Определение № 574 от 25.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 1834/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС“ АД, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 102 от 15.04.2025 г., постановено от Апелативен съд - Варна по в.т.д. № 60 по описа на съда за 2025 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 72 от 12.11.2024 г., постановено от Окръжен съд - Търговище по търг. дело № 23 по описа на съда за 2024 година, с което на свой ред касаторът е осъден да заплати на С. А. С., ЕГН: [ЕГН], обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лв. за причинените му болки и страдания от смъртта на брат му С. А. С., настъпила в резултат на ПТП на 24.11.2019 г. до разклона за [населено място], общ. Търговище, предизвикано от А. А. К., неспазил правилата за движение по пътищата при управление на л.а. “Фолксваген К.“, рег. [рег.номер на МПС], чиято гражданска отговорност е застрахована в ответното дружество, при условията на съпричиняване, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, ведно със законната лихва върху главницата от 16.04.2020 г. до окончателното изплащане на задължението, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното въззивно решение.

Оспорва се като погрешен изводът на въззивния съд за допуснато нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП от водача на лекия автомобил, като се поддържа липсата на противоправно поведение от негова страна. Сочи се, че въззивният съд е формирал неправилен извод и по отношение на разпределението на приноса на участниците в произшествието, като се заявява, че пострадалият пешеходец обективно е допринесъл за настъпването на произшествието и вредоносния резултат в размер не по-малък от 90 %.

Оспорва се наличието на предпоставките, въведени с Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС за признаване на ищеца правото на обезщетение, като се излагат подробни съображения, че по делото не се установяват нито създадена особено близка връзка между починалия и ищеца, нито неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка.

Иска се отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявените срещу касатора искове в цялост, претендират се разноски, прави се евентуално възражение за прекомерност на заплатеното от противната страна адвокатско възнаграждение.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят въпросите:

1. Представлява ли противоправно поведение по смисъла на чл. 45 ЗЗД управлението на МПС със скорост под установеното ограничение, когато пешеходец се движи неправомерно в средата на пътното платно и водачът не е имал обективна възможност да избегне произшествието, настъпило между тях?

2. Възлага ли разпоредбата на чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП, задължение за водача да намали допълнително скоростта си на движение, която е съобразена с ограничението, без да има обективни данни за евентуална опасност?

По въпросите се претендира противоречие с решение № 409/27.09.2010 г., по н.д. № 380/2010 г. на ВКС, III н.о., според което водачите на МПС не могат да бъдат държани отговорни за това, че не са предвидили евентуално неправомерно поведение от друг или други участници в движението, освен ако за това поведение е имало достатъчно обективни данни, които преценени поотделно и в тяхната цялост, сочат наличието на опасност за движението и налагат на водача да се съобрази с правилото на чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП.

3. Какви са предпоставките за признаване на правото на обезщетение за неимуществени вреди на лица извън кръга, очертан в ППВС № 4/61 г. и № 5/1969г., причинени от смърт на техни близки?

4. Какви са критериите за определяне на емоционалната връзка между лице от разширения кръг, претендиращо обезщетение и починалия му родственик, като особено близка, трайна и дълбока?

5. Представлява ли съвместното съжителство самостоятелен критерий, за да се приеме, че е налице особена връзка?

Твърди се, че по посочените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с казуалната практика на ВКС (решение № 92/17.11.2020г., по т.д. № 1275/2019 г II т.о., решение № 60143/01.12.2021 г. по т.д. № 1796/2020г, I т.о., решение № 60131/13.12.2021 г. по т.д. № 1700/2020г., II т.о., решение № 50166/15.08.2023 г., по т.д. № 1389/2021 г., I т.о.) и задължителната такава, установена с Тълкувателно решение № 1/2016 по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС.

6. Какви са предпоставките за намаляване на обезщетението за вреди от непозволено увреждане по чл. 51, ал. 2 ЗЗД и как се определя приносът на пострадалия? По този въпрос се твърди, че съдът не е съпоставил адекватно поведението на двамата участници към конкретния механизъм на ПТП и го е решил едностранчиво, само от гледна точка на пострадалия, в нарушение на определение № 607 от 05.11.2019 г. по т.д. № 589/2019 г. на Върховен касационен съд, 2-ро търг. отделение и цялата практика, цитирана в него.

Ответникът по касация в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима.

В частта от мотивите си към обжалваното решение, относима към оплакванията в касационната жалба и твърденията в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, въззивният съд е приел, че: Ищецът е брат на пострадалото лице, поради което, като на лице извън кръга на тези, изброени в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г., и съобразно разрешенията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, и решение № 92/17.11.2020 г. по т.д. № 1275/2019 г. на ВКС, II т.о., обезщетение като процесното му се дължи само по изключение, и при наличието на две предпоставки: 1./ създадена особено близка връзка между починалия и претендиращия обезщетението, и 2./ действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка.

Въззивният състав е приел, че от събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства, непротиворечиво се установява особено силна връзка между ищеца и загиналия вследствие на ПТП негов брат. За да приеме това за установено, съдът е съобразил данните, събрани от разпита на свидетелите А. и Н., които не просто са се познавали с ищеца и загиналия му брат, но от изложеното от тях в съдебно заседание може да се заключи, че са придобили непосредствени впечатления за отношенията помежду им, в течение на дълги години. Обстоятелствата, на които съдът гради тези свои изводи, са свързани с конкретни, установени по делото житейски моменти, от които се изяснява, че ищецът е понесъл морални болки и страдания, по-интензивни и продължителни от нормалните за тези отношения, подлежащи поради това на обезщетяване. Прието е, че в конкретния случай починалият по-голям брат на ищеца е бил на възраст от 64 г. Между двамата са съществували отношения на обич, уважение и разбирателство, отраснали са заедно, като починалият е бил водещата фигура и опора на другия. В последните години от съвместния им живот двамата са живеели заедно в наследствената от родителите им къща, поддържали са общо домакинство и имали общ поминък. Няма данни да са създавали собствени семейства. Родителите им са починали преди повече от 20 години, след което двамата братя са останали да разчитат основно един на друг и поради факта, че не поддържали връзки с роднини или други лица от близкия им кръг, както сочат свидетелите. Свидетелствата за това как никога не се карали, не изпадали в конфликтни ситуации и общуването им оставало ненакърнено през годините, говорят за особено близката им връзка и развитите братски хармонични отношения на взаимопомощ и човешка подкрепа. Особено важен според съда в тази връзка е фактът, че починалият е останал единственият близък човек от родния семеен кръг на ищеца, с когото е поддържал ежедневна връзка и е замествал липсващите членове на собствено семейство. За това, според съда, свидетелства и фактът, че след осъзнаване на загубата, ищецът тежко приемал кончината на брат си, често го споменавал, направил му хубав надгробен паметник и редовно посещавал гроба. Установява се загубата на жизненост и мотивация в ищеца, очевидна била обхваналата го апатия. Допълнителни обстоятелства, подчертаващи тежката сполетяла го съдба са изгарянето на общата къща, в която живеели с брат му, което съдът е отразил като щрих, но е намерил за ирелевантно за спора. Сочи се и че като последица от загубата ищецът продал животните, които били основен поминък на него и брат му, като живеел сам в оцеляла от пожара пристройка. Излага се, че ищецът и неговия брат са нямали сродници в живота си. Живеели са заедно в уединение и са нямали връзка с други техни роднини. Според съда именно това, че братята са си били единствена подкрепа в битието им, разкрива връзката като изключителна, а тези житейски обстоятелства безспорно са довели до интензитет и времетраене на вредите, надхвърлящ нормално присъщи за съответната връзка.

В обосноваване размера на процесното обезщетение въззивният съд е изложил, че: Преживелият ищец е останал сам, без единствения си близък човек, даващ му подкрепа и опора; в него се развило чувство за самота, безпътица, тревожност; след като лицата са живели продължителен период единствено двамата /над двадесет години/, това безспорно е формирало общи навици, дейности, чувство на привързаност; съвсем естествена е продължаващата при ищеца тъга и униние; в резултат на загубата ищеца променил отношението си към живота въобще, дезинтересирал се дори от общия поминък, който имали с починалия брат. Тези обстоятелства според съда водят до извод за тежко и продължително състояние на емоционално разстройство, като може да се приеме, че освен житейска подкрепа ищецът загубил и морална такава, което сочи за действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка.

Въззивният състав е изложил, че при прилагането на критерия по чл. 52 ЗЗД за определяне на справедлив размер на обезщетение за неимуществени вреди, лимитите на застраховане нямат самостоятелно значение, но могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за формиране на критерия за справедливост. Съдът е съобразил и съдебната практика при определяне на обезщетения при загуба на единствени брат/сестра, като е цитирал конкретни съдебни актове на ВКС с приетите в тях за справедливи размери на обезщетения, като процесното. Съобразено е и обстоятелството на променена икономическа ситуация в страната.

При цитираните от съда стойности, наложени от съдебната практика за случаи, в които се губи родственик от идентична съребрена степен, но при наличие на други живи роднини, според въззивния състав следва да се прецени конкретното справедливо обезщетение, с оглед спецификите на случая. Посочено е, че доколкото ищецът е загубил единствения си родственик и е останал съвсем сам вследствие на инцидента, въззивната инстанция достига до извод за несъстоятелност на оплакванията във въззивната жалба за необосновано завишен размер на главницата по обезщетението за неимуществени вреди и намира, че когато ищецът е загубил единствения си родственик, с когото живеят заедно и са си взаимна опора, обезщетение в размер от 60 000 лева би било минимално справедливо, спрямо особено силната житейска и емоционална връзка между починалия и неговия брат - ищеца, както и предвид преживените впоследствие страдания. Отбелязан е и факта, че в първоначалната претенция, отправена до застрахователя, ищецът е заявил за изплащане обезщетение в размер на 80000 лева, което съдът е приел като по-близко до един справедлив размер за случай, като настоящия. Според съда очевидно при сезирането на съда ищецът сам е редуцирал размера на предявения иск, който е близък до дължимото справедливо обезщетение и след съобразяване с приноса на жертвата.

С оглед релевираното възражение за съпричиняване на настъпилите увреждания и след съобразяване с приноса на пострадалия, съдът е приел следното:

Информация за механизма на настъпването на произшествието носят констативния протокол от ПТП, ползващ се с материална доказателствена сила, предвидена в чл. 179 ГПК, и съдебните експертизи, допуснати пред първата инстанция. От съвкупния анализ на цитираните доказателства се установява пътната обстановка по време на настъпването на ПТП и обстоятелствата на инцидента. Произшествието е настъпило на 24.11.2019г. до разклона за [населено място], общ. Търговище. Максимално разрешената скорост на движение в участъка е 90 км/ч, но скоростта на движение на автомобила от 71.57 км/ч не е била съобразена с конкретната пътна обстановка - в тъмната част на денонощието, при намалена видимост, дъждовно време и мокра настилка, така, както изисква чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, което е довело до невъзможност водача на лекия автомобил своевременно да възприеме другия участник в движението и въпреки отклоняването на автомобила в ляво на около 34 м от пешеходеца, е настъпил удар с предна дясна на лекия автомобил и предната част на тялото на пешеходеца. Според съда обаче ударът не би настъпил и ако пешеходецът не се бе движил към средата на пътното платно, в близост до осевата линия. Установява се употребата на алкохол от страна на пешеходеца, която е повлияла на адекватното му поведение, преди инцидента.

Според въззивния състав тези постановки се установяват и от разпита на свидетеля Х. Х., който макар и да не е станал свидетел на настъпването на произшествието, разказва как е минал по същия пътен участък с автомобила си, минути преди катастрофата и е възприел движението на пешеходец, който си бутал колелото. Същият се движел в насрещната лента, поради което на колите, които са идвали насреща свидетеля е сигнализирал с използване на къси и дълги фарове, за да засили вниманието им, че в тяхната лента има пешеходец.

Въззивният съд приема за установени от ответната страна в производството, носеща доказателствената тежест за това, обстоятелствата около приноса на пешеходеца. За съда е безспорно, че произшествието не би настъпило, ако пешеходецът не се бе движил на средата на пътното платно, в близост до осевата линия, а на банкета или най-вдясно на платното за движение, така, както го задължават разпоредбите на чл.108, ал.1 и чл.110 от ЗДвП. Според съда може да се направи извод, че той не е сторил това поради въздействието на употребеното количество алкохол, препятстващо адекватната му преценка за пътната обстановка. Самото му пияно състояние не е допринесло пряко за инцидента, а само за преценката му къде да се движи, която преценка се е оказала косвен фактор.

За съда следва да се отчете, че произшествието не би настъпило и без противоправното поведение на шофьора на лекия автомобил, който макар и да се е движил със скорост, в рамките на разрешената за мястото на произшествието, но според изслушаните експерти по делото, тя не е била съобразена с конкретната пътна обстановка. Инцидентът е в тъмната част на денонощието, при намалена видимост, дъждовно време и мокра настилка, при които условия шофьорът трябва да избере адекватна скорост, позволяваща му да намали или да спре, както това изисква чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. Самите обстоятелства на инцидента сочат, че избраната скорост за движение се явява несъобразена, след като водачът нито е успял да спре навреме, нито да извърши маневра на заобикаляне през насрещното платно, за да избегне препятствието пред себе си, каквото се е явил в този момент пострадалият С.. Въпреки тази маневра, скоростта е била такава, че водачът не е успял да реализира изцяло спасителната маневра, като се изнесе изцяло в насрещното платно и дясната част на автомобила е останала в попътното му платно за движение, блъскайки пострадалия. Доколкото законът е категоричен, че задължението на водачите при избиране на скоростта е да преценяват възможностите си да намалят или да спрат пред всяко препятствие, неправилната преценка на водача в случая е факт и няма как същата бъде оневинена с поведението на самия пострадал.

Според въззивния състав, както става ясно от данните от експертизата, пред шофьора на лекия автомобил е стояла възможността за предотвратяването на ПТП, като това е можело да стане или при избрана скорост до 67 км/ч, или при движение с неговата скорост, но при използването на дълги светлини, при своевременно възприемане на пешеходеца и задействане на аварийно спирателната система на автомобила, и съдът посочва, че нищо от това не е било съобразено и сторено от водача. По тези съображения според въззивния съд и двете лица - шофьорът и пешеходецът, са нарушили правилата за движение и са допринесли за настъпването на произшествието. Поради това въззивната инстанция е приела процент принос за всеки от участващите в настъпилото произшествие от по 50 %, като според съда определеният размер на приноса съответства на извода на съда за невъзможността произшествието да настъпи и да се реализира без поведението както на водача, така и на пешеходеца.

За съда коментираният справедлив размер на обезщетение от около 80000 лева, съобразен с изключително близките отношения между двамата братя, чиято връзка може да се характеризира като изключителна и силно емоционална, и последвалите страдания на преживелия ищец, следва да бъде намален, съразмерно с приетия процент на принос от на пострадалото лице, като се присъди сумата от 30000 лева обезщетение за неимуществени вреди, за колкото е предявена претенцията на ищеца. Според съда макар и при определен завишен принос от въззивната инстанция на пострадалото лице, крайните изводи на двете съдебни инстанции съответстват като размер на справедливо обезщетение в рамките на предявения иск, поради което и решението на първата инстанция следва да бъде потвърдено.

Настоящият касационен състав намира, че в случая касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Според касационния състав в случая не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

За да бъде преценявано наличието на някой от допълнителните критерии за селектиране на касационната жалба, по делото следва да е формулиран правен въпрос – годно общо основание за такова допускане и в случая някои от въпросите на касатора не съставляват такова основание.

Първият от въпросите съдържа предпоставка, която е несъответна на действителните изводи на въззивния съд, обективирани в мотивите към решението му и обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. Въпросът предпоставя при конкретните, установени по делото обстоятелства, водачът да не е имал обективна възможност да избегне произшествието, докато въззивният съд в мотивите си аргументирано е приел обратното – че пред шофьора на лекия автомобил е стояла възможността за предотвратяването на ПТП, като това е можело да стане или при избрана скорост до 67 км/ч, или при движение с неговата скорост, но при използването на дълги светлини, при своевременно възприемане на пешеходеца и задействане на аварийно спирателната система на автомобила, като съдът е приел, че нищо от това не е било съобразено и сторено от водача. Поради изложеното, както и поради това, че по начинът, по който е формулиран въпросът, отговорът на същия до голяма степен зависи от конкретните, установени по делото обстоятелства от фактическа страна, поради което и въпросът е относим към правилността на въззивното решение, а не към наличието или не на основания за допускане на касационното му обжалване, същият въпрос не съставлява годно общо основание за такова допускане.

Същото и по същите съображения се отнася и до втория въпрос на касатора – противно на предпоставяното от него, въззивният съд е изложил алтернативна на намаляването на скоростта под установеното ограничение, възможност за предотвратяване на ПТП при конкретните, установени по делото обстоятелства – шофиране на дълги светлини, като е посочил, че и двата възможни варианта са останали нереализирани от водача, без при това никъде в мотивите си да е приемал или излага, дори хипотетично, липсата на обективни данни за евентуална опасност.

Третият и четвъртият от въпросите са правни и отговорите им са принципно определящи за изхода на всеки съдебен спор с предмет като процесния, поради което и следва да им се признае качеството на годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на същите обаче не е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба – противоречие с цитираната практика на ВКС. Видно е от съдържанието на само частично възпроизведените и в настоящите мотиви, такива на въззивния съд към обжалваното му решение, че изводите на въззивния съд, мотивирали го да приеме, че ищецът е материалноправно легитимиран да претендира процесното обезщетение, са формирани и обосновани в съответствие, а не в противоречие с цитираната от касатора практика. Това е така включително досежно необходимостта от установяване по делото кумулативното наличие на изтъкваните и от касатора две предпоставки – създадена особено близка връзка между починалия и претендиращия обезщетението, и действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка, което наличие в случая, е и конкретно обосновано, и подробно мотивирано от въззивния състав.

Петият въпрос на касатора не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото съдът не е основал изводите си за легитимацията на ищеца само на съвместното съжителство, придавайки му значението на самостоятелен критерий, за да се приеме, че е налице особена връзка, напротив – изводите на съда в изложената насока са основани на преценката на множество обстоятелства, наличието на които в съвкупност е мотивирало съда да формира крайния си, решаващ за изхода на делото, извод за наличието на материалноправна легитимация на ищеца да претендира процесното обезщетение.

Изложеното по-горе по отношение на третия и четвъртия въпроси, се отнася и до шестия въпрос на касатора, по отношение разрешаването на който от страна на въззивния съд не се установява претендираното от касатора противоречие с практиката на ВКС. Противно на поддържаното в изложението на касатора в частта му относно този въпрос, съдът не го е решил едностранчиво, само от гледна точка на пострадалия, напротив – отново от мотивите на въззивния съд е видно, че е преценен конкретният принос както на водача, така и на загиналия пешеходец, именно въз основа и на претендираната от касатора да е необходима, комплексна преценка на степента на каузалност в действията и на двамата участници в ПТП, като в тази насока и в обосноваване крайните изводи, до които съдът е стигнал при осъществяването на тази преценка, отново са изложени подробни мотиви.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски в същото, а ответникът по касация има право на претендираното заплатено адвокатско възнаграждение. Възражението на противната страна за прекомерност на същото е неоснователно, доколкото според касационния състав размерът му е съобразен със защитавания материален интерес, с действителната фактическа и правна сложност на делото и с конкретния начин на протичането му пред касационната инстанция.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение