Определение № 4893 от 13.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3407/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Риск трансфер“ ООД, [населено място], с ЕИК[ЕИК], чрез пълномощник адв. Г. А. В. от САК срещу определение № 167/03.04.2026 г., постановено по в.ч.гр.д. № 137/2026 г. по описа на Апелативен съд- Пловдив, с което е потвърдено определение № 748/19.06.2025 г. по гр.д. № 280/2024 г. на Окръжен съд - Стара Загора, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения иск. Твърди се, че обжалваното определение е незаконосъобразно и необосновано, постановено при съществени нарушения на материалния и процесуалния закон, като се претендира неговата отмяна. Твърди се, че производството е прекратено, без на жалбоподателя да е дадена възможност да уточни, допълни или поправи исковата молба по отношение на пасивната легитимация на ответниците. Сочи се нарушение на принципа на състезателното начало по чл.8 от ГПК: Окръжен съд - Стара Загора изготвил доклад по делото, в който дал правна квалификация на иска, разпределил доказателствената тежест и приел иска за процесуално допустим. Провел открито заседание, в което страните изразили становищата си по съществото на спора, представили доказателства и взели отношение по всички въпроси, поставени от съда, след което делото било обявено за решаване. Впоследствие обаче, в закрито заседание и без участието на страните, съдът преразгледал въпроса за допустимостта на иска и достигнал до извод за неговата недопустимост, като на ищеца не била дадена възможност да вземе отношение по тази нова констатация, да изложи доводи срещу нея или да представи доказателства в защита на тезата си. Изразено е и несъгласие с извода на съда за липса на пасивна процесуална легитимация на двамата ответници по предявения иск с правно основание чл. 135 ЗЗД и липсата на правен интерес да предяви иска срещу тях. В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1, вр. чл. 278, ал. 4 ГПК страната повдига правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, както следва: 1. „Длъжен ли е съдът, констатирал нередовност на исковата молба по отношение на пасивната процесуална легитимация по иск по чл. 135 от ЗЗД, да остави молбата без движение и да даде указания на ищеца по чл.129 от ГПК, вместо да прекрати производството, и длъжен ли е при констатиране на неточност в доклада по делото да изготви нов доклад и да вземе становището на страните, преди да постанови преграждащ съдебен акт?”; 2. „Нарушава ли принципа на състезателността по чл. 8 от ГПК постановяването на преграждащ съдебен акт в закрито заседание по въпрос, по който страните са взели отношение в открито заседание въз основа на доклад, приел иска за допустим, без да им е дадена възможност да изразят становище по новата констатация за недопустимост?”; 3. „Пасивно легитимиран ли е по иск по чл.135 от ЗЗД приобретател на недвижим имот, придобит след заличаване на ипотеката, когато приобретателят е знаел за увреждането на ипотекарния кредитор към момента на придобиването?”; и 4. „Разполага ли ипотекарният кредитор с правен интерес от иск по чл.135 от ЗЗД срещу прехвърлителя на ипотекиран имот при заличена ипотека, когато чл.173, ал.1 от ЗЗД е обективно неприложим поради заличаването й преди прехвърлянето и кредиторът не разполага с друго ефективно правно средство за защита?”. По отношение на първите два от поставените въпроси се твърди, че определението е постановено в противоречие с практиката на ВКС - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Сочи се противоречие с: Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 232/11.02.2019 г. по гр. д. № 4951/2017 г. на ВКС, III г.о. По отношение на останалите въпроси се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото - основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК – очевидна неправилност на определението. Ответниците по жалбата З. Н. Д. и Д. П. С. са подали писмени отговори, в който излагат становища и съображения за неоснователност на жалбата. Претендират присъждане на разноски. Съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, предвид данните по делото намира, че частната касационна жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима. По предпоставките за допускане на касационното обжалване приема следното: Първоинстанционното производство е образувано по иск с правно основание чл.135 от ЗЗД предявен от „Риск трансфер“ ООД против З. Н. Д. и Д. П. С., с искане да бъде обявена за недействителна спрямо ищеца сключената между двамата ответници сделка за покупко-продажба на