Определение № 1530 от 21.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 627/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Й. Б. Б. против решение № 215/13.11.2024 г. по гр.д.№ 392/2024 г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 207/01.07.2024 г. по гр.д.№ 177/2023 г. на Окръжен съд – Сливен, с което е отхвърлен предявения от касатора иск против „ДЗИ – Общо застраховане„АД, с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, за сумата от 110 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на сина му, настъпила при ПТП от 18.11.2020г., по вина на водача на застрахован, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите при ответното дружество, лек автомобил. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл. 51, ал. 2 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД, вкл. в резултат на допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила, твърди и необоснованост. Сочи, че неправилно и въпреки изричното му възражение в този смисъл, съдът е допуснал две отделни – автотехническа и медицинска – експертизи, вместо обща, комплексна експертиза. В резултат на това страната твърди приети две взаимно противоречащи си заключения относно механизма на ПТП и мястото на удара, от съществено значение за изводите относно наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия. Невярното и неточно определяне мястото на удара и механизма на ПТП, без изследване на откритите на местопроизшествието следи и увреждания по трупа, е довело до погрешни изводи. По начало оспорва извода на съда, за наличие на съпричиняване, предвид нарушение на чл. 15, ал. 2 ЗДвП от пострадалия – задължение да се придвижва възможно най-вдясно по платното за движение, в качеството на велосипедист към момента на ПТП. В разрив с искането на касатора – ищец, за допускане на съдебно - психологическа експертиза, съдът допуснал съдебно-психиатрична такава, чието заключение страната намира за неотносимо, а и невярно. Съществено нарушение на съдопроизводствените правила от съда касаторът намира в отказа му да разгледа и съобрази представените медицински документи, издадени от лекари във Франция, където живее от години. Оспорва размера на определеното по справедливост обезщетение от 100 000 лева / при прието 50 % съпричиняване и изплатени от застрахователя предварително 50 000 лева /, без да оспорва мотивите на съда за определянето му в този размер – поради липса на доказателства за съществуваща и поддържана между ищеца и починалия му син емоционална връзка приживе и за надхвърлящи обичайните при загуба на близък човек болки и страдания, предвид единствено родствената връзка помежду им, предполагаща търпими такива. Ответната страна – „ ДЗИ – Общо застраховане „ АД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, тъй като формулираните въпроси не удовлетворяват както общия, така и допълнителния селективни критерии. Неустановимо е, според ответника, с кое от процесуалните действия и кой от решаващите мотиви на съда кореспондират въпросите, нито е посочена съдебна практика, с която въззивното решение конфронтира. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена към валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност, настоящият състав съобрази следното: Ищецът Й. Б. Б. е предявил иск, с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, срещу ЗД „ДЗИ – Общо застраховане„АД, като претендира заплащане от ответника на сума от 110 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на сина на ищеца - Б. Й. Б., настъпила при ПТП на 18.11.2020 г., по вина на водача на застрахован при ответното дружество, по ЗЗ„ГО„ на автомобилистите, лек автомобил. Срещу виновния водач има влязла в сила присъда, задължителна за гражданския съд относно извършване на деянието, неговата противоправност и вината на дееца. В исковата молба се твърди, че в резултат на смъртта на сина му, ищецът търпи „ изключително дълбоки и тежки, трудно преодолими психически и душевни болки, мъки, терзания и страдания„. Независимо, че от години е разведен с майката на починалия, отглеждала и възпитавала го до пълнолетието му, и независимо че „системно работи в чужбина/Франция„, ищецът твърди, че никога не е прекъсвал връзката с децата си и конкретно с Б., като и самото му пребиваване в чужбина било все по причина да може финансово да ги подпомага. Отношенията им били „ добри, основани на обич, доверие, привързаност и взаимопомощ „. Системно се чували с починалия по телефона, последно се видели през 2019 г.. В навечерието на пенсионирането си, ищецът твърди, че възлагал на Б. надеждите си той да му бъде опора и да му осигури спокойни старини при завръщане в България. Ищецът твърди, че и до момента не може да превъзмогне мъката си, тъгува и скърби за загубата на сина си, постоянните мисли за него са се отразили негативно на здравословното му състояние. Нито едно от твърденията си не обвързва с конкретни факти и обстоятелства,вкл. за здравословни увледи. Намира, че справедлив размер на обезщетението за търпимите болки и страдания е сума от 160 000 лева, но претендира 110 000 лева, поради вече изплатени от застрахователното дружество 50 000 лева. ПТП е възникнало на прав пътен участък, в който е реализиран удар между движещите се един срещу друг велосипедист Б. Б., управляващ велосипед с електрически двигател и лек автомобил, управляван от делинквента М. Е. К.. Спорният за механизма на ПТП въпрос е относно мястото на удара, като ищецът твърди, че мястото на удара не е било в насрещното за велосипедиста платно за движение на лекия автомобил, а в собственото му платно за движение, по причина навлизане на лекия автомобил в същото. С постановената присъда, виновният водач е признат за виновен в това, че на 18.11.2022 г., при управление на автомобила си е нарушил правилата за движение, регламентирани в ЗДвП – чл.20, ал.2, изр. 1 и чл. 15, ал.1 ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на Б. Й. Б.. Видно от мотивите, нарушението на правилата се основава на несъобразяване водача на автомобила с намалената видимост, предвид възникването на ПТП в тъмната част от денонощието и на неосветен пътен участък, както и предвид това, че не се е движил възможно най - вдясно на лентата си на движение, а плътно до осевата линия, макар изрично да е отречено навлизането му в насрещната такава, в която се е движел велосипедиста. По делото е допусната съдебна автотехническа експертиза, която се е мотивирала с приложението на три отделни метода за динамично изследване, придружени със съответни изчисления и мащабна скица на местопроизшествието, основани на: 1/ оставената от автомобила спирачна следа – изцяло в лентата на движение на автомобила и почти успоредна на разделителната линия; 2/ движението / направлението / на тялото на пострадалия Б. след удара – отхвърлено косо напред и надясно спрямо посоката на движение автомобила, което свидетелства за компонента на скоростта на велосипедиста както в надлъжно, така и в напречно направление – косо навлизане на велосипедиста под ъгъл от около 8 градуса в насрещната лента - тази на движение на автомобила; 3/ скоростта на отхвърляне на велосипеда след удара, чрез резултата от който се потвърждават резултатите от предходните два метода. Въз основа на извършеното динамично изследване, съобразно и установената скорост на всеки от участвалите в ПТП превозни средства и увредите върху същите, експертизата е потвърдила механизма на ПТП, възприет в наказателната присъда: мястото на удара е в лентата за движение на лекия автомобил, след навлизане на велосипедиста в същата / за него насрещна /, под ъгъл около 8 градуса, на 6,6 м. от удара, поради което ударът е бил непредотвратим за водача на лекия автомобил. С последващо допусната съдебно-медицинска експертиза, по искане на ищеца, е потвърдено, че получените от пострадалия телесни увреди могат да настъпят при възприетия от автотехническата експертиза механизъм на ПТП, т.е. характеристиката и разположението им съответства на същия. Ищецът е оспорвал заключението на САТЕ, поради неотчитане на всички данни от местопроизшествието при изготвянето му и конкретно - находките от пластмасови части на ППС, от облеклото на пострадалия, стъкла от фарове и пр., разпръснати след удара и в двете ленти за движение. По въпроса, разпитан в с.з. от 18.04.2024 г., вещо лице У. е пояснило, че при удара действат много сили в различни направления, при което е напълно възможно разпръсването на тези елементи, по посока на движение на автомобила, и върху двете ленти за движение, но във всички случаи диапазона на разпръсването им следва, а не съвпада с мястото на удара, т.е. от разположението им не може еднозначно да бъде изведено такова в лентата за движение на велосипедиста. Изрично посочва, че няма следи, които да определят навлизане на лекия автомобил в лентата за движение на велосипедиста. За търпимите от ищеца болки и страдания не са разпитвани свидетели. Без да се позовава на такива обстоятелства в исковата молба, след отговора на исковата молба от ответника, ищецът представя изходящи от лица, посочени като психиатри във Франция, документи, за установяване „психическото и психологическото му състояние„ след смъртта на сина му. Документите свидетелстват да са издадени по молба на лицето и с целта да удостоверят нарочно това му състояние „ в защита на неговите права „. Издадени към м. август 2023 г. и м. декември 2023г., при това от различни, а не от един проследяващ здравословното състояние на лицето, лекари, в тях се сочат „установени симптоми на меланхолична депресия, изискваща широка медицинска и психологическа помощ„ / д-р З. Д. /, „тежък депресивен симптом, последица от посттравматично стресово разстройство„ / д-р Франсис Т. от Медицински център „Европа„ – Париж / и „ дълбок посттравматичен шок“ / д-р Б. Г. /. Тези документи са били обект на анализ от допуснатата съдебно - психиатрична експертиза, наред със самостоятелно снета от вещото лице анамнеза на ищеца, при лично освидетелстване. От лично събраните анамнистични данни вещото лице заключава, че както към момента на прегледа, така и за минало време, не се регистрира симптоматика на „посттравматично стресово разстройство„, съгласно Международната класификация на болестните / МКБ – 10-F43.1 /.Липсва и симптоматика покриваща критериите за разстройство в адаптацията, в смисъл на протрахирана депресивна реакция. Няма данни за психично и невротично разстройство на ищеца. Вещото лице приема, че след загубата на сина му, при това – по собствените му думи узната с почти година закъснение, Й. Б. е преживял нормална психологична реакция на скръб от загуба на близък, на фона на „родителско отчуждение“, обстойно коментирано в мотивите. Експертизата не приема поставените от лекарите - психиатри диагнози, в представените от ищеца документи, поради липса на анамнезни данни в същите, за обективни находки при преглед на ищеца, които да ги потвърждават. При разпит в съдебно заседание вещо лице Р. П. акцентира и на обстоятелството, че първият медицински документ е от август 2023г., т.е. почти три години след загубата на сина му, за който период няма медицинска документация да е заявил страдание и да е лекуван, нито самият ищец е споделил подобни обстоятелства, като изписаните му през 2023 г. лекарства са с краткотрайно приложение – един месец, за лечение на лека тревожност и са му изписани в най-ниски дози. Вещото лице намира, че трудно би могло да се обоснове причинност на разстройство от рода на „диагностицираните„ със събитие с подобна давност,спрямо регистрирането му. Удостоверителните по същество изявления на лекари – психиатри от Франция не почиват на изготвен психичен статус, а предлагат немотивирана от такъв диагноза. Към момента на прегледа липсват данни за дистимия – емоционално потиснато настроение, което също се отчита при мотивиране на „родителско отчуждение „. Първоинстанционният съд е приел за установено съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, при принос от 50 % на същия. Техническата причина за настъпване на ПТП, освен нарушените правила за движение от водача на лекия автомобил, са навлизането на велосипедиста в насрещната за него лента на движение, при насрещно движещ се автомобил и в рамките на опасната за същия зона за спиране. Поведението му е квалифицирано като нарушение на чл. 15, ал. 1 ЗДвП. Изложени са изрични мотиви за това, че комплексна САТМЕ, съгласно съображенията на ищеца, не е от естество да допринесе за изясняване механизма на ПТП, като изготвената е отговорила на всички поставени от ищеца технически въпроси, а за друга част от същите / относно отговорността на делинквента / съдът е обвързан от влязлата в сила наказателна присъда, съгласно чл. 300 ГПК. Доколкото ищецът е оспорвал СМЕ / установявала адекватност на претърпените травматични увреди с възприетия от САТЕ механизъм /, позовавайки се на съществуващо между двете експертни заключения противоречие, съдът е приел за неоснователно възражението му, че при установеното косо навлизане на велосипедиста в лентата за движение на лекия автомобил, претърпените телесни увреди е следвало да се концентрират в дясната му телесна половина, а не в лявата. Съдът е изтъкнал обстоятелството, че не се касае за перпендикулярно навлизане в лентата за движение на лекия автомобил, а за косо, при това от 8 градуса, навлизане в същата, при което / според СМЕ / ударът е бил почти челен за велосипедиста. Съдът е счел, че при липсата на доказателства за съдържанието на пълноценна емоционална връзка между ищеца и починалия приживе, нито на такива за тежки емоционални страдания, съобразно квалификациите им в исковата молба, с оглед единствено данните от психиатричната експертиза - за преживяна нормална психична реакция на скръб от загуба на близък човек – и „само с оглед родствената връзка „ между баща и син, съдът е определил справедливо обезщетение в размер на 100 000 лева, респ. дължимо след приспадане на приетото 50 % съпричиняване, в размер от 50 000 лева, вече заплатени от застрахователя. Поради това е изцяло отхвърлен предявеният иск по чл. 432, ал. 1 КЗ. Въззивният съд е потвърдил този резултат. Във въззивната си жалба ищецът е поискал допускането на комплексна авто-техническа и медицинска експертиза. С определение от 25.09.2024г. въззивният съд е оставил искането без уважение, като е счел, че не са налице предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК за това. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд, при неизпълнение исканията на страните по делото от първоинстанционния съд, за събиране на доказателства относно съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице и направено пред него искане, да допусне събирането на тези доказателства ? и 2/ При липсата на достатъчно конкретни доказателства и недоказване на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, законосъобразно ли е съдът да приеме в решението си, че са налице предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и да намали присъденото обезщетение на пострадалия ? Насетне изложението съдържа доводи за неправилност на въззивния акт. Допълнителният селективен критерий се поддържа в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като в касационната жалба е посочено единствено решение по гр.д.№ 2604/2016г. на ІVг.о. на ВКС. Първият от въпросите е предпоставен от довода на касатора за недопусната от въззивния съд КСАТМЕ, искането за което е обосновал със съществено нарушение на съдопроизводствените правила от първоинстанционния съд. Въпросът е формулиран в несъответствие с поддържания касационен довод – не за недопуснати изобщо доказателства за установяване механизма на ПТП, а за недопусната комплексна САТМЕ, по идентични на въпросите вече поставени по приетите САТЕ и СМЕ, поради което и само на това основание, не съставлява правен въпрос. Отговор на същия не би бил от значение при произнасяне по касационните доводи на страната, в обхвата на които е ограничен / чл.290, ал. 2 ГПК /. Дори с това си съдържание въпросът не е обоснован и с допълнителен селективен критерий, сочен в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ,т. 1 ГПК – с постановени от касационна инстанция решения по приложението на чл. 266, ал. 3 ГПК. Но дори да би била посочена такава, респ. съобразявайки известната на съда, вкл. задължителна – ТР № 1 / 2013 г. по тълк.дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС – т. 2, настоящият състав намира, че не се установява противоречие в процедирането на въззивния съд със същата. Макар ищецът да се е позовал изрично на отказ на първоинстанционния съд да допусне комплексна САТМЕ и изрично да е поискал такава във въззивното производство, поддържаното от него оплакване, за допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на съдопроизводствени правила, е счетено от въззивния съд за необосновано. Правилността на тази му оценка по начало е въпрос по правилността на решението, чиято проверка се осъществява в друга фаза на касационното производство, след преодоляване на селективната фаза по чл. 288 ГПК. Независимо от последното: в първоинстанционното производство са събрани доказателства и преценени всички възражения на ищеца, във връзка с определяне мястото на удара, като решаващ за извода относно наличието на съпричиняване. Настояването за комплексност не е обосновано с доводи за значението на подобна методика в конкретния случай и най-вече с действително противоречие между изводите на самостоятелно изготвените САТЕ и СМЕ. Следва да се има предвид и това, че обективно невъзможно би било да се прецени обвързващата задължителна сила на присъда, съгласно чл. 300 ГПК, спрямо предмета на гражданското съдопроизводство, изхождайки единствено от правната квалификация на нарушението или на приетия за реализиран престъпен състав, без съобразяване поведението на делинквента, въз основа което е и дадената в диспозитива на присъдата квалификация на нарушенията му, със съответните разпоредби на ЗДвП. Така в решение по т.д.№ 211/2009 г. на ІІ т.о. на ВКС е прието, че задължителната сила на присъдата се отнася до конкретното нарушение, предявено с обвинителния акт, но не и относно различно от същото правонарушение на делинквента, макар в причинност със същото увреждане. Отграничаване на фактическите състави на нарушенията, в такава хипотеза, не би било мислимо без съобразяване съдържанието на санкционираните от наказателния съд действия или бездействия на делинквента. В същия смисъл следва да се възприема и постановеното решение по т.д. № 319/2011г. на ІІ т.о. на ВКС – гражданският съд не е обвързан от приетото в мотивите на наказателната присъда относно поведението на пострадалия, но не и относно това на увредителя. Вторият от въпросите изхожда от предпоставка, каквато поддържа касаторът, но не е споделена в решаващите мотиви на въззивния съд – за недоказана причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, като по същество изисква отговор за правилността на въззивното решение, а не по приложението на правна норма или правен принцип. В този смисъл, въпросът е фактологичен и не обосновава общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, отделно от необосноваването на допълнителен такъв – непосочена относима съдебна практика, с оглед формално поддържаната хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение