Определение № 3164 от 11.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 2132/2025 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Еос матрикс“ ЕООД срещу определение №3707 от 07.08.2025 г. по в.ч.т.д.№1679/2025 г. на ОС Варна. С определението в обжалваната част е потвърдено определение №6506 от 16.05.2025 г. по гр.д.№13491/2024 г. на РС Варна в частта, с която е отхвърлена като неоснователна молбата на „Еос матрикс“ ЕООД по чл.248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение №1085 от 28.03.2025 г. в частта за присъденото в полза на адвокат П. Й. Н. адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в размер на 800 лв. В частната касационна жалба са наведени доводи за неправилност на определението, предвид обстоятелството, че жалбоподателят е признал предявения срещу него иск по чл.439 ГПК и не е дал повод за завеждане на делото с поведението си, респективно не дължи заплащане на възнаграждение за безплатна правна помощ. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. Какви са обективните критерии, които съдът е длъжен да съобрази при присъждане на разноски в хипотезата на чл.237 ГПК пир определяне на повод за предявяване на иска. 2. Квалифицира ли се като повод за предявяване на иск изпратено писмо до длъжника, без да е инкорпорирана покана за плащане или заплаха за предприемане на принудително изпълнение. Твърди се, че определението е и очевидно неправилно. Ответникът по частната касационна жалба адвокат П. Й. Н. заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователността й. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното: Частната касационна жалба е допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл.275, ал.1 ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е посочил, че законът в чл.78, ал.2 ГПК предвижда освобождаване на ответника от отговорност за разноски при кумулативното наличие на две предпоставки - да признае иска и да не е дал повод за завеждане на делото и като е съобразил тези законови постановки е намерил, че определящо при разрешаване на въпроса за отговорността за разноски се явява поведението на ответника. Установил е, че в случая ответникът е направил признание на иска, но от данните по делото не може да се изведе извода, че ответникът не е дал повод за завеждане на делото - безспорно се установява, че преди датата на предявяване на иска, от страна на ответника са изпращани писма до ищеца с цел договаряне условия за плащане на съществуващ дълг, ведно с приложено споразумение, предвиждащо признаване на задълженията за изискуеми и отказ от последиците на настъпила давност, а от представена справка за кредитна задлъжнялост към ЦКР при БНБ е видно съществуването на задължение на ищеца спрямо кредитора. Изложил е съображения, че при така предприетите от кредитора активни действия, насочени към събиране на отреченото вземане и липсата на отразено погасяването на задълженията по давност чрез съответната за това справка в ЦКР /съгласно чл.19, ал.2 от Наредба №22/16.07.09г. за Централния кредитен регистър/, то следва извод, че с поведението си ответното дружество е дало повод за завеждане на делото, поради което и няма основание съгласно чл.78, ал.2 ГПК разноските за производството да бъдат поети от ищеца. В този смисъл и тъй като в случая е уговорено осъществяването на безплатно процесуално представителство на основание чл. 38, ал. 1, т.2 ЗА е счел, че в полза на осъществилия процесуално представителство адвокат следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за исковото производство в размер на 800 лв. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. В константната практика на ВКС се приема, че предпоставките за недължимост на разноските от ответника, когато искът е уважен, са кумулативни и следва да се преценяват във връзка с предмета по конкретното дело. Разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК е в смисъл, че ответникът не трябва да понася съдебните разноски, когато неговото извънсъдебно поведение нито е обусловило предявяването на иска, нито в хода на производството са оспорени правата на ищеца. Когато обаче сезирането на съда е предпоставка за упражняване на субективни права на ищеца, признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответникът от отговорността за разноски, тъй като не е породена първата процесуална предпоставка, уредена в чл.78, ал.2 ГПК. Чрез материалноправното възражение за изтекла погасителна давност се упражнява потестативно субективно материално право, поради което то може да се релевира само когато титулярят на вземането, покрито от погасителната давност, претендира изпълнение и в този смисъл, това преобразуващо субективно право не може да бъде упражнено извънсъдебно. Кредиторът притежава изпълнителен лист, който винаги го овластява да поиска образуване на изпълнително производство и да насочи принудително изпълнение по отношение на имуществените права на длъжника и в този смисъл, за да отрече със сила на пресъдено нещо процесуалното право на кредитора да удовлетвори удостовереното в изпълнителния лист изпълняемо право чрез помощта на държавната принуда, длъжникът следва да предяви отрицателен установителен иск, за което причина представлява поведението на кредитора. За да се освободи в този случай от отговорността за съдебните разноски, кредиторът следва да докаже, че с извънсъдебното си поведение не е създал предпоставки за предявяване от длъжника на отрицателния установителния иск, като не е достатъчно фактически да не е предприел действия по образуване на ново изпълнително дело. Съобразно разяснителната част в т.2 от ТР №2/4.07.2024 г. на ВКС по т.д.№2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, изпълнителният лист представлява по своето правно естество процесуална ценна книга, поради което докато той не бъде предаден доброволно от кредитора на длъжника (преди образуване или след прекратяване на изпълнителното производство), носителят на изпълняемото право, удостоверено в изпълнителния лист, вкл. когато то е прехвърлено на трето лице (арг. чл.429, ал.1 ГПК), винаги може да предприеме изпълнителни действия за принудителното удовлетворяване на тези притезания. В случай, че впоследствие кредиторът поиска издаване на дубликат на първообразния изпълнителен лист, длъжникът ще може да му противопостави всички възражения и оспорвания, вкл. и че първообразният изпълнителен лист не е изгубен или унищожен, а доброволно е предаден от кредитора (взискателя) на длъжника като доказателство, че изпълняемото право или процесуалното право за принудителното му удовлетворяване с помощта на държавната принуда е погасено (чл.409, ал.3 ГПК). Визираната практика, даваща отговор на поставените от частния касатор въпроси, изключва наличие на поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а тъй като въззивният съд се е съобразил изцяло с дадените разяснения, не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.1 т.1 ГПК. С оглед изложеното и тъй като при постановяване на обжалваното определение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и/или процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,