недвижим имот с идентификатор 68850.503.1028.1.28, обективирана в Нотариален акт за продажба на недвижим имот № 40, том I, рег. № 285, дело 29 от 2024 г., вписан в СВ-Стара Загора с вх. рег. № 900 от 01.02.2024г., акт. №52, том III, дело 408/2024 г. В исковата молба ищецът е твърдял, че на 07.10.2021 г. по молба на „Риск трансфер“ ООД било образувано изпълнително дело № 20217650404149 на ЧСИ Г. И., по изпълнителен лист, издаден въз основа на Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д,№ 4452/2021 г. на РС – Стара Загора по силата, на който М. Д. Д. е осъден да заплати на „Риск трансфер“ ООД сумите от: 93 523,84 лв. - остатък от главница по Договор за заем от 24.06.2013 г., обезпечен с ипотека върху недвижим имот, учредена от ипотекарния длъжник З. Н. Д., вписана от служба по вписванията - [населено място] с вх. рег. № 7497 от 22.07.2013 г., Акт № ..., том ..., дело .../... г. по Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № .., том ..., рег. № ..., дело № ... от ... г. на нотариус П. И. с рег. № 308 с район на действие Районен съд - Стара Загора; 19 639,94 лв. - договорна лихва върху главницата за периода от 28.09.2018 г. до 28.09.2021 г.; 39 279,88 лв. - неустойка за периода от 28.09.2018 г. до 28.09.2021 г.; и законна лихва върху главницата от 93 523,84 лв. за периода от 28.09.2021 г. до окончателното изплащане на сумата. На 18.10.2021 г., по искане на взискателя по изпълнителното дело „Риск трансфер“ ООД, била вписана възбрана върху недвижимия имот /предмет на атакуваната сделка/, ипотекиран от З. Н. Д., като обезпечение на задължението на длъжника М. Д. Д.. Посочено е също, че по молба на З. Н. Д.- третото лице, ипотекирало свой имот за чуждия дълг / на длъжника М. Д. Д./, на 31.01.2024 г. е извършено заличаване на ипотеката на основание чл. 22 от ПВп, в хипотезата на чл. 172, ал. 1 ЗЗД – поради изтичане на 10 годишния срок от вписването й. Твърденията на ищеца са, че след заличаване на ипотеката върху имота, на 01.02.2024 г., с атакуваната сделка ответницата Д. продала същия на втория ответник- Д. П. С. за сумата от 100 000 лв., като продажната цена на била разсрочена, както следва: 20 000 лв. преди подписване на нотариалния акт, а остатъка от 80 000 лв. да бъде платен на 8 месечни вноски по 10 000 лв. В нотариалния акт било декларирано от купувача, че е уведомен, че върху имота, предмет на договор има наложени възбрани. След продажбата на имота, новият собственик – ответникът С., с молба с вх. № 11893/13.02.2024 г., поискал от ЧСИ Г. И. да заличи вписаната възбрана по изпълнителното дело на основание, че ипотеката върху имота е заличена, и че той е нов собственик на имота, който не е длъжник по делото. С разпореждане № 19087/19.02.2024 г., ЧСИ разпоредил вдигане на възбраната. Според посоченото от ищеца в исковата молба, предпоставките за иска по чл.135 от ЗЗД са налице, тъй като при сключване на процесната сделка ответниците З. Д. и Д. С. били наясно, че увреждат кредитора „Риск трансфер“ ООД: З. Н. Д. била майка на основния длъжник М. Д. и знаела, че плащания по задължението на М. Д. не били извършвани, а купувачът декларирал, че е уведомен, за наложена възбрана върху имота. При тези данни съставът на първоинстнционния съд първоначално е приел иска за допустим и насрочил делото за разглеждане в открито с.з. В срока за постановяване на решение е счел, че ипотекарният кредитор няма правен интерес от предявяване на иска по чл.135 ЗЗД и искът е недопустим, поради което е възобновил съдебното дирене и на основание чл. 130 ГПК е прекратил производството по делото. Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд не е допуснал процесуални нарушения, опорочаващи крайния му съдебен акт: Посочил е, че за допустимостта на иска във връзка с наличието на правен интерес от неговото предявяването, като абсолютна предпоставка за съществуването на правото на иск, съдът следи служебно във всяко положение на делото, докато производството е висящо, поради което няма пречка, в следващ подаването на исковата молба момент, да отстъпи от свое предходно становище за допустимост на иска, обективирано в нарочни актове, които може сам да отмени или измени. Прието е също, че обстоятелства за привидност на сделката, не са били релевирани от ищеца като част от предмета на спора в първоинстанционното производство, а такава са били въведени едва с частната жалба. За да потвърди първоинстанционното определение въззивния състав е посочил, че длъжник по смисъла на чл.135, ал.1 от ЗЗД е лицето, за което са възникнали задължения въз основа на конкретно материално