Определение № 96 от 10.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4021/2021 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 260248/13.04.2021 г. по гр. д. № 2021/2020 г. Сливенският районен съд е:

• признал за установено по отношение на С. К. С. и С. С. К., че Т. С. И. е собственик на 1/2 ид. ч. от стълбището и на 1/2 ид. ч. от таванското помещение от недвижим имот с идентификатор 67338.521.162.1.1, представляващ жилищна сграда, разположена в поземлен имот с идентификатор ....., с административен адрес: [населено място], [улица], ет. 1, ап. 1, със застроена площ на таванското помещение 41.5 кв. м., и е осъдил С. К. С. и С. С. К. да предадат на собственицата владението на посочените идеални части от обектите;

• отхвърлил предявения от С. К. С. насрещен положителен установителен иск за установяване по отношение на Т. С. И. право на собственост върху 1/2 ид. ч. от таванско помещение с площ 84 кв. м., което е прилежаща част към самостоятелен обект с идентификатор ....., с административен адрес: [населено място], [улица], ет. 2, ап. 2, на основание придобивна давност;

• оставил без разглеждане предявения от С. К. С. насрещен положителен установителен иск за установяване по отношение на Т. С. И. право на собственост върху 1/2 ид. ч. от таванско помещение с площ 84 кв. м., което е прилежаща част към самостоятелен обект с идентификатор ....., с административен адрес: [населено място], [улица], ет. 2, ап. 2, на основание съдебна спогодба, и прекратил производството по делото в тази част;

• отхвърлил предявените от С. К. С. насрещен положителен установителен иск за установяване по отношение на Т. С. И. право на собственост върху 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор ..... с площ 528 кв. м., на основание давностно владение, и евентуален насрещен положителен установителен иск, с който се претендира да се признае за установено право на собственост на идеални части от поземления имот по силата на чл. 40 ЗС;

• осъдил С. С. К. да премахне изградените незаконни постройки в поземлен имот с идентификатор ....., представляващи навес - външна лятна гостна, и друга постройка с квадратура около 8 кв. м., находящи се в двора на имот с административен адрес: [населено място], [улица], и да възстанови състоянието на имота в състоянието преди нарушението.

С решение № 96/12.07.2021 г. по в. гр. д. № 260/2021 г. Сливенският окръжен съд е отменил първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният от Т. С. И. срещу С. С. К. негаторен иск и вместо това отхвърлил иска; потвърдил решението в останалата част с изключение на частта, с която без разглеждане е оставен иск, предявен от С. К. С., и производството в тази част е прекратено, тъй като първоинстанционното решение в тази част е влязло в сила като необжалвано.

Касационни жалби срещу въззивното решение са подали Т. С. И. и С. К. С.. И двете страни са изложили оплаквания, че решението в обжалваните от всяка от тях части е неправилно - основание за касационно обжалване чл. 281, т. 3 ГПК.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни, насочени са срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационното обжалване, и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са допустими.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

Въззивният съд е приел за установено, че ищцата е собственица на 1/2 ид. ч. от таванското помещение и на 1/2 ид. ч. от стълбището в процесната жилищна сграда. Ответниците упражняват фактическа власт върху цялото таванско помещение и върху стълбището, като ответникът С. К. С. е собственик на 1/2 ид. ч. от таванското помещение по силата на съдебна спогодба, сключена на 13.04.1976 г. по гр. д. № 275/1976 г. на Сливенския районен съд между бащата на първоначалната ищца и ответника С. К. С., както и 1/2 ид. ч. от стълбището, което се явява обща по предназначение част. Ответниците са възпрепятствали напълно достъпа на ищцата до стълбището и таванското помещение, като са затворили входа към тях и със своите действия не позволяват на ищцата да упражнява правомощията си на съсобственик. Фактическата власт ответниците са установили чрез насилствени действия - заковали са вратата и са препятствали достъпа на ищцата. Насилствените и скрити действия не могат да служат за основание на владение, годно да породи правни последици. То може обаче да започне, когато насилието или скритостта са престанали. Насилието, чрез което може да се придобие владение, може да бъде както морално, така и физическо. Дали някой е влязъл във владения от едно лице имот, като е упражнил физическа сила, с която разполага, или като му е внушил сериозен страх, било като е злоупотребил с положението, в което се намира спрямо владеещото лице, то и в единия, и в другия случай е смутен общественият ред, като едно лице се налага над друго чрез физическа или морална сила, чрез която измества властта на закона, уреждащ правните средства за защита на владения имот. Въззивният съд посочил, че точно тези обстоятелства са установени по настоящото дело и са отчетени от районния съд, поради което първоинстанционното решение в частите, с които е уважен предявеният от Т. И. ревандикационен съд по отношение на 1/2 ид. ч. от стълбището и от таванското помещение, и е отхвърлен предявеният от С. К. С. насрещен положителен установителен иск за собственост на 1/2 ид. ч. от таванското помещение на основание придобивна давност, е правилно.

Въззивният съд приел, че по силата на споразумение от 18.05.2010 г. Т. И. и С. К. С. са разпределили ползването на находящи се в дворното място пристройки, като С. ще ползва постройка в северната част на имота, а И. ще ползва пристройка в западната част на сградата, до входа за първия етаж на сградата. Съдът посочил, че ползването по силата на това споразумение на посочената постройка от ответника и семейството му не представлява неоснователно действие, което да накърнява правото на ищцата, тъй като и двете страни са постигнали съгласие и са разпределили ползването на посочените постройки. При наличието на уговорка за ползване между собственика на имота и упражняващото фактическата власт лице, която се характеризира като търпими действия, последното държи вещта за собственика, дори помежду им да е постигнато съгласие за последващо прехвърляне на собствеността, тъй като то не променя уговорката за ползване. По тези съображения въззивният съд приел, че като е отхвърлил предявения от С. К. С. насрещен положителен установителен иск за собственост на 1/2 ид. ч. от поземления имот на основание давностно владение, както и предявения евентуален положителен установителен иск за собственост на идеални части от поземления имот по силата на чл. 40 ЗС, районният съд е постановил законосъобразен съдебен акт.

За неправилно въззивният съд намерил първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният срещу С. С. К. негаторен иск за премахване на навес - външна лятна гостна, и друга постройка с квадратура 8 кв. м. Посочил че, въпреки че тази постройка, означена със сигнатурата „пл“ /площадка, бетонова/, със застроена площ 15 кв. м., ситуирана в североизточния ъгъл на поземления имот, до източната фасада на стопанската постройка и на северната имотна граница и уличнорегулационната линия, с конструкция от дървен скелет, до три оградни стени, плосък едноскатен покрив - плоскости и хидроизолационна мушама, е построена през 2012 г. без строителни книжа, тя попада в обхвата на споразумението, с което е разпределено ползването на пристройките. Очевидно е, че строежът е извършен след като е било сключено споразумението, като по делото не са налични доказателства то да е било развалено. По тези съображения въззивният съд отменил първоинстанционното решение в тази част и отхвърлил негаторния иск.

По касационната жалба, подадена от първоначалната ищца Т. С. И.:

Жалбата има за предмет въззивното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от жалбоподателката срещу С. С. К. негаторен иск за премахване на изградените незаконни постройки в поземления имот, представляващи навес - външна лятна гостна, и друга постройка с квадратура около 8 кв. м., и за възстановяване на имота в състоянието преди нарушението.

В касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката се позовава на следната практика на ВКС: ТР № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, решение № 139/25.06.2010 г. по гр. д. № 457/2009 г. на І-во г. о., решение № 132/30.03.2010 г. по гр. д. № 66/2009 г. на ІІ-ро г. о., решение № 430/27.10.2010 г. по гр. д. № 312/2010 г. на ІІ-ро г. о., решение № 33/06.04.2010 г. по гр. д. № 27/2009 г. на ІІ-ро г. о., решение № 283/07.03.2013 г. по гр. д. № 387/2012 г. на ІІ-ро г. о., решение № 532/21.10.2009 г. по гр. д. № 66/2009 г. на ІІ-ро г. о., решение № 267/15.05.2015 г. по гр. д. № 3225/2014 г. на І-во г. о., определение № 631/20.12.2018 г. по гр. д. № 4634/2017 г. на ІІ-ро г. о.; на ТР № 31/06.02.1985 г. по гр. д. № 10/1984 г. на ОСГК на ВС; решение от 20.07.2017 г. по в. гр. д. № 167/2017 г. на Ямболския окръжен съд и решение № 837/17.12.2010 г. по гр. д. № 601/2010 г. на Пловдивския апелативен съд; без да се позовава на тях в касационната жалба или в изложението, представя решение № 23/09.04.2014 г. по гр. д. № 5465/2013 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., и решение по дело „М. и други срещу България“ на ЕСПЧ.

Като основания за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.

Съобразно мотивите към обжалваното решение настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следва да допусне касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от Т. С. И. срещу С. С. К. негаторен иск за премахване на постройки в поземлен имот с идентификатор 67338.521.162, представляващи навес - външна лятна гостна, и друга постройка с квадратура около 8 кв. м., и за възстановяване на имота в състоянието преди нарушението. Допускането на касационното обжалванае се налага с оглед проверка съответствието на обжалваното решение с ТР № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, в мотивите към т. 3 на което е прието, че е налице пречка за собственика да упражнява правото си в пълен обем в случаите, в които в исковата молба се твърди и по делото е доказано, че ответникът осъществява действия в собствения на ищеца имот или поддържа създадени в резултат на такива действия състояния в имота, без да има облигационно, пълно или ограничено вещно право или сервитут върху този имот.

По касационната жалба, подадена от С. К. С.:

Жалбата има за предмет въззивното решение в частите, с които е уважен предявеният срещу касатора иск по чл. 108 ЗС за ревандикация на 1/2 ид. ч. от таванско помещение; отхвърлен е предявеният от него насрещен иск за собственост на 1/2 ид. ч. от същото помещение на основание придобивна давност; отхвърлени са насрещните му искове за собственост на 1/2 ид. ч. от поземления имот на основание придобивна давност и за собственост на идеални части от поземления имот по силата на чл. 40 ЗС.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че съдът е разрешил в противоречие с практиката на ВКС и ВС материалноправния въпрос, отнасящ се до владението, осъществявано от него повече от 50 години върху процесните имоти. Позовава се на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, като твърди, че въззивното решение противоречи на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и на следните решения на ВКС: решение № 376/12.03.2013 г. по гр. д. № 260/2012 г. на I-во г. о., решение № 262/13.07.2012 г. по гр. д. № 944/2011 г. на I-во г. о., и решение № 130/18.11.2019 г. по гр. д. № 1017/2019 г. на II-ро г. о. В касационната жалба се позовава освен на посочените съдебни актове, още и на ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС и на следните решения на ВКС: решение № 68/02.08.2013 г. по гр. д. № 603/2012 г. на I-во г. о., решение № 262/29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на II-ро г. о., решение № 144/02.12.2014 г. по гр. д. № 1650/2014 г. на II-ро г. о.

Според разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение. В разглеждания случай такъв принципен въпрос, относим към тълкуването на конкретна правна норма и подвеждането на доказаните по делото факти към нея, не се поставя. Поставянето на въпроса за осъществяване на владение върху един недвижим имот в срок, по-дълъг от изискуемия по чл. 79, ал. 1 ЗС, като основание за придобиване право на собственост по давност, каквото е питането на касатора, е твърде общо и не е достатъчно, за да се допусне касационното обжалване, тъй като не е свързано с конкретиката на разглеждания спор.

Така, в основата на уважаването на предявения от първоначалната ищца Т. И. иск за собственост на 1/2 ид. ч. от стълбището и от таванското помещение и на отхвърлянето на предявения от касатора насрещен положителен установителен иск за собственост на 1/2 ид. ч. от таванското помещение на основание придобивна давност, стои решаващото съображение на въззивния съд, че ищцата е доказала материалноправната си легитимация с извършените в нейна полза разпоредителни сделки, а фактическата власт на ответника е установена чрез насилствени действия, изразяващи се в заковаване на вратата и препятстване достъпа на ищцата. Казано с други думи съдът е приел, че ищцата не е изгубила правото си, тъй като ответникът не го е придобил - чл. 99 ЗС. По това решаващо съображение касаторът не е поставил правен въпрос, по който иска да се допусне касационно обжалване - било материалноправен, свързан с това дали осъществените действия характеризират установяването и поддържането на фактическата власт с насилие според установеното в съдебната практика обяснение на това понятие, било процесуалноправен - за обсъждане в съвкупност на всички събрани по делото доказателства, свързани с начина на установяване на фактическата власт, ако счита, че въззивното решение противоречи на съдебната практика по приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. Такива въпроси касаторът не е поставил, а както е указано в мотивите към т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба; противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът.

Изложените съображения са относими и към частта от въззивното решение по предявените от касатора насрещен положителен установителен иск за собственост на 1/2 ид. ч. от поземления имот на основание давностно владение и евентуален насрещен положителен установителен иск за собственост на идеални части от поземления имот по силата на чл. 40 ЗС. Те са отхвърлени по съображения за наличие на уговорка за ползване между собственицата на имота и упражняващото фактическата власт лице, която се характеризира като търпими действия, при които вещта се държи за собственика. Правен въпрос, свързан с този решаващ мотив на въззивния съд, не е поставен.

Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това - т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Независимо от изложеното, настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира за необходимо да се произнесе и по твърдението на касатора за противоречие на въззивното решение с посочената от него съдебна практика. В това отношение се констатира следното:

ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС е неотносимо към разглеждания между страните правен спор, тъй като е постановено по въпросите: 1. приложима ли е презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването; 2. съсобственикът, който се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, трябва ли да доказва при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо съсобствениците намерението да владее техните идеални части за себе си, или намерението му за своене се предполага на основание чл. 69 ЗС и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС. Такива въпроси по настоящото дело не са разглеждани.

Неотносимо е и ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, което също е по въпроси, различни от разгледаните в обжалваното решение, а именно: 1. при приложението на чл. 120 ЗЗД, позоваването на давността пред орган, сезиран за защита на субективно право, касае ли хипотезите на придобивна давност; 2. изтеклият установен от закона срок по чл. 79 ЗС води ли автоматично до придобиване на право на собственост и позоваването на давност елемент ли е от фактическия състав на придобивно основание; 3. за възможността да бъде придобито право на собственост на недвижим имот на основание чл. 79 ЗС от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си, и възможността неговите права да се признаят на неговите наследници в съдебен процес по спор за собственост.

Решение № 376/12.03.2013 г. по гр. д. № 260/2012 г. на ВКС, I-во г. о., е по въпроса: счита ли се владението на недвижим имот смутено, а придобивната давност - прекъсната, с подаване до прокуратурата на жалба от собственика на имота с твърдение за извършено престъпление във връзка с придобиването на имота. В разглеждания случай такава хипотеза не е обсъждана, тъй като въззивният съд е приел, че владението на таванското помещение е установено с насилие, а по отношение на фактическата власт върху поземления имот - че се касае за търпими действия.

Същите съображения са относими и към решение № 262/29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на ВКС, II-ро г. о., в което е разрешен въпросът за елементите на фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал.1 ЗС и по-конкретно дали сред тях се включва изискването собственикът да е осведомен за намерението за своене на владелеца, т. е. владението на вещта като своя да е противопоставено на собственика.

В решение № 262/13.07.2012 г. по гр. д. № 944/2011 г. на ВКС, I-во г. о., е посочено, че в теорията и в съдебната практика се приема разбирането, че спокойно е това владение, което не е установено с насилие. От същото разбиране е изходил и въззивният съд в обжалваното решение. В посочената практика е прието и това, че предявяването на извънсъдебни претенции не смущава владението, нито прекъсва придобивната давност. Такива въпроси по настоящото дело не са разглеждани.

Като е представил решение № 130/18.11.2019 г. по гр. д. № 1017/2019 г. на II-ро г. о., касаторът се е позовал на тази част от съдебния акт, в която е разрешен въпросът: възможно ли е придобиването по давност на прилежащо към жилище избено помещение, ако собственикът на имота притежава в същата сграда друго складово /таванско/ помещение. Такъв въпрос не е стоял за разрешаване по настоящото дело.

В обжалваното решение не са разгледани и въпросите, предмет на решение № 68/02.08.2013 г. по гр. д. № 603/2012 г. на ВКС, I-во г. о.: явно и несъмнително ли е владението, което се изразява в извършване на административни действия по промяна на статута на имота, издаване на скица или виза за проектиране, без тези действия да са противопоставени на действителните собственици, и допустимо ли е присъединяване на владение, което не е явно и открито.

Изложеното важи и за решение № 144/02.12.2014 г. по гр. д. № 1650/2014 г. на ВКС, II-ро г. о., по което е поставен въпросът: следвало ли е, за да придобие правото на собственост чрез способа по чл. 79 ЗС, ответникът да се позове на придобивна давност по отношение на всеки от предишните приобретатели /според приложените нотариални актове/ на имота, както и следвало ли е спрямо всеки един от предишните приобретатели да изтече давностният срок по чл. 79 ЗС.

В обобщение - не са налице предпоставки за допускане касационната жалба на С. К. С. за разглеждане по същество.

С оглед изхода на спора по касационната жалба, подадена от С. К. С., и предвид заявеното искане, на ответницата по тази жалба Т. С. И. следва да се присъдят разноските по водене на делото във Върховния касационен съд по договор за правна защита и съдействие от 29.09.2021 г. в размер на 800 лева.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.