Определение № 1280 от 20.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 834/2024 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на К. Т. Н. срещу определение на Бургаски окръжен съд № 3050 от 01.12.2023 г. по ч.гр.д.№ 647/ 2023 г., с което е потвърдено определение на Бургаски районен съд от 21.03.2023 г. по гр.д.№ 5148/ 2022 г. и по този начин е оставено без уважение искането на жалбоподателя, квалифицирано по чл.83 ал.2 ГПК, за освобождаване от задължението за плащане на държавна такса в размер 2 181,48 лв. Жалбоподателят поддържа, че неправилно въззивният съд отхвърлил молбата му по съображения, че е имал възможност да започне работа на второ работно място и да реализира допълнителни доходи. Това не било обстоятелство, релевантно по въпроса има ли лицето достатъчно доходи и имущество по смисъла на чл.83 ал.2 т.7 ГПК. Неправилно също така съдът приел, че през летния сезон ищецът ще може да реализира допълнителни доходи, работейки с пълно работно време – това не съответствало на констатацията му, че преценката по чл.83 ал.2 ГПК следвало да бъде съобразена с конкретните обстоятелства по делото. Конкретно в случая било установено, че ищецът получава 400 лв месечна заплата и няма никакви доходи и имущество, затова не е в състояние да плати дължимата такса. Поради това счита, че обжалваното определение е незаконосъобразно и моли да бъде отменено, а като основание за допускането на същото до касационен контрол сочи очевидната му неправилност. Ответната страна Х. Л. К. оспорва частната жалба, без да взема становище по наличието на основания за допускане на касационния контрол, тъй като счита, че не е налице касационно обжалване по смисъла на чл.280 и сл. ГПК. По същество счита частната жалба за неоснователна, тъй като нямало данни какви доходи е получил ищеца през 2023 г. Той можел също така да полага допълнителен труд и да реализира допълнителни доходи, поради което моли частната жалба да бъде оставена без уважение. Частната жалба е допустима, а налице са и предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. Пред първоинстанционния съд делото е образувано по искова молба на К. Т. Н. срещу Х. Л. К., предявен е установителен иск за сумата 5 905 британски лири. Изложени са твърдения, че страните живели съвместно в Л., където през месец септември постигнали следната уговорка: Понеже през септември 2019 г. ответницата спряла да работи, ищецът се съгласил да заплаща дължимия от двамата наем и сметки, както и ще й дава пари за лични нужди, а ответницата се задължава да възстанови половината от разходите или да плаща занапред разходите толкова време, колкото ги е плащал и ищеца. Освен това ответницата се задължила да превежда всеки месец по 85 лв на майката на ищеца за закупен мобилен телефон. За периода от 04.10.2019 г. до 09.09.2020 г. общата платена от ищеца сума въз основа на тези уговорки била 11 770 паунда, затова ответницата му дължала половината от тях – 5 885 паунда. Освен това тя задържала телефона, закупен от майката на ищеца, поради което е формулирано искане за установяване на задължението й в размер 5 905 британски лири. За посочената сума била издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 3558/ 2022 г. на Бургаски районен съд /по което е платена държавна такса 272 лв/, но ответницата възразила срещу заповедта, поради което бил предявен иск за установяване на вземането. Съдът от първа инстанция указал на ищеца да внесе дължимата държавна такса от 272 лв и да отстрани нередовности на исковата молба, като поради неизпълнение на втората част от указанията с определение № 7172/ 15.12.2022 г. по гр.д.№ 5148/ 2022 г. на Бургаски районен съд постановил връщане на исковата молба. По жалба на ищеца този акт бил отменен с определение на Бургаски окръжен съд по ч.гр.д.№ 129/ 2023 г. Въззивната инстанция приела, че исковата молба не е нередовна, но че са предявени 53 отделни иска, за всеки от който се дължи отделна държавна такса, общо в размер 2 650 лв. В заповедното производство били внесени 272 лв, разликата била дължима, но на ищеца не били дадени надлежни указания за внасянето й. В изпълнение на акта на въззивната инстанция първоинстанционният съд указал на ищеца да довнесе 2 181,48 лв държавна такса. С молба от 20.03.2023 г. молителят поискал да бъде освободен от това задължение като декларирал, че има месечен доход от работна заплата в размер 400 лв и няма никакви доходи и имущество. С определение от 21.03.2023 г. районният съд отхвърлил молбата. По частна жалба на ищеца срещу този отказ е постановено обжалваното в настоящето производство определение, с което отхвърлянето на молбата е потвърдено. Въззивният съд посочил, че ищецът работи на непълен работен ден, но през летния сезон щял да премине на пълен, а дотогава нямало пречка да полага допълнително труд и да реализира допълнителни доходи. Тези мотиви на въззивната инстанция са очевидно неправилни, защото почиват не на установени факти, а на предположения и на явно необосновано разбиране за характера на предявения иск. Дали ищецът ще премине на работа на пълен работен ден и дали ще полага допълнителен труд са хипотези, които нямат отношение към преценката на възможността му към момента на искането да посрещне задължението за плащане на дължимите по делото държавни такси /възможността за плащане на разноски не е била предмет на обсъждане/. Затова касационното обжалване следва да бъде допуснато и очевидно неправилният акт да бъда отменен, като по искането за освобождаване от държавна такса се произнесе настоящата инстанция. Молбата е неоснователна, макар по напълно различни от изложените в обжалвания акт съображения. Указанията за довнасяне на държавна такса са резултат от неправилното разбиране на въззивната инстанция, че по делото са предявени 53 отделни иска. Правопораждащите твърдения на ищеца не дават основание за такъв извод. Те са за сключен ненаименован договор – постигнато съгласие между него и ответницата, с посоченото в исковата молба съдържание. Договорът е един и задължението по него е едно, независимо от това кога и в какъв размер са извършени отделните плащания въз основа на постигнатото съгласие. Цената на иска е 5 905 британски лири и при курс на британската лира към лева на 01.06.2022 г. /датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение/ 1:2,29671, дължимата държавна такса за заповедното производство е 271,24 лв. Ищецът е внесъл 272 лв, а още 272 лв е внесъл по образуваното след подаденото възражение от ответницата исково производство за установяване на вземането. Тази държавна такса той е в състояние да плати и вече я е заплатил, поради което искането за освобождаване от това задължение е неоснователно. Дължимата по делото такса е внесена и съдът от първа инстанция следва да продължи с извършване на съответните съдопроизводствени действия. По изложените съображения Върховният касационен съд