правоотношение с кредитора, чието удовлетворяване е застрашено или възпрепятствано вследствие на извършени от длъжника разпоредителни действия с негово имущество. Приел е, че учредилият ипотека върху свой имот за обезпечаване на чуждо задължение не е длъжник по материалното правоотношение, от което произтича това задължение, съответно не е и длъжник по смисъла на чл.135, ал.1 от ЗЗД. Позовал се е на т.2 от Тълкувателно решение № 4/11.03.2019 г. по тълк. дело № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС, посочвайки, че ипотекарният длъжник е реално задължен и отговаря единствено с имота за обезпеченото с ипотеката вземане, поради което при насочване на принудителното изпълнение спрямо този имот той, има процесуалното, а не материално, качество на длъжник в изпълнителното производство. Според състава на съда, предприемането на принудително изпълнение за удовлетворяване на вземанията не е предпоставка за предявяване на иска по чл.135 от ЗЗД от страна на кредитора. За последния липсвал правен интерес от предявяването му спрямо ипотекарния длъжник, тъй като ипотеката следва имота и той имал право по силата на чл.173, ал.1 от ЗЗД да се удовлетвори предпочтително от цената на ипотекирания за обезпечаване на вземанията му имот, в чиято и собственост да се намира същия. Посочено е също, че с изтичане на 10-годишния срок по чл.172, ал.1 от ЗЗД, ипотеката губи правното си действие и заинтересованото лице може да поиска заличаването й. Ако вземането продължава да съществува, кредиторът разполага с възможността по чл.172, ал.1, изр.2 от ЗЗД да продължи действието на ипотеката, чрез подновяване на вписването преди изтичане на срока. При пропускането му съгласно чл.172, ал.2 от ЗЗД ипотекарният кредитор може да впише наново ипотеката, в който случай, обаче, тя има действие от новото вписване, поради което ще е непротивопоставима на новите приобретатели, придобили собствеността върху имота преди новото вписване на ипотеката, съгл. задължителните указания по Тълкувателно решение № 3/17.03.2021 г. по тълк. дело № 3/2018 г. на ОСГТК на ВКС. Изложеното обосновавало извод, че ищецът не разполага със защитимо право по чл. 135 ЗЗД спрямо приобретателя на имота по договора с лицето, учредило ипотека върху същия имот за обезпечаване на чуждо задължение, сключен след изтичане на 10-годишния срок на вписването и нейното заличаване, респ. извод за недопустимост на предявения иск. Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалвания акт, респ. от разрешаването на който зависи изходът на спора по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 касационно обжалване се допуска при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на обжалвания акт на въззивния съд. По отношение на първите два въпроса: В практиката на ВКС се приема, че когато при проверка на исковата молба съдът констатира, че предявеният иск е недопустим, той връща същата. В този случай съдът не извършва действия, с които ищецът да трансформира предявения недопустим иск в допустим такъв, защото това би противоречало на диспозитивното начало и на принципа за равнопоставеност на страните в гражданския процес. Исковата молба по недопустим иск не може да стане редовна, поради което в този случай е неприложим чл. 129 ГПК. Само когато фактите са неясно изложени в исковата молба и въз основа на нея не може да бъде изведено конкретното искане на ищеца, съдът е длъжен първо да уточни твърдените факти, чрез процедурата по чл. 129 ГПК, преди да формира извод за недопустимост на предявения иск. В настоящия случай въззивният съд е приел с оглед на фактическите обстоятелства, на които се позовава ищецът, и формулирания петитум, че за него липсва правен интерес от предявяване на иск по чл. 135 ЗЗД против двамата ответници, т.е. че нередовността на исковата молба е неотстранима и същата подлежи на връщане на основание чл. 130 ГПК / в т. см.: определение № 51/08.04.2021 г. по ч.гр.д. № 881/2021 г. на ВКС, I г.о.; определение № 725/11.11.2015 г. по ч.гр.д. № 3241/2015 г. на ВКС, IV г.о.; определение № 3656/02.07.2026 г. по ч.гр.д. № 2014/2026 г. на ВКС, II г.о. и др./. Обжалваното определение е постановено в съответствие с даденото разрешение. За наличието на правен интерес като положителна предпоставка за предявяване на иска, съдът следи служебно във всяко положение на делото независимо дали това е преди постановяване доклада на делото или след този момент. Касае се за въпрос относно допустимост, а не редовността на предявения иск, тъй като в случая ищецът категорично подържа, предявен от него против двамата ответници единствено иск по чл. 135 ЗЗД. В този смисъл е и приетото от въззивния съд, че липсва пречка, в следващ подаването на исковата молба момент, съдът да промени становище си за допустимост на иска, обективирано в нарочен акт, които като такъв по смисъла на чл. 253 ГПК, съдът може сам да отмени или измени. Следователно по тези въпроси не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на определението до касация. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставените въпроси с №№ 3 и 4. Разпоредбата на чл.135 ал.1 ЗЗД урежда потестативното право на кредитора да обяви за недействителни по отношение на него сделките или други правни действия, с които длъжникът го уврежда, като се лишава от свое имущество или по какъвто и да е начин затруднява принудителното удовлетворяване на кредитора. Целеният с предявяване на иска по чл.135 ал.1 ЗЗД ефект е увреждащите сделки на длъжника да бъдат непротивопоставими на кредитора, като за него се считат неизвършени. В исковата молба обаче ищецът не твърди ответницата З. Н. Д. да е негов длъжник, а изрично е посочил че същата е само трето лице, ипотекирало свой имот за чуждия дълг, този на длъжника М. Д. Д.. В материалното отношение с кредитора лицето, което е дало своя вещ в залог или ипотека за обезпечаване на чужд дълг, не е длъжник / т.2 от Тълкувателно решение № 4/11.03.2019 г. по тълк. дело № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС/, респ. не е длъжник по смисъла на чл.135 ал.1 от ЗЗД. Функцията на ипотеката е обезпечителна. Тя е реално /вещно/ обезпечение, което дава право на кредитора да се удовлетвори по предпочитание от цената на ипотекирания имот, реализирана при публичната му продан в чиято и собственост да се намира имота /чл. 173, ал. 1 ЗЗД/. Ако ипотекарният кредитор може да поиска принудително изпълнение върху ипотекирания имот независимо чия собственост е той, това обуславя липса на правен интерес от предявяването на иск по чл. 135 ал. 1 ЗЗД спрямо ипотекарния длъжник. Според Тълкувателно решение № 3/17.03.2021 г. по тълк. дело № 3/2018 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно чл. 172, ал. 1 ЗЗД действието на вписването на ипотеката трае 10 години от деня, в който е извършено. Ако срокът изтече без да се извърши подновяване, ипотеката може да се впише наново, като в този случай тя има ред от новото вписване. Вписани ипотеки, които не са били подновени и са заличени в 10-годишния срок, нямат правно действие. Това обстоятелство произтича от законовата уредба и е ясно за всяко трето лице. Ново вписване на същата ипотека се извършва след изтичане на 10- годишния срок, но в този случай за ипотекарния кредитор може да настъпят неблагоприятни последици, тъй като има период, през който ипотеката няма действие и е възможно тогава да бъдат вписани нови ипотеки върху същия имот или учредителят на ипотеката (длъжникът или третото лице, ипотекирало своя имот за чужд дълг) да прехвърли собствеността върху имота на трето лице. В тези случаи новото вписване няма да бъде противопоставимо на вписаните преди това ипотеки, както и на извършените междувременно разпореждания с имота. Ипотекарният кредитор ще търпи неблагоприятните последици от своето бездействие. Третото лице, което е придобило собствеността на имота и е вписало нотариалния си акт преди новото вписване на заличената при условията на чл. 22 ПВп ипотека, както и всички негови частни правоприемници, са защитени от факта, че първата сделка е за имот, необременен с ипотека. В същия смисъл се е произнесъл и въззивният съд, приемайки, че в случая ищецът не разполага със защитимо право по чл. 135 от ЗЗД и спрямо приобретателя на имота по договора с лицето, учредило ипотека върху същия имот за обезпечаване на чуждо задължение, с оглед твърдяното от ищеца в исковата молба, че договорът е сключен след изтичане на 10-годишния срок на вписването и след заличаване на ипотеката. По заявеното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, като предпоставка за допускане на касационен контрол: Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното определение не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице и очевидна необоснованост на определението на въззивния съд. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на определението. Предвид изхода на делото жалбоподателя следва да заплати на всеки един от двамата ответници по жалбата разноски в размер от по 300 евро, съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение, с оглед представените по делото писмени доказателства. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение