Определение № 1419 от 12.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 59/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба и обективирана в същата частна касационна жалба на ищцата Г. Н. Н. срещу решение № 374/28.10.2024 г. по в.т.д. № 331/2024 г. на Апелативен съд – П., с което е потвърдено решение № 119/06.03.2024 г. по т.д. № 411/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив за отхвърляне на предявените от настоящия касатор против ответника “ДЖИРО - ТРЕЙД” ЕООД, ЕИК[ЕИК], искове по чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ за признаване за нищожно и при условията на евентуалност недопустимо вписването по заявление обр. А4 с вх. № 20230609150333 по партидата на дружеството на следните обстоятелства: изключване на ищцата като съдружник и заличаването й от регистъра, поемане на дела й от оставащия съдружник И. С. Н., вписване на дружеството като ЕООД, приемане на нов учредителен акт, заличаване на Г. Н. Н. като управител, и съответно за несъществуване на тези вписани обстоятелства. С решението е потвърдено и постановеното от окръжния съд определение № 432/29.03.2024 г. за допълване на основание чл. 248, ал.1 ГПК на решението в частта за разноските, като ищцата е осъдена да заплати на ответното дружество такива в размер на 5 000 лева.

С касационната жалба са въведени оплаквания за нищожност, недопустимост и съответно неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 1, т. 2 и т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Излагат се доводи, че обжалваният съдебен акт е неразбираем и поради това нищожен. Счита се, че същият не отговаря на изискванията на чл. 236, ал. 1, т. 5 и ал. 2 ГПК - да съдържа какво постановява съдът по съществото на спора и да са изложени мотиви, в които се посочват исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. Диспозитивът не бил коректно изписан, като не ставало ясно в коя част се обезсилва и в коя част остава в сила първоинстанционното решение. Счита се, че въззивният съдебен акт е недопустим. Релевира се, че решението е и очевидно неправилно. Прави се оплакване, че въззивният съд не е обсъдил доводите на ответника, заявени в отговора на исковата молба, въззивната жалба и частната жалба. Изтъква се, че в мотивите на обжалвания акт липсват съображения, въз основа на които въззивният съд е стигнал до крайния изход на спора, както и обсъждане на събраните по делото доказателства. В касационната жалба е обективирана частна такава с твърдение, че обжалваният съдебен акт противоречи на Тълкувателно решение по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС по чл. 80 ГПК и на принципите по чл. 9 и чл. 10 ГПК. Претендира се въззивното решение да бъде прогласено за нищожно, съответно обезсилено като недопустимо или отменено като неправилно, с произтичащите от това последици, както и да бъдат присъдени направените по делото разноски.

Искането за допускане на касационно обжалване се основава на чл.280, ал. 1 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Длъжен ли е въззивният съд, в качеството си на втора инстанция по съществото на материалноправния спор, в мотивите към решението си да обсъди и извърши преценка поотделно и в съвкупност на всички доказателства и правнорелевантни факти по делото?”.

По първото питане се поддържа, че е налице допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение със задължителната практика на касационната инстанция – т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и константна такава – решение № 310/08.01.2019 г. по гр.д. № 915/2018 г. на ВКС, IV г.о., решение № 411/27.10.2011 г. по гр.д. № 1857/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 112/02.05.2017 г. по гр.д. № 3356/2016 г. на ВКС, IV г.о., решение № 195/16.07.2013 г. по гр.д. № 757/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 426/05.04.2016 г. по гр.д. № 820/2015 г. на ВКС, IV г.о., решение № 97/08.04.2016 г. по гр.д. № 5363/2015 г. на ВКС, IV г.о., решение № 589/29.06.2010 г. по гр.д. № 1359/2009 г. на ВКС, I г.о., решение № 324/2010 г. по гр.д. № 1413/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 92/22.02.2011 г. по гр.д. № 1863/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 235/04.07.2011 г. по гр.д. № 513/2010 г. на ВКС, IV г.о.

2. “Допустим ли е иск по чл. 74, ал. 1 ТЗ за отмяна на решение на общо събрание на съдружниците в ООД за освобождаване на управител, ако по предходна точка на дневния ред е прието решение за изключване на управителя като съдружник?”.

По втория въпрос се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в отклонение с разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2020 г. на ОСТК на ВКС, Тълкувателно решение № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС (основание по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК).

3. “Какви са правомощията на съда при обжалване на отказ по чл. 25 ЗТРРЮЛНЦ в хипотезата на липса на указания от длъжностното лице по регистрацията?”.

По отношение на поставения трети въпрос не е посочена от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК.

В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се цитира и практика на ВКС във връзка с изложени доводи по съществото на спора.

Иска се достъп до касационно обжалване и на уредените в чл. 280, ал. 2 ГПК основания – вероятна нищожност, вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по касация “ДЖИРО - ТРЕЙД” ЕООД оспорва искането за допускане на касационна проверка и подадената жалба като неоснователни.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Апелативният съд, сезиран с въззивна жалба на ищцата срещу първоинстанционното отхвърлително решение, е приел, че то е валидно и допустимо. За неоснователни са намерени оплакванията за неговата нищожност поради това, че то е изцяло неясно и неразбираемо, съдържащо противоречиви и взаимно изключващи се изводи, както и за неговата недопустимост поради това, че съдът се е произнесъл по искове, различни от тези, с които е сезиран. Изложени са съображения, че обжалваният съдебен акт е ясен, разбираем, съдържащ подробно обсъждане на относимите към спора доказателства и излагане на правни изводи, основани на тези доказателства. В мотивите на първоинстанционния съд е даден ясен и последователен отговор на исканията и възраженията на страните, с изключение на тези, извън предмета на спора, отнасящи се до иск по чл. 74 ТЗ за отмяна на решения на Общото събрание като незаконосъобразни, и на тези, свързани с твърдения на ищцата за допуснати нарушения на закона и на дружествения договор от другия съдружник и управител И. Н., които са ирелевантни за спора. Като неоснователни са преценени оплакванията за недопустимост на първоинстанционното решение поради това, че съдът се е произнесъл по различни от заявените искания. Произнасянето на първата инстанция е по предявените искове по чл. 29, ал. 1 ТЗ за нищожност, недопустимост и вписване на несъществуващи обстоятелства по партидата на ответното дружество, по които има обсъждане в мотивите.

Въззивният съд е споделил изцяло извода на първоинстанционния съд, че не е установено да е предявен иск по чл. 74 ТЗ в предвидения за това преклузивен срок. Разяснил е, че съдържащото се във въззивната жалба искане съдът, след отмяна на обжалваното решение, да уважи такъв иск, като отмени като незаконосъобразни решенията на общото събрание, проведено на 09.06.2023 г., не може да бъде разгледано по същество, не следва и да бъдат излагани мотиви във връзка с доказателствата и исканията, касаещи законосъобразността на тези решения. Молбата, на която се позовава ищцата - вх. № 18839/12.06.2023 г., подадена в регистратурата на Окръжен съд – Пловдив, не е искова молба, а сигнал до прокуратурата, в който са описани извършени от И. Н. нарушения и е заявено искане за проверка за евентуално извършено престъпление. Самата ищца не твърди и не е установила да е предприела каквито и да било други процесуални действия в предвидения в чл. 74 ТЗ преклузивен срок за отмяна на горепосочените решения.

Съставът на ПАС е приел за неоснователни и оплакванията за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения, свързани с изготвения доклад по делото, по-конкретно с разпределението на доказателствената тежест, както и изразяващи се в неспазване на изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, които не са конкретизирани от жалбоподателката.

Въззивният съд е преценил, че от обстоятелства, съдържащи се в исковата молба е видно, че доводите на ищцата в подкрепа на твърдението й, че решенията на общото събрание не са валидно взети, всъщност са такива, касаещи тяхната законосъобразност и относими към евентуален иск по чл. 74 ТЗ, какъвто Г. Н. не е предявила в предвидения за това преклузивен срок – 14 дневен от деня на общото събрание или от узнаването, но не по-късно от три месеца от деня на събранието (чл. 74 ал.2 ТЗ). Такива са въпросите дали са налице основания за изключване на Г. Н. като съдружник, дали е спазена процедурата по изключването й, включително компетентността за вземане на решение за отправяне на предупреждение и наличието на необходимия кворум са свързани с приложение на императивните разпоредби на чл. 126, ал. 3 ТЗ, уреждащ предпоставките за изключване на съдружник; чл. 137, ал. 1 ТЗ, уреждащ компетентността на общото събрание, вкл. правомощието по т. 2 да приема и изключва съдружници; чл. 137, ал. 3 ТЗ относно кворума за вземане на конкретни решения от общото събрание. Тяхното нарушаване, дори да е имало данни в тази насока, съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/06.12.2002 г. на ОСГК се отразява само на законосъобразността на взетите решения, но не и на тяхната валидност, каквито доводи е поддържала жалбоподателката. При това положение решаващият състав е счел, че липсва основание да се възприеме твърдението на ищцата за нищожност на акта на длъжностното лице, постановило вписването на обстоятелствата, с твърдението за неизвършване на проверка за спазване на изискванията по чл. 137, ал. 3 ТЗ.

Апелативният съд е посочил, че липсва законово изискване за представяне на доказателства към заявлението, че съдружникът, който поема дяловете на изключения, е внесъл тяхната номинална стойност, доколкото в случая сред вписаните обстоятелства няма такова, свързано с промяна на капитала на ответното дружество. Като е взел предвид действащия към момента на приемане на решенията от 09.06.2023 г. дружествен договор (раздел Шести, т. 2, ал. 3), че общото събрание на съдружниците съставя протокол в писмена форма, без да е необходимо нотариално удостоверяване на подписите и съдържанието, в изброените в чл. 137, ал. 4 ТЗ случаи, въззивният състав е установил спазване на предвидената форма на протокола, съдържащ решението за изключване на Г. Н. като съдружник. Изтъкнал е, че освен подписа на съставителя на протокола, всяка страница е подписана и от всеки един от двамата съдружници, включително Г. Н.. За несъстоятелни са намерени доводите на ищцата, че не е участвала при вземането на последващите решения, доколкото те касаят само тяхната законосъобразност, без да водят до пороци във вписването на обстоятелствата, но и са неоснователни поради загубването от нея на качеството на съдружник. Отбелязано е, че наличието на счетоводен баланс съгласно чл. 125, ал. 3 ТЗ не е предпоставка за решението за изключване и за вписване на това обстоятелство, като такъв може да бъде изготвен в по-късен момент.

Апелативният съд е счел, че подаването на заявлението образец А4, както и на жалбата по чл. 25, ал. 4 ЗТРРЮЛНЦ срещу отказа за вписване от И. Н., респ. от упълномощения от него адвокат, не обосновава недопустимост на вписването, каквито доводи се поддържат от жалбоподателката. Пояснил е, че до процесното вписване право да представляват дружеството са имали двамата управители – И. Н. и Г. Н., заедно и поотделно, поради което за извършването на описаните действия не е било необходимо нарочно решение на орган на дружеството. Към момента, в който е поискано вписване на промените в обстоятелствата Г. Н. вече не е имала качеството на съдружник във вътрешните отношения в дружеството, а единствен съдружник е И. Н., който освен, че е притежавал представителна власт и до този момент, е взел изрично решение да заяви за вписване посочените обстоятелства, обективирано в писмен вид с нотариална заверка на подписа и съдържанието.

По тези съображения втората инстанция е стигнала до извод, че липсват пороци на вписването, които да налагат прогласяване на неговата нищожност, евентуално приемане за установено, че е недопустимо или че са вписани несъществуващи обстоятелства.

Решаващият състав на апелацията е намерил за неоснователна частната жалба на ищцата против определението на първата инстанция за допълване по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК на решението с присъждане в полза на ответното дружество на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 5 000 лева. Акцентирал е, че доводите й за липса на представен списък по чл. 80 ГПК са относими към хипотезата на изменение на решението за разноски, а в случая се касае за допълване при пропуск на първоинстанционния съд да се произнесе по искането за разноски. Липсата на такъв документ не е основание да се откаже такова допълване.

Настоящият състав намира, че не се обосновава допускане на касационно обжалване.

По подадената касационна жалба:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира директен достъп до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК. Съгласно разясненията в мотивите на Тълкувателно решение от 10.02.2012 г. по тълк. дело № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС и приетото в трайната практика на ВКС, нищожно е съдебно решение, което е постановено от незаконен състав, излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, не е изразено в писмена форма или е неподписано съгласно задължителните изисквания по чл. 235, ал. 4 ГПК и съответно чл. 236, ал. 3 ГПК, както и когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост, дори и по пътя на тълкуването. В случая въззивното решение е постановено от надлежен съдебен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в изискуемата от ГПК писмена форма и е подписано. Доводите на касатора, че е неразбираемо, не могат да бъдат споделени, тъй като в него волята на съда е ясно и недвусмислено изразена, като диспозитива на решението кореспондира с мотивите му за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от Г. Н. против “ДЖИРО - ТРЕЙД” ЕООД искове по чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ и за потвърждаване на постановеното от окръжния съд определение по чл. 248, ал. 1 ГПК. С оглед на това не се обосновава наличие на вероятна нищожност на въззивния съдебен акт по чл.280, ал. 2, предл. 1 ГПК.

Недопустимо е въззивно решение, което е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), произнасяне по непредявен иск или извън предмета на сезиране с въззивната жалба (“свръх петитум”), при липса на право на въззивна жалба или ненадлежното му упражняване, др. Конкретни доводи в тази насока не са изложени. При това положение и след извършената служебна проверка настоящият състав намира, че не се обосновава достъп до касация и поради вероятна недопустимост на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.

Обжалваното решение не може да се допусне до касационна проверка и поради очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Така соченият порок следва да е толкова съществен, че да може да бъде констатиран от решаващия състав пряко от мотивите на обжалваното решение, без извършване на същинската контролна дейност на касационната инстанция, предвидена в производството по чл. 290, ал. 2 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Конкретни доводи, които да обосновават очевидна неправилност на съдебния акт, не се твърдят от касатора и не се констатират от съдържанието на решението, поради което не е налице и това основание по чл. 280, ал. 2 ГПК за осъществяване на касационна проверка.

Следва да се разгледа искането за факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК, която е предпоставена от произнасяне от въззивната инстанция по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е значим за изхода на спора по делото и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Поставеният от касатора първи въпрос е процесуалноправен и отговаря на общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. Относно правомощията на въззивната инстанция е налице задължителна практика на касацията - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, обективирана в цитираните от страната решения и множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 142/30.03.2020 г. по т.д. № 2970/2018 г. на ВКС, І т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т.д. № 843/2022 г. на ВКС, ІI т.о.). Приема се, че при постановяване на решението си въззивният съд е длъжен да изложи свои собствени фактически и правни изводи, като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти, както и да обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство и спорните пред втората инстанция факти.

Доводите на касатора за допуснато от апелативния съд отклонение от задължителната и константна практика на касацията не могат да бъдат споделени. В обжалваното решение решаващият състав на ПАС, съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК, е очертал спорните по делото въпроси и е преценил приетите за относими факти, доказателства и доводи на страните. Изложил е подробни мотиви по въведените с въззивната жалба оплаквания. За неоснователни са намерени доводите на въззивника за нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение. Подчертано е, че още с доклада по делото, срещу който страните не са възразили, първата инстанция е приела, че въпросите за законосъобразността на решенията на общото събрание на дружеството, въз основа на които е извършено процесното вписване, са предмет на друг иск – по чл. 74 ТЗ, какъвто не е предявен, поради което няма основание за уважаване на искането по чл. 213 ГПК за служебното им съединяване. Въззивният съд е формирал извод, че доводите, изложени от ищцата в подкрепа на твърдението й, че решенията на общото събрание не са валидно взети, касаят тяхната законосъобразност и са относими към евентуален иск по чл. 74 ТЗ, какъвто Г. Н. не е предявила в предвидения за това преклузивен срок. Уточнил е, че въпросите дали са били налице основания за изключване на Г. Н. като съдружник, дали е спазена процедурата по изключването й, включително компетентността за вземане на решение за отправяне на предупреждение и наличието на необходимия кворум, се отразяват само на законосъобразността на взетите решения, но не и на тяхната валидност, каквито доводи е поддържала жалбоподателката. Разгледани са и останалите въведени оплаквания срещу решението на първата инстанция. Несъвпадането на правните изводи на решаващия състав с тезата на въззивника не е равнозначно на необсъждането на доказателствата и доводите на страните. При това положение се изключва преценка за осъществяване на касационен контрол в поддържаната от страната хипотеза по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставените от касатора втори и трети въпрос са общотеоретични, тъй като не са обусловили решаващата воля на въззивния съд, който не е разглеждал въпрос относно допустимост на иск по чл. 74, ал. 1 ТЗ на изключен съдружник за отмяна на последващо решение на общото събрание на търговското дружество, нито за правомощията на съда при обжалване на отказ по чл. 25 ЗТРРЮЛНЦ при липса на указания от длъжностното лице по регистрацията. Ето защо тези питания нямат характер на правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и не покриват общия селективен критерий за факултативен достъп до касационна проверка. При тези данни безпредметно остава обсъждането на релевирания от касатора по втория въпрос допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и тези по т. 1 – 3 ГПК по третото питане.

По частната касационна жалба:

С оглед изложените по-горе съображения не се обосновава директен достъп до касация на решението на въззивния съд в частта с характер на определение по чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК. Твърденията на обжалващата страна, че съдебният акт е постановен в противоречие на Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, без да е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, не могат да обусловят допускане на касационен контрол, тъй като не представляват правно питане по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че дори и да се приеме оплакването за релевантен правен въпрос, то даденото разрешение от въззивната инстанция е в съответствие с приетото в т. 8 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК, че липсата на списък по чл.80 ГПК в хипотезата, при която съдът не се е произнесъл по искането за разноски, не е основание да се откаже допълване на решението в частта му за разноските. При това положение не се формира извод за допускане на касационна проверка на въззивното решение и в тази част.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,