Определение № 134 от 20.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1462/2013 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2, във вр. с ал. 1, т. 1 ГПК, образувано по частната жалба на К. В. П., чрез пълномощника му адв. Н. Я., против определение № 342 от 27.11.2012 год. по гр. д. № 1115/2012 год. на ВКС, ІІІ г. о., с което е оставена без разглеждане касационната му жалба против въззивното решение от 9.01.2012 год. по гр. д. № 3004/2011 год. на Пловдивския окръжен съд. Жалбоподателят поддържа оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното определение, като счита, че цената на иска е над предвидения в разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК размер, тъй като се оспорва изпълнението, съгласно чл. 439, ал. 1 ГПК, което включва освен главницата лихви и разноски и представлява оспорване на едно единно задължение. Поради това счита за неправилен извода, че се касае за обективно съединени искове с цена под 5 000 лв., както и е неправилна дадената в обжалваното определение правна квалификация на иска. Индиция за обратното според него представлява размерът на внесената в първоинстанционното производство държавна такса. Поддържа се и оплакване за допуснати процесуални нарушения при проведеното съвещание с оглед постановено преди обжалваното друго определение по ч. гр. д. № 318/2012 год. на ВКС. Ответникът по частната жалба Н. Д. не е взел становище по нея. Частната жалба е подадена от легитимирана страна в производството, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което и настоящето производство е процeсуално допустимо. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, поради следните съображения: Касационният съд в обжалваното определение е констатирал, че подадената от настоящия жалбоподател касационна жалба против въззивното решение по делото е недопустима, тъй като същото не подлежи на касационно обжалване с оглед цената на исковете, всеки от които е под 5 000 лв. Предмет на делото е иск по чл. 439 ГПК за установяване, че ищецът Н. Д. не дължи посочените в издадения изпълнителен лист суми, представляващи главница и лихва поради погасяване на вземанията срещу него по давност. Определението на предходния тричленен състав на ВКС за недопустимост на касационната жалба е правилно и следва да се потвърди. Касационната жалба е подадена срещу въззивно решение с предмет искове за оспорване на изпълнението по издадения срещу ищеца изпълнителен лист за посочените суми – главница и лихва, с размери поотделно под установения в закона минимален праг за достъп до касация. Размерът на сумата по всяко едно от паричните вземания, за които е образувано изпълнителното производство, които са оспорени с предявената искова молба, представлява размер на цената на иска, съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК. Правилото на чл. 72, ал. 1 ГПК за дължимата държавна такса при кумулативно съединените искове е неприложимо при определяне цената им, поради което и този довод на жалбоподателя е неоснователен. Произнасянето на съда по подадена молба за спиране на изпълнението по реда на чл. 282 ГПК, предмет на ч. гр. д. № 318/2012 год., не може да обоснове различен от направения в обжалваното определение извод за недопустимост на касационното обжалване, тъй като същото е с различен предмет. Поради това е неоснователно и оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения при постановяването му. Поради горните съображения определението, с което е оставена без разглеждане подадената касационна жалба против решението с цена на исковете под 5 000 лв. е правилно и следва да се потвърди, водим от което настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.