 г. до 30.12.2022 г. управител на дружеството е била В. М.. Преди смъртта на ищцата, на 21.11.2023 г. (в хода на процеса) между нея и третото лице помагач - Е. Г. Б., е сключен договор за прехвърляне на вземания. По този договор В. М., в качеството се на цедент, е прехвърлила на Е. Б., в качеството й на цесионер, вземането, произтичащо от заплатения от В. М. банков кредит, с длъжник П. М., в полза на „Интернешънъл Асет Банк“ АД, въз основа на залог на вземане, с главница – 198 501,00 лв., заедно със законната лихва за периода от 01.09.2018 г. до окончателното изплащане на главницата. Към момента на предявяване на иска за вземането - 01.08.2023 г., лихвата е в размер на 101 052 лв., като вземанията са предмет на гр. д. № 775/2023 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград. Договорът е с нотариална заверка на подписите и на двете страни по него (на цесионера и на цедента), удостоверено от нотариус Е. Д.. Нотариалното удостоверяване е с рег. № 8311/21.11.2023 г., като изрично е посочено, че удостоверяването е извършено извън нотариалната кантора, на адрес в [населено място], [улица]. Към договора за цесия е приложено уведомление от В. М. до П. М., с което го уведомява за извършеното прехвърляне на вземането със сключването на договора за цесия от 21.11.2023 г. с Е. Б., както на главницата, така и на лихвата за забава. Според заключенията на двете приети по делото съдебно – почеркови експертизи, подписът за „цедент“ в договора за прехвърляне на вземане от 21.11.2023 г. е изпълнен от В. М.. Обсъждайки събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че В. М. е изпълнила чуждо задължение при наличие на правен интерес, поради което се е суброгирала в правата на кредитора спрямо ответника и същият й дължи връщане на заплатената сума. М. е обезпечила кредитното задължение на ответника със залог на вземане по банкова сметка и за нея е възникнал правен интерес от точното му изпълнение. Крайният падеж на задължението по договора за кредит е 09.08.2018 г. Ищцата е била реално задължена с учредения залог на банкова сметка за дълга и понеже кредиторът е можел да пристъпи към изпълнение на залога, тя е имала интерес да плати заради длъжника, тъй като е отговаряла за същия дълг. При изпълнение от страна на залогодателя, същият встъпва в правата на удовлетворения кредитор срещу длъжника, освен ако не се докаже хипотезата на плащане на задължението с предоставени средства на залогодателя от длъжника, което не се установява по делото. В случая, не се доказва ищцата да е дарила на ответника процесната сума, нито се касае за изпълнение на нравствен дълг между роднини, доколкото платеното задължение произтича от договор за кредит. За неоснователни и недоказани са преценени твърденията на ответника, че имал уговорка с ищцата вместо неизплатения дивидент от търговското дружество „М. 98“ ООД, на което същата е била управител, да изплати негов кредит. Липсват доказателства, че е налице друго намерение за плащане на сумата, извън посоченото в платежното нареждане основание - плащане на дълг по договор за кредит. Цедирането на вземането също опровергава твърдението на ответника за наличие на уговорка, различна от посочената в преводното нареждане. Освен това, възражението за евентуално дължим дивидент също е в противоречие с твърдяното ответника за дарствено намерение и изпълнение на нравствен дълг от неговата майка. Въззивният съд е посочил, че договорът за цесия от 21.11.2023 г. е валиден и има достоверна дата, предвид неопроверганата нотариална заверка. По предявения иск за лихва за забава за периода 03.08.2020 г. - 03.08.2023 г. за сумата от 41 623.09 лв., въззивният съд е приел, че съгласно чл. 99, ал. 2 ЗЗД при сключване на договор за прехвърляне на вземане, то преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното. Третото лице става кредитор на мястото на досегашния, като го замества и встъпва в същите права. Суброгацията позволява на третото лице, което е изпълнило чужд дълг, да встъпи в правата на удовлетворения кредитор, за да упражни всички права и искове, съпровождащи платеното вземане - залози, поръчителства, лихви, изпълнителни листове, искове за унищожение, солидарност и т.н. В случая, с цедиране на вземането е прехвърлено едно вземане, което е било с настъпил падеж и лихвоносно, поради което не е било необходимо да се отправя покана от страна на цесионера до длъжника, за да се приеме, че същият е изпаднал в забава. Предвид това е прието, че претенцията за лихва за забава върху уважената част от главницата от 132 334 лв. и за периода 03.08.2020 г - 01.08.2023 г. е основателна до размера на сумата от 41 526,64 лв. (изчислена по реда на чл.162 ГПК с ел.калкулатор). С исковата молба периодът е заявен до 01.08.2023 г. и така следва лихвата да се присъди. Като краен резултат съдът е постановил ответникът П. М. да заплати сумата 41 526,64 лв. на цесионера Е. Б. (конституирана по делото като трето лице помагач), за която посочил, че по делото „участват наследниците по закон на цедента й В. П. М. - Н. К. М. и К. Н. М.“. При така приетото от въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – за проверка въззивното решение да е недопустимо в частта по предявения иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД като постановено по отношение на ненадлежна главна страна и извън предмета на въззивно обжалване. Касационната инстанция има задължение да следи служебно за валидността и допустимостта на обжалвания акт, независимо дали жалбоподателят се е позовал на тези селективни основания и е формулирал съответни въпроси (вж. - т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК). В случая, първата група поставени в изложението процесуалноправни въпроси (№ 1 - № 16, № 24 и № 25) са свързани с доводите на жалбоподателя за недопустимост на решението, имащо за предмет иска по чл. 86, ал.1 ЗЗД, респ. касаят селективното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, по което се допуска касационният контрол за тази част от спора. Втората група въпроси (№ 17 - № 23) са фактически, а не правни, тъй като касаят анализа и оценката на доказателствата по делото, извършена от въззивния съд и правилността на изводите му, че искът по чл. 74 ЗЗД е основателен и доказан. Поради това, въпросите не са релевантни за фазата по чл. 288 ГПК и не обуславят селектирането на касационната жалба, имаща за предмет въззивното решение по иска по чл. 74 ЗЗД. Доколкото въпросите касаят приложението на чл. 74 ЗЗД, следва да се посочи, че е налице създадена безпротиворечива практика на ВКС (вж. - решение № 1131/22.12.2006 г. по т.д. № 717/2006 г., II т.о., решение № 197/07.02.2012 г. по т.д. № 1043/2010 г., ІІ т.о., решение № 400/20.01.2015 г. по гр.д. № 1756/2014 г., ІV г.о. и др.). Разяснено е, че задълженията могат да се изпълняват от трети лица против волята на кредитора, освен ако кредиторът има интерес изпълнението да бъде извършено лично. Когато задължението не е с оглед личността на длъжника, кредиторът не може да откаже да приеме извършеното от друго лице изпълнение. За да има изпълнение от трето лице съгласно чл. 73 ЗЗД, е необходимо третото лице да е знаело, че изплаща чужд дълг и да е извършило плащането с желание да освободи длъжника от задължението. Извършеното от третото лице изпълнение на чужд дълг има погасителен ефект, еднакъв с този на изпълнението от длъжника, когато задълженията не са intuitu personae и изпълнението не е извършено поради грешка. За настъпването на погасителния ефект е без значение дали третото лице има или няма интерес от изпълнението на чуждия дълг. Законът не изисква наличието на правен интерес като предпоставка за изпълнението от третото лице. Правният интерес има значение само във вътрешното правоотношение между третото лице, извършило плащането, и длъжника, чието задължение се погасява. Правният интерес не е абстрактен, а е конкретна зависимост в отношенията кредитор-длъжник, които засягат (застрашават) имуществени права на третото лице, на което поради това се признава правен интерес от изпълнение. Съгласно чл. 74 ЗЗД третото лице се суброгира в правата на удовлетворения кредитор, ако е имало интерес да изпълни, или има иск за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД, ако е изпълнило без да има интерес от това. Въззивното решение не противоречи на тези правни разрешения. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение