Определение № 75 от 28.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 5067/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Обединена българска банка“ АД срещу решение № 998 от 10.09.2021 г. по в.гр.д.№ 3426 от 2020 г. на Софийския апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав, с което е потвърдено изцяло решение № 4170 от 13.07.2020 г. по гр.д.№ 16975 от 2018 г. на Софийския градски съд, I ГО, 20 състав за отхвърляне на предявения от „Обединена българска банка“ АД срещу Столична община иск с правно основание чл.108 ЗС за следния недвижим имот: УПИ с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-53 от 23.11.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК и изменена със заповед № 18-6467 от 19.08.2015 г. на Началника на С.-С., с адрес на имота: [населено място], район „С.“, [улица], с площ от 87 745 кв.м., ведно с находящите се в имота сгради:

1. сграда с идентификатор ..... с площ от 222 кв.м., брой етажи:1, предназначение: промишлена сграда;

2. сграда с идентификатор ..... с площ от 321 кв.м., брой етажи:1, предназначение: промишлена сграда;

3. сграда с идентификатор ..... с площ от 24 кв.м., брой етажи:1, предназначение: промишлена сграда;

4. сграда с идентификатор ..... с площ от 36 кв.м., брой етажи:1, предназначение: допълващо застрояване.

В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно- поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване пълномощниците на касатора сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Поставя следните правни въпроси:

1. Какви са пределите на задължителната сила на влязлото в сила решение на АССГ, постановено в рамките на производство по обжалване на заповед на кмета на общината в частта на определеното с нея обезщетение, за гражданския съд, разглеждащ предявен пред него иск за защита на право на собственост поради неплащане на пълен размер на определеното обезщетение и разпростират ли се те върху въпроси, които не са били предмет на приключилото административно производство ? По този въпрос се твърди противоречие на решението с решение № 171 от 11.02.2013 г. по т.д.№ 64 от 2012 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 80 от 15.01.2021 г. по гр.д.№ 4906 от 2017 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 25 от 31.10.2018 г. по гр.д.№ 5014 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г.о., както и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички обстоятелства по делото, събраните доказателства, които са от значение за основателността на исковата претенция по ревандикационния иск за право на собственост и да изложи точни и ясни мотиви по тях ? Следва ли при решаване на делото съдът да обсъди всички доказателства, установяващи осъществяването на релевантни за спора факти и обстоятелства в тяхната пълнота, излагайки съображения защо възприема едни, а други отхвърля ? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението всички доказателства, доводи и възражения на страните, които имат значение за решението по делото, съобразно оплакванията в жалбата и да даде собствено разрешение по предмета на делото ? По тази група въпроси се сочи противоречие на обжалваното решение с т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 28 от 21.07.2021 г. по гр.д.№ 2365 от 2020 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 458 от 16.12.2015 г. по гр.д.№ 3484 от 2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 146 от 13.11.2015 г. по т.д.№ 2687 от 2014 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 190 от 07.02.2020 г. по гр.д.№ 24 от 2019 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 3 от 26.04.2021 г. по гр.д.№ 1434 от 2020 г. на ВКС, ГК,I г.о., решение № 28 от 06.03.2019 г. по т.д.№ 205 от 2018 г. на ВКС, ТК,II т.о., решение № 317 от 12.02.2019 г. по т.д.№ 796 от 2018 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 186 от 07.02.2018 г. по т.д.№ 1785 от 2016 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 113 от 20.01.2016 г. по т.д.№ 955 от 2014 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 76 от 11.05.2016 г. по т.д.№ 3503 от 2014 г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 112 от 01.02.2012 г. по т.д.№ 1106 от 2010 г. на ВКС, ТК, II т.о.

3. Длъжен ли е въззивният съд да назначи експертиза, включително служебно, за изясняване на фактическата обстановка по делото, при своевременно направено възражение и заявено оплакване във въззивната жалба за необоснованост на направените фактически изводи относно релевантен за делото факт ? Длъжен ли е въззивният съд да назначи служебно експертиза, когато следва да се осигури приложението на императивна материалноправна норма от значение за изясняване на правния спор ? По тази група въпроси се сочи противоречие на обжалваното решение с т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 89 от 26.05.2021 г. по гр.д.№ 3611 от 2020 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 240 от 25.01.2021 г. по гр.д.№ 3944 от 2019 г. на ВКС, ГК, IV о.г., решение № 114 от 20.11.2017 г. по гр.д.№ 711 от 2017 г. на ВКС, ГК, II г.о.

Освен това, пълномощниците на касатора твърдят, че решението е очевидно неправилно- основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

В писмен отговор от 14.12.2021 г. пълномощника на ответника по жалбата Столична община оспорва същата. Моли касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд да не бъде допускано.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от „О.“ АД срещу Столична община ревандикационен иск, въззивният съд е приел за безспорно установено между страните от фактическа страна, че до 2017 г. процесният имот е бил собственост на праводателя на ищеца „О.“ АД- „С.“ АД. Със заповед № СОА17-РД40-76 от 24.11.2017 г. на Кмета на Столична община имотът е бил отчужден по реда на Глава III от Закона за общинската собственост в полза на Столична община срещу обезщетение в размер на 2 293 623,70 лв. Размерът на определеното със заповедта обезщетение е бил обжалван от „О.“ АД и с влязло в сила решение № 1958 от 26.03.2018 г. по адм.д.№ 14237 от 2017 г. на Административния съд- С.-град е определено обезщетение в размер на 2 415 460 лв. С платежно нареждане от 23.05.2018 г. Столична община е заплати на „О.“ АД определеното от административния съд обезщетение в размер на 2 415 460 лв.

С влязло в сила решение № 4014 от 12.06.2019 г. по адм.д. 1106 от 2019 г., оставено в сила с решение № 7266 от 11.06.2020 г. по адм.д.№ 9414 от 2019 г. на ВАС, Административният съд- С.-град е отхвърлил жалбата на „О.“ АД срещу изричния отказ на Кмета на СО, обективиран в писмо изх.№ СИС 16-ПП00-45 от 03.01.2019 г. да бъде отменена заповедта за отчуждаване на имота. В мотивите на това решение е прието, че по аргумент от чл.67, ал.2 ЗДДС данък добавена стойност е включен в договорената цена /в случая в определеното от АССГ обезщетение в размер на 2 415 460 лв./.

Въз основа на така установената фактическа обстановка съдът е приел, че съгласно чл.29, ал.3 от Закона за общинската собственост от 23.05.2018 г. /датата на превеждането на определеното обезщетение в размер на 2 415 460 лв. в банка по сметка на „О.“АД/ е настъпило отчуждителното вещнопрехвърлително действие на заповедта и Столична община е придобила правото на собственост върху процесния имот. Поради това предявеният от „О.“ АД иск за собственост на този имот е неоснователен.

За неоснователно е прието твърдението на ищеца, че собствеността не е преминала у Столична община, тъй като в определения от закона шестмесечен срок общината не е заплатила на „О.“ АД цялото дължимо обезщетение за имота /не е заплатен дължимият съгласно чл.6, ал.2, т.1 във връзка с чл.45, ал.5,т.1 ЗДДС данък добавена стойност върху сумата 2 415 460 лв. за облагаема доставка съгласно чл.45, ал.7 във връзка с ал.3 ЗДДС/. По това твърдение на ищеца въззивният съд е приел, че съгласно чл.302 ГПК за гражданския съд е задължително решението на административния съд по адм.д.№ 14237 от 2017 г. относно размера на дължимото обезщетение- 2 415 460 лв. В случай, че между страните е била налице неяснота в решението на административния съд относно точния размер на определеното от съда обезщетение, те са имали възможност да поискат неговото тълкуване от съда, който го е постановил- Административен съд- София град, за да могат да обезпечат правилното му прилагане. Според въззивният съд, в този случай за гражданския съд е недопустимо да разсъждава по въпроса за размера на вече определеното от административния съд обезщетение, в това число дали в това обезщетение е бил включен ДДС или не. Каквото и да е становището на гражданския съд, то било без значение, защото той бил длъжен да се съобрази с определения от административния съд окончателен размер на обезщетението. Поради това изцяло ирелевантни за спора били въпросите дали „О.“ АД е страна по облагаема доставка, за която се дължи 20 % ДДС и дали разпоредбата на чл.67, ал.2 ЗДДС е приложима. Поради това въззивният съд не обсъжда нито издадената от „О.“ АД фактура от 22.11.2018 г., нито заключението на приетата по делото експертиза. Според него, всички спорове за дължимостта на ДДС са предмет на отделно производство.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основания за допускане на касационното обжалване на това решение поради следното:

1. По първия поставен правен въпрос няма противоречие между обжалваното решение и посочената практика на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с чл.302 ГПК и с практиката на ВКС въззивният съд е приел, че решението на административния съд за определяне на размер на дължимо при отчуждаване обезщетение е задължително за гражданския съд по въпроса какъв е точния размер на това дължимо обезщетение. Не е приел, че задължителността на решението на административния съд се разпростира по въпроси, които не били са предмет на приключилото адм.д.№ 14237 от 2017 г. на АССГ. Правилно е отчетено, че предмет на административното производство, образувано по жалба срещу заповед на кмета на общината, в частта на определеното с нея обезщетение при отчуждаване, е валидността и законосъобразността на тази заповед и по-конкретно правилността на определения с нея размер на обезщетението. Поради това и решението по това административно дело е задължително за гражданския съд относно това какъв е точния размер на дължимото при отчуждаването обезщетение.

2. По втората група поставени въпроси също няма противоречие между приетото в обжалваното решение и практиката на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с тази практика на ВКС въззивният съд е обсъдил всички относими към основателността на исковата претенция доказателства; изрично се е мотивирал защо счита определени доказателства /фактурата и заключението на експертизата/ за неотносими към спора и поради това не ги обсъжда; произнесъл се е и по всички доводи и възражения на страните, които са от значение за крайния изход на спора, като е изложил ясни и точни мотиви на решението си.

3. По третата група поставени въпроси също няма противоречие между приетото в обжалваното решение и практиката на ВКС. При положение, че въззивният съд е приел, че поставените във въззивната жалба задачи на съдебно-счетоводната експертиза са напълно неотносими към предмета на спора /тъй като за гражданския съд е задължителен определеният в решението на административния съд размер на обезщетението при отчуждаване на имот по реда на ЗОбС, без оглед на това дали в него е включен ДДС или не/ и тези задачи на експертизата не са свързани с приложение на императивна материалноправна норма, напълно в съответствие със закона и с практиката на ВКС /включително с т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС/ съдът не е бил длъжен да назначава служебно експертиза с посочените във въззивната жалба задачи.

Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл.108 ЗС.

Решението не е и очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗОбС и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение