Определение № 435 от 05.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 1000/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма] - [населено място], срещу решение №2480 от 27.12.2016г., постановено по в.т.д.№4777/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 13 с-в, с което е потвърдено решение №1222/14.07.2016г. по т.д.№6765/2015г. по описа на Софийски градски съд, VІ-18 с-в.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено при допуснато нарушение на закона, тълкувателната практика на ВКС и процесуалните норми. Сочи се, че въззивният състав не е дал отговор на оплакванията на банката във въззивната жалба, както и че не е обсъдил в пълнота събраните по делото доказателства. Излагат се съображения в подкрепа на основателността на исковата претенция по чл.135 ЗЗД като се акцентира върху обстоятелството, че атакуваната сделка е симулативна с оглед предвиденото в нея разсрочено плащане на цената, което не е извършено и до настоящия момент. Претендира се отмяна на въззивното решение, уважаване изцяло на предявения иск и присъждане на разноски в полза за всички съдебни инстанции.

В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на касация. В изложението се твърди, че съдът не е разгледал хипотезата на затрудняване на кредитора от увреждащата сделка, предмет на иска по чл.135 ЗЗД, което е в противоречие с решение №2271-1978-І-ГО, както и че в противоречие с решение №218/10.11.2013г. по гр.д. №1778/2013г. на ВКС, ІІІ-то г.о, въззивният съд неправилно не е приел наличието на сговор за увреждане между ответниците. Относно твърдението, че съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, касаторът е формулирал следните въпроси:

1.” Налице ли е знание за увреждане на приобретателя на недвижим имот, когато същият знае, че придобива ипотекиран имот, служещ като обезпечение по договор за кредит?”

2. ”Налице ли е симулативна сделка (сговор за увреждане), при която фиктивно се уговаря, че продажната цена ще бъде отсрочена и разсрочена, впоследствие купувачът не заплаща никаква част от цената (две години след падежа на последната вноска), а продавачът не си търси парите?”

3. ”Налице ли е знание за увреждане у приобретателя, когато продавачът му заявява, че не иска да му бъде плащано, защото сумите ще бъдат усвоени от кредитора, а продавачът не иска това?”

4. „Налице ли е увреждане на кредитора, когато се прехвърля имот, ипотекиран в полза на кредитора като този имот е единственото имущество на длъжника и съгласно сключения между страните договор, длъжникът се е задължил да не го прехвърля?”

5. „Кои действия на длъжника представляват затрудняване на кредитора да събере вземането си без да е налице обедняване на длъжника?”

6. „Само забранените от закона сделки ли, сключени от длъжника, представляват увреждане на кредитора?”

В срока по чл.287 ал.1 ГПК са депозирани писмени отговори на касационната жалба от ответниците [фирма] – [населено място], и [фирма] –гр.София.

В отговора на [фирма] се поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като в становището на касатора по т.1 от изложението липсват поставени въпроси, а по отношение на изведените въпроси от т.2.1. до т.2.6 – липсва обосновка, че същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Същевременно в отговора се твърди, че касационната жалба е неоснователна и се претендират разноски за касационната инстанция.

В отговора на касационната жалба на [фирма] се излагат съображения в подкрепа на твърдението на ответното дружество, че формулираните от касатора въпроси не покриват едновременно общия и допълнителния селективни критерии по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Претендира се недопускане на касация, евентуално (при допускане на касационно обжалване) потвърждаване на въззивното решение и присъждане на разноски.

Върховен касационен съд, ТК, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното въззивно решение съставът на Софийски апелативен съд е потвърдил решение №1222/14.07.2016г. по т.д.№6765/2015г. на СГС, VІ-18 с-в, с което е отхвърлен предявения от [фирма] против [фирма] и [фирма] иск с правно основание чл.135 ЗЗД за признаване на установено и обявяване на недействителна като увреждаща кредитора продажбата на магазин и на помещение за кафе, извършена с нот.акт №14, т.1, рег.№300, дело №12/17.01.2014г. на нотариус С. Т..

В обжалваното решение е прието за безспорно между страните, че на 13.06.2005год. между [фирма] и А. Ч., действащ като [фирма] е сключен договор за банков кредит, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя кредит в размер на сумата от 71 000 евро за закупуване на недвижимите имоти, посочени в чл.1 от договора, именно: магазин № 12 на партерния етаж от новопостроената шестетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място], ул."'К." №1, със застроена площ от 66,93 кв.м., състоящ се от търговска зала, склад и сервизни помещения, както и помещение за кафе № 13 със застроена площ от 55,23 кв.м., за срок от 120 месеца като в чл.7, ал.1 от договора е уговорено, че за обезпечение на всички вземания в полза на банката се учредява договорна ипотека върху двата имота. С подписани допълнително 6 анекса към договора за банков кредит между [фирма] и [фирма] и [фирма] като съдлъжник, са извършени промени в договора, свързани с предоставяне на длъжниците на облекчени условия за погасяване на кредита.

Въззивният съд е приел за установено, че на 17.01.2014г. с нотариален акт №14, т.1, рег.№300, дело №12/17.01.2014г. на нотариус С. Т., първият ответник [фирма] е прехвърлил на втория ответник [фирма] собствеността на недвижимите имоти, посочени по-горе, върху които е учредената ипотека при договорена продажна цена в размер на 220 000лв., платима на 11 равни месечни вноски от по 20 000 лв. всяка, до 17-то число на текущия месец като първото плащане е дължимо на 17.02.2014.

Въз основа на представените по делото удостоверения от частен съдебен изпълнител М., на приложената искова молба на [фирма] по чл.422 ал.1 ГПК и на заключението на вещото лице М. по извършевана счетоводна експертиза съдът е приел, че към 20.05.2016г. са налице задължения на длъжниците по договора за кредит в общ размер на 48 190.26 евро. Съдът е отразил, че не са установени извършени и осчетоводени плащания за погасяване на задълженията по кредита след датата на нотариалния акт за покупко-продажба на процесиите имоти - 17.01.2014г. Посочил е, че едноличният търговец А. Ч. е водил разговори с [фирма] плащанията по договора за продажба от 17.01.2014г. да бъдат изместени във времето след деблокиране на банковите сметки на търговеца.

От правна страна въззивният съд е посочил, че кумулативните предпоставки за уважаване на иска по чл.135 от ЗЗД са наличие на действително вземане в полза на кредитора, възникнало преди действието, чието обявяване за недействително се иска; извършване на увреждащо кредитора действие и ако то е възмездно - знание за увреждане от лицето, с което длъжникът е договарял. Според съда знанието следва да е налице към момента на сключване на сделката, като същото подлежи на установяване от кредитора с всички допустими доказателствени средства и може да бъде изведено въз основа на поредица от установени факти, които в своята взаимна връзка косвено водят до несъмнен извод за наличието му.

Посочвайки, че в настоящия случай не е налице презумпцията за знание на третото лице [фирма], което с оглед възмездността на сделката не е от кръга на лицата по чл.135, ал.2 от ЗЗД, въззивният състав е посочил, че фактът, че ответното дружество [фирма] е знаело за наличието на договор за кредит и за вписана за обезпечението му ипотека не води до извода, че е налице знание за възпрепятстване или осуетяване на възможността на банката да се удовлетвори от имотите. Според съда, обстоятелството, че впоследствие ипотеката не е подновена и е заличена, е последващ факт, който не е бил обективно предвидим към момента на сключване на сделката, тъй като отчуждаването на ипотекираната вещ не е пречка за подновяване на вписването на ипотеката за нов десетгодишен срок. Въззивният състав не е приел като факт, удостоверяващ знание за увреждане на кредитора, договореното с атакуваната сделка разсрочено плащане, тъй като начинът на издължаване на продажната цена и разсрочването на вземането според съда е резултат от законово прогласена договорна свобода, която не възпрепятства кредитора да се удоволетвори от стойността на имота.

В обжалваното решение е обоснован извода, че липсата на извършено реално плащане на вноските на продажната цена е обстоятелство по изпълнение на вече сключената сделка, следващ обективно момента на сключването, който факт изключва възможността да се приеме за наличен субективния елемент по чл.135 ЗЗД - наличие на знание у третото лице [фирма] за увреждане на [фирма] към момента на сключване на договора за продажба на 17.01.2014год. Съдът не е приел също, че плащането на продажната цена е извършено с цел увреждане на кредитора [фирма] с оглед непостъпването на суми по запорирани сметки на продавача (11 месеца след сключване на атакуваната сделка, при дължима по договора запродажба последна вноска на 17.12.2014г.) като е посочил, че това обстоятелство отново е свързано с изпълнението на договора за продажба. В заключение въззивният състав е приел, че не са налице кумулативните предпоставки на чл.135 ЗЗД, поради което предявеният на това основание иск е неоснователен.

Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Според задължителните указания, дадени в Тълк. решение № 1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, посочването на значимия за изхода на делото правен въпрос по чл.280 ал.1 ГПК е задължение на касатора. В производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд може само да уточни и квалифицира правния въпрос, когато той е поставен неясно, но няма правомощия да го извежда служебно от твърденията на касатора и от съдържащите се в жалбата и в изложението по чл.284, ал.3 т.1 ГПК факти и обстоятелства.

В т.1 от изложението към касационната жалба касаторът поддържа, че въззивният съд не е разгледал хипотезата на затрудняване на кредитора от увреждащата го сделка, което е в противоречие с решение №2271-1978-І-ГО, както и че в противоречие с решение №218/10.11.2013г. по гр.д.№1778/2013г. на ВКС, ІІІ-то г.о., въззивният състав неправилно не е приел наличието на сговор за увреждане между ответниците. Твърденията за несъответствие на обжалваното решение с практиката на ВКС не представляват въпроси, което прави невъзможна както преценката за наличието на общото основание по чл.280 ал.1 ГПК, така и преценката за наличие на поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касация.

Не могат да обоснован допускане на касационно обжалване и шестте въпроса, формулирани от касатора в т.2 от изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. По отношение на тях се поддържа допълнителния селективен критерии по чл.280 ал.1 т.3 ГПК без да са изложени каквито и да е аргументи защо касаторът счита, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (така, както е необходимо съобразно разясненията в т.4 от ТР №1/2010г. на ВКС, ОСГТК), което е достатъчно основание за недопускане на касация. Независимо от горното следва да се отбележи че въпросът: ” Налице ли е знание за увреждане на приобретателя на недвижим имот, когато същият знае, че придобива ипотекиран имот, служещ като обезпечение по договор за кредит?” не е от значение за точното прилагане на закона, тъй като в практиката няма спор, че придобиването на ипотекиран имот само по себе си не е достатъчно основание да се приеме знание за увреждане у приобретателя по см. на чл.135 ал.1 изр.2 ГПК. Въпросът: ”Налице ли е симулативна сделка (сговор за увреждане), при която фиктивно се уговаря, че продажната цена ще бъде отсрочена и разсрочена, впоследствие купувачът не заплаща никаква част от цената (две години след падежа на последната вноска), а продавачът не си търси парите?” не е значим за конкретния спор, тъй като исковата претенция не е за установяване на привидност на сделката по см. на чл.17 ЗЗД. Въпросът: ”Налице ли е знание за увреждане у приобретателя, когато продавачът му заявява, че не иска да му бъде плащано, защото сумите ще бъдат усвоени от кредитора, а продавачът не иска това?” не е относим по см. на чл.280 ал.1 ГПК, защото същият касае изпълнението на договора, а не знанието за увреждане към датата на неговото сключване, което е релевантното за спора по чл.135 ал.1 ЗЗД обстоятелство според въззивния съд. Въпросът: „Налице ли е увреждане на кредитора, когато се прехвърля имот, ипотекиран в полза на кредитора като този имот е единственото имущество на длъжника и съгласно сключения между страните договор, длъжникът се е задължил да не го прехвърля?” сам по себе си не е обусловил решаващите изводи на съда, който е приел, че сделката уврежда интересите на кредитора, но липсват доказателства за знание за увреждане у приобретателя по възмездната сделка. На последно място въпросите: „Кои действия на длъжника представляват затрудняване на кредитора да събере вземането си без да е налице обедняване на длъжника?” и „Само забранените от закона сделки ли, сключени от длъжника, представляват увреждане на кредитора?” нямат характеристиката на въпроси по см. на чл.280 ал.1 ГПК доколкото същите са зададени общотеоретично и като такива не са обусловили решаващата воля на съда по конкретното дело.

На основание чл.78 ал.3 ГПК касаторът [фирма] следва да бъде осъден да заплати на всеки от ответниците [фирма] и [фирма] по 5 000 лв. – разноски за адвокатска защита за изготвяне на отговорите на касационната жалба. С оглед недопускането на касация и липсата на последващо производство пред ВКС по реда на чл.290 ал.1 ГПК, не следва да се присъжда в полза на [фирма] пълния размер на уговореното възнаграждение, което видно от договора за правна защита и съдействие от 1.04.2017г. (за разлика от договора на [фирма] от 3.04.2017г.), включва възнаграждение не само за изготвянето на отговор на касационната жалба, но отделно и за процесуално представителство пред касационната инстанция.

Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,