Определение № 50627 от 23.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 223/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Г. Ц. против решение № 251/01.11.2021 г. по т.д.№ 246/2021 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 9/10.05.2021 г. по т.д.№ 69/2020 г. на Окръжен съд – Ловеч, в частта му, с която предявеният от касатора против ЗК „Лев Инс„ АД иск, с правно основание чл. 432 КЗ, е отхвърлен за разликата между присъдените 40 000 лева и до претендираните 100 000 лева / частичен иск от такъв в пълен размер от 150 000 лева /. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с чл. 52 ЗЗД, досежно размера на присъденото обезщетение, считан за крайно занижен и несправедлив. Касационната жалба възпроизвежда представата на ищцата за установимото от събраните по делото доказателства, относно съдържанието на връзката й приживе с починалия. Не конкретизира пороци на въззивното решение, извън общата преценка за неадекватност на така присъдения размер. Ответната страна - ЗК „Лев Инс„ АД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: В. Ц. претендира обезщетение за търпими неимуществени вреди от смъртта на Д. И. Д., настъпила при ПТП от 08.02.2020 г., причинено по вина на водача на застрахован при ответното застрахователно дружество, по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ на автомобилистите, лек автомобил. Заявява, че с починалия са живеели на съпружески начала от 2005 г. / близо 15 г. /. Твърди „значителни„ неимуществени вреди - тъга, негативни психически изживявания / неконкретизирани /, предвид разрушаването на „ трайни и дълбоки отношения на близост „. Ответникът, наред с други възражения срещу основателността на иска, е оспорвал размера на претендираното обезщетение, като крайно завишен спрямо съдържанието на връзката между ищцата и починалия. Акцентира на липсата на конкретика в исковата молба относно това съдържание, доколкото са въведени единствено оценъчни понятия, според субективната представа на ищцата. Оспорва твърдяното фактическо съжителство, вкл. със заявената му продължителност, предполагащо общ бит, домакинство и обща социална среда. За да потвърди първоинстанционното решение, за присъждане на обезщетение от 40 000 лева и отхвърляне иска за разликата, въззивният съд е съобразил събраните свидетелски показания на 4 свидетели, от които е приел за установено, че ищцата и починалият са живеели в дома на последния в [населено място], на съпружески начала, 10 – 15 г. преди ПТП, като поддържали добри отношения. Ищцата се грижела за домакинството, заедно дори предприели подобрение в имота / баня и пристройка към къщата /. Приел е за установено, че между двамата спорадично възниквали конфликти, при което ищцата си заминавала за [населено място], където живеело семейството на дъщеря й и където трайно се установила след загубата на Д.. Приема за установено, че ищцата тежко приела загубата и до момента продължава да я съпреживява, като спазва всички ритуали за покойника. С оглед показанията на свидетел, че след смъртта на Д. ищцата се променила видимо и се затворила, съдът е коментирал заключението на съдебно-психиатрична експертиза, която не е установила психопатологични симптоми, вкл. медицинска документация и клинични доказателства за лечение на влошено психическо състояние на ищцата след смъртта на Д.. Експертът е посочил запазена способност за осъществяване на ежедневни дейности, полагана грижа за близките, както и иницииране на социални контакти с познати и приятели. Не е констатирал промяна в самооценката на лицето, като травматичното събитие приема да е променило живота на ищцата в чисто битов план. При разпит в съдебно заседание вещото лице уточнява, че невротичните оплаквания на ищцата понастоящем – емоционална лабилност, плачливост, емоционална инконтинентност – се дължат на прекаран през 2017 г. инсулт, без връзка с преживяната загуба. За да приеме за справедливо обезщетение от 40 000 лева, съдът е съобразил личността и възрастта на ищцата / 56 г. /и пострадалия / 59 г. /, съдържанието на установената помежду им връзка, понесените морални болки и страдания и тяхната необратимост, както и социално-икономическите условия към момента на деликта. Без достатъчна систематизация и обоснованост на значението на отделните, съобразени при определяне размера на обезщетението, факти, съдът най-общо е отчел, че липсват конкретни обстоятелства, съответно доказателства обосноваващи по - висок размер. В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторът не формулира конкретен въпрос, макар да е изводим такъв - относно прилагането на критерия за справедливост, въведен с нормата на чл.52 ЗЗД. Допълнителният селективен критерий за допускане на касационното обжалване е обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, с ППВС № 4/1968 г. и решения, постановени в производства по чл.290 ГПК от състави на ВКС. Поддържа се и очевидна неправилност на въззивния акт, поради присъждане на несправедливо обезщетение, имайки предвид несъпоставимост на размера му с този по други, сходни случаи / макар касаторът нелогично да сочи присъждане на „обезщетение [което] многократно надвишава обезщетенията, присъждани от съдилищата за по-тежки травми „ /. Въпросът не удовлетворява изискването за правен, тъй като не е обвързан с конкретен касационен довод за неправилно отчетен от въззивния съд, в занижение размера, или неотчетен от същия, но значим за завишаване размера на присъденото обезщетение, факт и/или доказателство. Настоящата инстанция, извън служебната проверка за валидност и допустимост на контролирания съдебен акт, се произнася само по въведените от касатора доводи за неправилност, на основанията по чл. 281 т. 3 ГПК, но такива, извън общото несъгласие на страната с размера на присъденото обезщетение и възпроизведени от съдебната практика теоретични концепции по приложението на чл. 52 ЗЗД, липсват. Самата искова молба не съдържа обстоятелства относно съдържанието на връзката между ищцата и починалия, нито събраните доказателства свидетелстват за дълбоко духовно и емоционално общуване, извън битуването и „погаждането„ им, като се отчете и периода на същото, нито свидетелстват за поддържани контакти с обща социална среда, у която ищцата и пострадалия да са създали трайното впечатление за сплотена и пълноценно живееща на съпружески начала двойка. Правилно съдът е отчел и установеното от съдебно - психичната експертиза, отричаща съпреживяване на загубата в степен, по - силна от присъщото скърбене, както и настъпили личностни промени в причинност със същата. Очевидна неправилност, само от размера на присъденото обезщетение, не е изводима единствено от мотивите на въззивния акт, съобразно упоменатото в същите съдържание на събраните доказателства. Предвид преждепосоченото, касационното обжалване не следва да се допусне. Ответната страна е претендирала единствено възмездяване на разноски, но такива в производството не е понесла. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение