Определение № 1959 от 04.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2164/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. Й. Д., чрез адв. Я. В., срещу определение № 51 от 03.02.2023 г. по възз. ч. гр. д. № 27/2023 г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено определение № 431 от 26.07.2022 г. по гр. д. № 200/2021 г. на Районен съд – Ямбол. С последното е върната исковата молба на Д. Й. Д., подадена срещу К. С. К., за осъждане на последния да плати на ищеца сумата от 155 000 лв., с която ответникът неоснователно се е обогатил за негова сметка, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска. Според жалбоподателя обжалваното определение е незаконосъобразно и необосновано. Иска се неговата отмяна. В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се поставят следните въпроси: 1. Допустимо ли е решаващият състав служебно да въвежда „устна договорка“ между ищеца и ответника за неоснователно обогатяване, което да обективира фактическия състав на чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, при това тази „устна договорка“ да има за предмет сумата от 155 000 лв. и при отричането на такава и от ищеца, и от ответника?; 2. Допустимо ли е неформален договор за отстъпено право на строеж да се приема като предварителен договор по силата на чл. 19, ал. 1 ЗЗД за прехвърляне на реализираните (построените) обекти и при неговото неизпълнение, включително при хипотезата, че бъде прехвърлено правото на собственост на трето лице, кредиторът (ищеца в случая) да претендира обезщетение по чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД? По тези въпроси се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът излага още, че апелативният съд неправилно е приел, че искът е недопустим и вместо да се произнесе по него с крайния съдебен акт, е потвърдил връщането на исковата молба, и то само по отношение на единия от ищците, като това произнасяне е в противоречие с решение № 114/2015 г. по гр.д. № 6113/2014 г. на ВКС. Ответникът по частната касационна жалба К. С. К. счита, че същата следва да се остави без уважение. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от легитимна страна, срещу подлежащ на обжалване акт и е процесуално допустима. Апелативен съд – Бургас се е произнесъл по подадена частна жалба от Д. Й. Д. срещу определение № 431 от 26.07.2022 г. по гр. д. № 200/2021 г. на Районен съд – Ямбол. С последното е върната поради нередовност исковата молба на Д. за осъждане на ответника К. да заплати сумата от 155 000 лв., с които се обогатил неоснователно за сметка на ищеца, тъй като въпреки направените уточнения от страната източникът на правоотношението е останал неизяснен и е налице противоречие между обстоятелствената част и петитума на иска. Въз основа на изложеното в исковата молба и уточнителните молби апелативният съд е приел, че по твърденията на ищеца между страните е имало договорни отношения, по силата на които ищецът срещу поетото задължение да осъществи изграждането на жилищна сграда в имота на ответника е имал правото да получи отстъпено право на строеж на обектите – апартамент № 2, таванско помещение, ателие и гараж в тази сграда. Налице е било неизпълнение на поетото от ответника задължение за прехвърляне право на строеж ОПС върху тези обекти и той е станал едноличен собственик на цялата сграда. Последвало е ново предоговаряне с поемане на ново задължение при наличието на завършената сграда, собственост на ответника, да прехвърли правото на собственост върху съответните обекти, построени от ищеца със собствени средства. Последвало е ново неизпълнение и ново предоговаряне поради продажбата на процесния апартамент на трето лице, като ответникът е поел задължението за прехвърляне по сметка на ищеца на сумата от 155 000 лв. Според съда се касае за един и същ договор, при който поради неизпълнение от страна на ответника се е стигало до предоговаряне на неговото задължение и поемане на ново задължение. Такова задължение ответникът е поел и за заплащането на сумата от 155 000 лв., което в продължение на 5 месеца не е изпълнил и това е наложило завеждане на иск против него. Съдът е отбелязал, че обогатяване на ответника е налице още с построяването на сградата в неговия имот, тогава е настъпило и обедняването на ищеца вследствие на влагането на свои собствени средства в сградата на ответника, без да има ОПС на предвидените за него обекти, които по този начин стават собственост на ответника. Според твърденията на ищеца ответникът не отрича правото му да получи това, което му се следва по договор, но неясно защо изпълнение и при трите договорености /за поети задължения – за ОПС, за прехвърляне собствеността върху апартамента и другите обекти, за превеждане на сумата от 155 000 лв./ не е имало. Според съда петитумът за присъждане на сумата от 155 000 лв. като обезщетение за неоснователно обогатяване обаче не съответства на изложените в исковата молба обстоятелства. Както в исковата, така и в уточнителната молба се сочи, че страните са били обвързани от неформален договор за услуга, но тъй като ответникът не изпълнил задължението си да прехвърли на ищеца изградения с негови средства апартамент, а го продал на трето лице, същият се обогатил неоснователно със сумата от 155 000 лв. Затова на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, поради констатирано несъответствие между обстоятелствена част и петитум, дадени указания за отстраняване на нередовностите на исковата молба, които не са изпълнени, е прието, че исковата молба правилно е върната и производството в тази част е прекратено. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване поради следното: И двата поставени въпроса са неотносими към изводите на съда за нередовност на исковата молба и връщането й поради неотстраняване на същите и не представляват правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По първия въпрос най-напред следва да се посочи, че съдът принципно, а и в конкретния случай, не въвежда служебно твърдения по делото, а въз основа на изложените в исковата молба и в молбата уточнение фактически твърдения на ищеца и при заявения петитум е констатирал несъответствие между обстоятелствената част и петитума, като е възпроизвел изложеното от страната. Право на ответната страна е да оспори твърденията в исковата молба, като наведе свои, обикновено противоположни на тези на ищеца. При всички положения заявената претенция се квалифицира от съда съобразно посоченото в исковата молба – съдът подвежда фактите под определена правна норма, за което е необходимо твърденията на ищеца да са ясни и конкретни. По настоящия спор приетото от съда кореспондира с изложеното в исковата молба и уточнението й за наличието на неформален договор за услуга и последващи устни договорки между страните, включително относно сумата от 155 000 лв. По втория въпрос: в противовес на посоченото от касатора, съдът не е приел неформалния договор за отстъпване правото на строеж като предварителен договор по чл. 19, ал. 1 ЗЗД за прехвърляне на построени недвижими обекти. Въззивният състав е проследил развитието на отношенията между страните, като от съдържанието на исковата молба е приел, че ищецът твърди да е поел към ответника задължение да осъществи изграждане на жилищна сграда в имота на последния, в замяна на което е имал право да получи от ответника право на строеж на конкретни обекти. Тъй като второто задължение не било изпълнено, страните се опитали да уредят отношенията си с последващи споразумения. Нито една от уговорките между ищеца и ответника обаче не е квалифицирана от съда като предварителен договор за продажба на недвижим имот, още повече, че самият ищец твърди, че няма такъв. От друга страна, известно е, че такъв предварителен договор се сключва в писмена форма, като неизпълнението на поетото задължение за прехвърляне на имота поражда за кредитора както правото по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, така и правата по чл. 79, ал. 1 ЗЗД. В случая обаче изрично се сочи, че предварителен договор между страните не е сключван, такъв по делото не е представен, нито ищецът предявява някое от правата си по чл. 79, ал. 1 ЗЗД. Поради изложеното следва да се приеме, че липсва общата предпоставка за допускане до касационно обжалване. Отделно от това, за пълнота следва да се посочи, че не е налице и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът само бланкетно се е позовал на това основание и не е развил доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросите, които са поставени се отнасят до материалноправна и процесуалноправна материя, но така, както са поставени, не могат да бъдат отнесени към конкретната проблематика, свързана с правомощията на съда във връзка с чл.129, ал.3 ГПК и връщане на исковата молба поради неотстраняване на нередовностите й, по която да се провери наличието на съдебна практика или актуалността й. На последно място, по отношение на изложеното, че апелативният съд неправилно е приел, че искът е недопустим и вместо да се произнесе по него с крайния съдебен акт, е потвърдил връщането на исковата молба, и то само по отношение на единия от ищците, следва да се посочи, че това оплакване не представлява правен въпрос, по който да се проверява има ли противоречие с практиката на ВКС. Действително, както е посочено в цитираното от касатора решение № 114/2015 г. по гр.д. № 6113/2014 г. на ВКС, съдът определя приложимата правна норма с оглед изложените в исковата молба обстоятелства като основание на предявения иск. Когато обаче исковата молба страда от нередовности, които въпреки дадените от съда ясни указания не са отстранени, съдът я връща и прекратява производството, както е сторено в случая. Необходимо е да се добави и че исковата молба е върната само по отношение на ищеца Д., тъй като спорното правоотношение е между него и ответника без участието на ищцата Д. и при заявен петитум в исковата молба само по отношение на този ищец. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г. о.