Определение № 227 от 03.04.2012 г. на ВКС по т. д. № 1077/2011 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против постановеното от Софийски апелативен съд, Търговско отделение, VІ състав решение № 1433 / 12.07.2011 год. по т.д.№ 606 / 2010 год., с което е отменено решение на СГС, ТО, VІ – 10 състав по т.д.№ 729 / 2009 год. в отхвърлителната му част и вместо това е осъден касаторът – ответник да заплати на ищеца [фирма] сумата от 9 889,65 лв., на основание чл.266 ал.1 от ЗЗД – възнаграждение по договор за охрана от 11.05.2006 год. и сумата от 2 654,35 лв. – обезщетение за забава върху главницата, на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД ,оставяйки в сила първоинстанционното решение в осъдителната му част .К. оспорва правилността на решението с доводи за постановяване в противоречие с материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост .Навежда основание за допустимост на касационното обжалване в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Ответната страна оспорва жалбата, излагайки съображения относно правилността на изводите на въззивния съд и формално оспорвайки допустимостта на касационното обжалване ,на основание чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ търговско отделение, като прецени редовността на касационната жалба по чл.283 – 284 от ГПК, подаването й от надлежна страна в процеса, обуславяща правен интерес от обжалването и като насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, относно допустимостта на касационното обжалване намира следното: [фирма] е предявил обективно кумулативно съединени искове с правни основания чл. 266 ал.1 от ЗЗД - неразплатено възнаграждение по сключен с ответника [фирма] договор за охрана и чл.86 ал.1 от ЗЗД - обезщетение за забава в изплащането му. Ответникът се е защитавал с основния довод / единствено относим и към формулираните въпроси по чл.280 ал.1 ГПК /, че по силата на сключения договор ищецът е следвало да осъществява охраната на обекта на ответника с 13 души / чл. І.2 /, а е осъществявал такава само с 8, поради което му се дължи възнаграждение, пропорционално на изпълнението му в „ количествено отношение „, изчислимо съгласно договора / чл.ІІ.2 /. В хода на първоинстанционното производство ответникът е предявил и възражение за прихващане, уточнено с молба от 31.03.2010 год. / стр. 208 на делото /, със сумите които е надплатил като възнаграждение, за предходен на исковия период, в който също се твърди изпълнение с по-малък числен състав, както и с недължимото на същото основание, но за процесния период / което по начало е предмет на възражение за неизпълнен договор, респ. за отбив от възнаграждението /. Първоинстанционният съд е приел, че страната не е изложила достатъчно обстоятелства за индивидуализиране правното основание на насрещното си вземане - предмет на възражението за прихващане, поради което и не се е произнесла по същото. Въззивният съд единствено е констатирал в мотивите си непроизнасянето, но не е изложил съображения относно нередовността на предявяването му, като процесуално възражение / със спорно вземане / неподлежащо на индивидуализация тепърва във въззивна инстанция. Въззивният съд е обосновал решението си за дължимост от ответника на пълния размер на претендираното възнаграждение, изхождайки от липсата на възражения от страна на възложителя [фирма] за неточно / непълно / изпълнение до предявяване на исковете, както и съобразявайки признанието за дължимост на суми в претендирания общ месечен размер ,макар за част от исковия период, направено със споразумението от 20.08.2007 година, вкл. факта на осчетоводяване при ответника на издадените от ищеца за всички претендирани суми данъчни фактури. Съдът е приел, че в конкретния случай броят на служителите, чрез които е осъществявано изпълнение на задължението за охрана, е ирелевантен. Изводът на съда се основава на характеристиката на възложения с договора резултат – охрана на обект - който не предпоставя възможно частично изпълнение, поради което и уговореното възнаграждение с обща цена / чл.ІІ .1 /, договорена за охраната на обекта, е прието за дължимо изцяло. В обосноваване допустимост на касационното обжалване касаторът сочи следното: Като въпрос, относим към възражението за дължимост на възнаграждение за охрана, пропорционално на числения състав с който е осъществявана същата, т.е. като сбор от индивидуално определимото съгласно договора възнаграждение за един охранител, в съответствие с общия брой ангажирани охранители, касаторът намира съществен, с оглед решаващите изводи на съда, въпроса: При заложен в договора точно определен количествен ресурс / брой лица / за изпълнение на възложеното и уговорена база за определяне на дължимото възнаграждение, съответна на този брой, не следва ли възложителят да заплати възнаграждение пропорционално на ангажирания от изпълнителя количествен ресурс, в който смисъл настоящият състав конкретизира въпроса в частта му относно необходимостта от съответствие в изпълнението на всяка от страните по договора. Въпросът, макар с оглед защитата на ответника да е наведен в предмета на спора, не е обусловил решаващ извод на съда. Съдът не е приел, че е налице непълно / неточно / изпълнение, присъждайки въпреки това пълно възнаграждение по договора. Дали изпълнението чрез по-малък брой охранители обуславя частично / неточно / изпълнение е по начало фактологично обусловен .Отговорът му не е еднозначен и зависи от конкретните уговорки между страните и от съдържанието на дължимата престация, с които се е мотивирал и съда. Правният въпрос по смисъла на т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС следва да е относим към правни аргументи по приложението на закона и практиката, а не към правилността на преценката на конкретни факти, вкл. тълкуване конкретни клаузи на договора досежно точното изпълнение на престацията. От друга страна въззивният съд е уважил исковете, позовавайки се на признание на възложителя за дължимост на общо месечно възнаграждение за част от процесния период, при изпълнение със същия / занижен спрямо посочения в договора / брой охранители, кореспондиращо с претендираното за същия и за последващи периоди възнаграждение / споразумение от 20.08.2007год./, както и на осчетоводяването на издадените данъчни фактури, като признание за периода на изпълнение, който не е предмет на споразумението. Във връзка с установеното „ признание „, като обусловило решаващите изводи на въззивния съд, касаторът не е формулирал правен въпрос. Не са изложени и доводи по прилагане на допълнителния селективен критерий на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК - значение на въпроса за точното прилагане на закона и развитието на правото, което предпоставя посочване на неясна, непълна или противоречива правна норма, по чието тълкуване е създадена противоречива съдебна практика или непротиворечива, но погрешна такава, подлежаща на преодоляване или осъвременяване, с оглед изменения в законодателството и обществените условия или за създаване съдебна практика по прилагането й. Доколкото страната е посочила нормата на чл.63 от ЗЗД, не е обосновано наличие на противоречива или погрешна съдебна практика по приложението й, подлежаща на преодоляване или осъвременяване или тепърва създаване на такава, с оглед осигуряване разглеждането и решаването на делата според точния смисъл на законите. В останалата му част изложението по чл.284 ал.3 от ГПК не съдържа конкретно формулиран въпрос, най - общо сочейки връзка с направеното и неразгледано от съда възражение за прихващане, в аспект на материалноправната норма за същото – чл.103 ЗЗД .При липсата на произнасяне от съда, тази норма не би могла да бъде предмет на правен въпрос, по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК. Съдът не е излагал съображения по предпоставките за приемане възражението за прихващане за основателно, нещо повече: въззивният съд изобщо не е изложил мотиви относно направеното в първа инстанция и неразгледано, поради неиндивидуализирано правно основание на противопоставеното вземане на ответника, възражение за прихващане. Касае се за процесуални действия, респ. бездействие на въззивния съд, по отношение което, обаче, не е формулиран правен въпрос, нито по гореизложените съображения, е обоснован допълнителен селективен критерий за допустимост на касационното обжалване. Водим от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ търговско отделение