Определение № 423 от 15.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 483/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на „ТРАНСКАР”ООД, гр. Бургас против въззивното решение на Варненския апелативен съд № 269 от 29.112019 г., по т.д.№ 426/2019 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Шуменския окръжен съд № 18 от 15. 04.2019 г., по т.д.№ 97/2018 г. за отхвърляне на предявените от касатора, като ищец, срещу Ю. М. К. обективно кумулативно съединени искове: по чл.59 ЗЗД за сумата 54 800 лв., произхождаща от неоснователно обогатяване, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба -25.06.2018 г. до окончателното й плащане и по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 5 551.98 лв – обезщетение за забавено плащане на дължимата главница за периода 04.07.2014 г. -06. 06.2018 г., както и в частта за възложените на касатора деловодни разноски в общ размер от 2 340.00 лв. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Основното несъгласие на касатора е с извода на въззивната инстанция, че в хипотезата на предявен иск по чл.59 ЗЗД ответникът физическо лице, с оглед качеството си на управител на заличеното търговско дружество и едноличен собственик на капитала му, може да носи отговорност само спрямо последното, но не и спрямо трети лица. Застъпена е и теза, че при наличие на неправомерно вредоносно поведение на ответника, като физическо лице, който е и едноличен собственик на капитала на заличеното търговско дружество – съконтрахент на ищеца, както и негов управител, то е налице основание за възникване на личната му отговорност при довеждане на последното до заличаване във Великобритания без ликвидационна процедура и обусловеното от това обогатяване на същия за сметка на „ТРАНСКАР” ООД, гр. Бургас. В изложение към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право: 1. ” Означава ли отрицателна процесуална предпоставка за съществуване правото на иск по чл.55-59 ЗЗД против физическо лице, български гражданин, едноличен собственик на капитала и управител на ЕООД, регистрирано в чужбина, поради заличаването му, без последният да е оповестил кредитора си за настъпването на това обстоятелство?”; 2.” При лошо водене на работата от страна на едноличния собственик на капитала и управител на търговско дружество, регистрирано в трета страна, довело до заличаването му като търговец, в същата страна, ограничава ли се отговорността на едноличния собственик на капитала до дяловия капитал на търговското дружество или физическото лице носи отговорност за вреди от неоснователно обогатяване?” При условията на алтернативност касаторът се позовава и на очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение по см. на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Насрещната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по основателността на достъпа до касация, излагайки подробни правни доводи за отсъствие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. При условията на евентуалност изразява несъгласие и с въведените касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от недлежна страна в процеса срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че с оглед наведените в исковата молба факти и обстоятелства, уточнени с молба вх.№ 5311/30.10.2018 г., според които процесната претендирана сума, безспорно е преведена на дружеството „ Ю. К.”ЕООД (впоследствие заличено), което не е отразило счетоводно получаването й, нито е издало надлежна фактура, но същата е била изцяло усвоена от физическото лице Ю. К., исковата претенция черпи правното си основание в нормата на чл.59 ЗЗД, а не в чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, както неправилно е счел първоинстанционния съд. Независимо от приетата за неправилна правна квалификация на предявения иск, дадена от ШОС, решаващият състав на Варненския апелативен съд е счел, че обжалваното въззивно решение не е недопустимо, съобразно разясненията в т.9 на ППВС № 1/85 г., а незаконосъобразно, тъй като първоинстанционният съд е разгледал всички наведени от ищеца факти, като основание на същия и е обсъдил всички елементи от фактическия състав на чл.59 ЗЗД, но ги е подвел под погрешната правна норма. Предвид изложеното и в съответствие със задължителните постановки в т.8 и т.9 от ППВС № 1/79 г. Варненският апелативен съд, след самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства и доводите на страните, е извел правен извод, че доколкото ищецът не е установил с допустимите от ГПК доказателствени средства нито собственото си обедняване и обогатяването на ответника, нито връзката между тях – опосредено получаване на престираната от ищцовото търговско дружество по разваления договор с “Yulian Kostov” Ltd сума от ответника К., както и основанието за получаването й от него, съответно - задържането й, твърдяното в исковата молба неоснователно разместване на имущество е недоказано. Нещо повече, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, дори и сумата от 69 800 лв., безспорно престирана от ищеца, като купувач, по сметката на “Yulian Kostov” Ltd продажна цена по сключен помежду им договор за търговска продажба, който впоследствие е бил развален и с влязло в сила решение продавачът да е осъден да заплати на дружеството купувач сумата 5 000 лв. - част от така платената покупна цена по предявен частичен иск, то само по себе си извършеното разпореждане със средствата на последното от неговия управител- ответникът Ю. К. до момента на преустановяване договорната връзка между страните и до закриване банковата сметка на заличения правен субект, не обосновава правен извод, че са налице предпоставките на закона за ангажиране отговорността му за неоснователно обогатяване, като физическо лице. В този см. дори и да е осъществено неправомерно теглене или плащане със средства на търговеца -ЮЛ, вредите настъпват в неговия патримониум, затова, според въззивната инстанция, управителят носи отговорност спрямо последния, но не и по отношение на трети на мандатното правоотношение лица. По отношение отговорността на същия, като едноличен собственик на капитала на заличеното търговско дружество, на която ищецът се е позовавал в хода на процеса, въззивната инстанция е приела, че същата, ограничена до размера на дела му, не обхваща задължението на заличения правен субект за връщане на сумите по развалената търговска продажба ,т.е. не се покрива с договорната отговорност на последния. Съобразени решаващите мотиви на въззивния съд дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е основателно и следва да бъде уважено, поради вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение по см. на чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Съгласно задължителните за съдилищата в Р. постановки по т. 1 на ТР № 1/19.II.2010 г. на ОСГТК на ВКС, Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността, респ. недопустимостта на обжалвания съдебен акт, какъвто е и разглежданият случай. Същинската преценка за наличието на визирания порок, обаче, се извършва с произнасяне по съществото на подадената касационна жалба. Такава вероятност за недопустимост на въззивния съдебен акт на Варненския апелативен съд в случая е налице, поради следното: Изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум, допълнително уточнени с молба вх. на ШОС № 5311 / 30.10.2018 г. не позволяват да бъде определена правната квалификация на предявения иск, така, както я е приел въззивният съд, доколкото първоначално ищецът е твърдял, че в резултат на неправомерните действия на едноличния собственик на капитала на търговското дружество “Yulian Kostov” Ltd и негов управител, е довело до смесване имуществото на вече заличеното ЮЛ с това на ФЛ - ответник по делото - източване на активите и сумите на дружеството отстрана на последния, в които несъмнено се включва и заплатената покупна цена по сключения договор за търговска продажба на автокран - впоследствие е развален. С депозираната в канцеларията на ШОС молба- уточнение е конкретизирано, че осъдителната искова претенция срещу физическото лице К. е заявена, поради получено от него нещо без основание – спорната сума, с която сметката на ЮЛ е била заверена, но която е използвана от едноличния собственик на капитала, след заличаване на дружеството. Твърдението е, че доколкото в счетоводството на вече заличеното търговско дружество “Yulian Kostov” Ltd не е счетоводно отразено нито получаването на безспорно платената покупна цена, нито издадената, за да обоснове извършената по банков път транзакция, фактура № 144 от 07.01.2014 г., то със същата се е разпоредил лично ответникът Ю. К., в качеството си на физическо лице, получавайки я без основание. Така допуснатото смесване на фактическите състави по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и по чл.59 ЗЗД, обуславя правен извод, че въззивният съд евентуално се е произнесъл по нередовна искова молба, без да отстрани констатирания във въззивното производство неин порок - разрешение, налагащо проверка за съответствието му със задължителните постановки в ТР №1/2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед приетото основание за достъп до касация, останалите въведени предпоставки по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК не следва да бъдат обсъждани. На касатора следва да бъде указано в едноседмичен срок, считано от съобщението да внесе по сметна на ВКС допълнителна държавна такса за касационното производство в размер на сумата 1207 лв., допълнителна държавна такса за касационното производство,съгласно чл.18, ал.2, т.2 от тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС