Определение № 32 от 27.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4985/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Р. С. Л., чрез пълномощника му адв. К. И., срещу определение № 3376 от 23.09.2021 г. по в. ч. гр. д. № 2141/2021 г. по описа на Варненски окръжен съд за потвърждаване на определение № 265151 от 14.07.2021 г., с което производството по гр. д. № 535/2020 г. на Варненски районен съд е прекратено. В жалбата са изложени оплаквания за незаконосъобразност на въззивното определение и се иска неговата отмяна. Поддържа се, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите: 1. „налице ли е правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, когато ищецът заявява едновременно самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние и има възможност да придобие правото на оригинерно основание, ако отрече правата на ответника“; 2. „при предявен отрицателен установителен иск, когато ищецът заявява няколко обстоятелства, от които произтича претендираното материално право, как следва да процедира съдът и трябва ли да ги обсъди поотделно по съществото на спора, за да обоснове правен интерес“. Сочи се противоречие с ТР № 8/27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 9/10.02.2017 г. по гр. д. № 6320/2015 г. на второ г. о., решение № 15/19.02.2016 г. по гр. д. № 4705/2015 г. на второ г. о., определение № 427/12.12.2013 г. по ч. гр. д. № 3593/13 г. на ВКС, второ г. о., определение № 786/31.10.2014 г. по ч. гр. д. № 4517/2014 г. на ВКС, трето г. о. и определение № 800/10.12.2013 г. по ч. гр. д. № 4651/2013 г. на ВКС, трето г. о. Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебeн акт. По въведените доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира следното: В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът се легитимира като собственик на основание договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 71/2004 г. Ответниците са признати за собственици на поземлен имот с идентификатор № *** по кадастралната карта на [населено място] с констативен нотариален акт № 123/2019 г., издаден на основание чл. 587, ал. 1 ГПК, въз основа на наследствено правоприемство от С. К.. С определение, постановено в закрито съдебно заседание на 14.07.2021 г., районният съд е прекратил производството по предявения отрицателен установителен иск. Приел е, че ищецът не е доказал правния си интерес, като се е позовал на разясненията, дадени в тълкувателно решение № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Посочил е, че въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т. е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията. Наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото. Когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията - дали ответникът притежава или не претендираното от него и отричано от ищеца вещно право. В конкретния случай правния интерес от предявения отрицателен установителен иск е обоснован с твърдения за притежание на самостоятелно право на собственост на ищеца по силата на договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 71/11.03.2004 г., с който е закупил поземлен имот с площ 1 190 кв. м., находящ се в [населено място],[жк], представляващ парцел № *, при описани граници по скица. Твърди, че процесният имот с идентификатор № ***, представлява част от парцел № *, който е закупил, тъй като поземлен имот с идентификатор № *** по кадастралната карта е със стар идентификатор № *** и е образуван от номер по предходен план ПИ № * - собствен на ищеца. Съгласно заключението на съдебно-техническата експертиза, процесният имот с идентификатор № *** не попада в границите и не е част от имот с идентификатор № *** и имота, описан в нотариалния акт от 2004 г. Видно от комбинирана скица, имотът описан в цитирания нотариален акт, а именно имот № * по кадастрален план от 1973 г. /обозначен със зелени линии/, не обхваща процесния имот № *** /по червени линии/, който имот е разположен на запад от пътя, представляващ граница на имот № * и не попада в обхвата на същия. Процесният имот с идентификатор № ***, представлява част от поземлен имот с идентификатор № *** от кадастралната карта, действаща преди изменението й със заповед от 09.03.2012 г., респективно имот № * по кадастрален план от 1973 г. и имот № * (идентичен на процесния) по кадастрален план на[жк]от 1999 г. - цифров модел. Ищецът не е доказал да е придобил процесния имот на посоченото основание, а именно договор за покупко-продажба, от което извежда съществуването на самостоятелно право върху имота и обосновава съществуването на правен интерес от предявения отрицателен установителен иск. За да постанови обжалваното в настоящото производство определение, въззивният съд е приел, че липсва идентичност между процесния имот и собствения на ищеца имот, съответстващ на имот с идентификатор № *** по кадастралната карта. Направил е извод, че той не е доказал правния си интерес от предявения иск – правото му на собственост върху описания в исковата молба имот не е оспорено. Във връзка с оплакванията в жалбата е посочил, че не е било въведено като придобивно основание давностно владение. Настоящият състав на Върховния касационен съд счита, че не са налице предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Обобщени, въпросите се свеждат до обосноваване на правен интерес от предявен отрицателен установителен иск, когато ищецът се позовава на фактическо състояние или на възможност да придобие процесния имот при отричане правата на ответника. Действително, допустимо е ищецът да заяви само едно свое правно очакване да придобие собствеността, пречка за осъществяването на което са претендирани от ответника права или притежаван от него титул за собственост. При такива твърдения, за да удостовери правния си интерес от отрицателния установителен иск, ищецът следва да докаже наличието на легитимно правно очакване да придобие собствеността. Така поставените въпроси обаче не са относими за настоящата хипотеза, в която единственото въведено придобивно основание е договор за покупко-продажба. Даденото разрешение в обжалваното определение съответства на възприетото в решение № 36/06.03.2015 г. по гр. д. № 4994/2014 г. на ВКС, първо г. о., според което съгласно тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС по отрицателния установителен иск за собственост, ищецът доказва фактите, от които произтича правният му интерес, а ответникът – фактите, от които произтича правото му. За да разреши спора за собственост, съдът трябва на първо място да установи дали правата, които предявяват страните, се отнасят за един и същи обект. Отрицателният установителен иск следва да бъде отхвърлен само при идентичност на имота, за който е предявен иска и този, за който ответникът е доказал правоизключващо на поддържаното от ищеца придобивно основание. В цитираната с жалбата съдебна практика се приема, че когато ищецът поддържа, че е собственик на спорния имот, доказването, че спорното право му принадлежи, е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация- въпросът за титулярството на правото обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот. Тази практика обаче не може да се приложи към конкретния случай, в който не се касае за конкуренция на права върху един и същи обект /изцяло или отчасти/. Недоказването на правния интерес произтича от установената липса на идентичност на имота, върху който са заявени тези права. Предвид изложените по-горе съображения, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на делото жалбоподателят следва да заплати на ответниците по жалба сумата 500 лв., представляваща разноски пред настоящата инстанция /за адвокатско възнаграждение/. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,